top of page

СОФИЯ – ПРИЩИНА – ДЕТРОЙТ


Поканихме Дритон Селмани, Паула Шубатис и Десислава Терзиева в разговор за изкуството в публичното пространство и социалните му ефекти, с който да разширим дискусиите около изложбата на Десислава „Ничия земя“, доскоро в Swimming Pool. Въпросите зададе Виктория Драганова.



Dessislava Terzieva, Big Bertha (Prima Materia World), 2019-2021 © Photo: Dessislava Terzieva
Dessislava Terzieva, Big Bertha (Prima Materia World), 2019-2021 © Photo: Dessislava Terzieva

Миналата година в рамките на Център за социална визия показахме работи на Десислава Терзиева от серията Prima Materia World, по която тя работи от 2019 г. насам. Серията включва намеси в публичното пространство, които за нас бяха повод да обсъдим това как изкуството взима участие в социални процеси. Със самостоятелната ѝ изложба „Ничия земя“, продължихме да работим в тази посока. Дритон и Паула, радвам се, че се присъединявате и вие към този разговор - първият ми въпрос е колко назад може да се проследите интересът ви към изкуството в публичното пространство?


Дритон Селмани Мисля, че повечето ми работи никога не са принадлежали на белия куб. Още от самото начало се появаваха навсякъде – по улиците, по площадите. Току-що ми припомни, че една от първите ми работи – For God’s Sake (2008 г.), беше на площад „Майка Тереза“ в Прищина. Освен това, докато учех в академията, не се интересувах от живописта, толкова колкото от гърба на картината, от платното и това, което го заобикаля. Може би затова всеки път, когато виждах микробус на улицата, го гледах като бяло платно и ми се искаше да направя нещо върху него. Това ми се струва много по-директно, бързо, просто, минималистично, мога да общувам с другите без да е необходима покана за белия куб. Така започнах да слагам послания върху ванове. Едно от първите беше When I see nothing I have to imagine something („Когато не виждам нищо, трябва да си представя нещо“, реализирано в Прищина през 2018 г.), защото се интересувах от празнотата и от не-местата. Вярвам, че точно не-местата са места сами по себе си. Ако погледнете внимателно към Вселената, в нея има повече нищо, отколкото нещо.


Паула Шубатис Аз също съм учила живопис. За мен това бе начинът да документирам пространства, като изоставените пространства ме интересуваха най-вече като формален контекст. Взаимодействието с публичното пространство всъщност е взаимодействие с общността. И когато в практиката си търсиш обмен и включване / партиципативност, означава да осъзнаваш как да общуваш с хората, и как те възприемат света. Много от проектите, които съм правила, са свързани със сетивни преживявания. За мен тук тъканите са важни.


Колко важно за вас е да работите с общности? Търсите ли вече съществуващи или предпочитате да създавате нови чрез проектите си? Или по-скоро се обръщате към въображаемите общности?


Дритон Селмани И пространството, и общността са важни, но най-важна е въображаемата общност, в която сме готови да повярваме, преди да знаем дали изобщо съществува. Нещо повече – когато работим, си представяме едно нещо, което впоследствие е нещо съвсем различно. Пропастта между въображаемото и реалното събитие е от решаващо значение - още едно не-място.


Десислава Терзиева Понякога една работа се превръща в дестинация - както се е случвало често пъти с моите намеси в публично пространство. Хората узнават за тяхното съществуване и отиват да ги видят. Това е моментът, в който изкуството създава общност около себе си. Но в повечето случаи творбата съществува на място, около което вече има общност. Някои хора може би я виждат всеки ден, но може би и я възприемат различно, като това я активира по нов начин. Работата става част от ежедневната среда на хората.


Паула Шубатис Тъй като споменавате въображаемите общности, за мен това са начините, по които групирам хора, идеи и взаимоотношения - въз основа на наблюдение на взаимодействията. Мисля, че именно любопитството и, отново, наблюдението на пространства и обекти, са нещата, което наистина ме интересуват. Как други преживяват средата и как можем да свържем и да споделим този опит, който няма език. Докато преподавах в гимназията, работих по Pothole Prevention („Предотвратяване на дупките“ - бел.ред.), която реализирах в един от „лошите“ квартали на Детройт. За нея предложих на учениците да запълним всички огромни дупки по улиците с красиви неща. Накарах ги да се облекат като строителни работници и да налеят всякакви видове брокат, бижута, гумени мечета и смола, за да ги направим атрактивни.


Paula Schubatis, Pothole Prevention, 2015 © Photo: Paula Schubatis


Да поговорим за езика. Деси, в публични ти намеси в Детройт използваш български език, който за малцина е четим и преводим - за това може някои си служат с въображение, за да разберат текстовете. Дритон, и твоите цитати върху минибуси звучат поетично. Как очаквате вашите текстове да се възприемат?


Десислава Терзиева Интересно е как изкуството, което създаваме, ни помага да виждаме по-добре. Например след откриването на изложбата („Ничия земя“), пътувах из България, и гледайки жилищните блокове през прозореца на автобуса, наблюдавах как техните цветове и цветовите съчетания не се различават от това, което бях направила по стените на галерията. Дори цветовете не са по-различни от онези, които бях избрала. Зачудих се дали тези цветове са плод на онова, което събирам всеки ден като опит, без да забелязвам съзнателно. След като излязоха от мен под формата на изложба, се зачудих кое е било първо – подсъзнателното интегриране на тези визуални данни, които са постоянно около мен и които наистина видях ясно едва, след като излязоха чрез мен. Или съм ги създала самостоятелно и чак тогава съм видяла съвпаденията. Вероятно това е една голяма смесица от подхранване на и захранване от средата.


“Dessislava Terzieva: No Man’s Land”, installation view at Swimming Pool, Sofia, 2022. © Swimming Pool and the artist. Photo: Yana Lozeva.
Десислава Терзиева, От нищо нещо, 2022. Дигитален печат, Dibond © Снимка: Яна Лозева.

Дритон Селмани Първо, когато говорим за поезия, не вярвам, че се превръщаш поет, а че поезията е някъде дълбоко в сърцата и душите на хората. Израснах с един мой приятел, а той по случайност е и мой братовчед, много близък човек в живота ми. Той е един от най-известните поети в Косово в момента – Шпетим Селмани. Един ден проверявах бележките в iPhone-а си, а той беше пълен със, знаете, случайни мисли. По-късно през деня докато пиех бира с него, му казах, че нещо се случва с мен. Събуждах се през нощта и си записвах разни неща. А той каза: „Братле, ти също си поет“. За мен това бе много значим момент, защото имах нужда от тази особена подкрепа, че поезията съществува в мен и имам правото да я използвам. Така започна проектът с вановете в Белград (Secretly Kissing Each Other, 2019), защото си казах, че не желая повече класически стихотворения. Дори не знам какво е стихотворение, просто пиша неща и искам да са възможно най-кратки. По покана за изложбата Mundane в Eugster || Belgrade наехме микробус и отпечатахме текста върху него. Реших, че това ще донесе поезия на хората, ще донесе интермецо. Харесва ми да създавам тези междинни полета, ефекта на отчуждението, както в теорията на Брехт. И това постепенно се превърна в моя практика, тъй като има много общо с това, което правя в момента.


Dessislava Terzieva, Prima Materia World, 2022 © Photo: Dessislava Terzieva
Driton Selmani, Secretly Kissing Each Other, 2018 © Photo: Nemanja Kneževic

Какъв процес или взаимовръзки се опитвате да създадете, когато работите с определено място или общност? Какви възможни съдържание и структура създава творбата около себе си?


Дритон Селмани Много често се опитвам да включвам истории. Може дори да се каже, че бих искал всяка моя самостоятелна изложба да бъде книга с разкази. Понякога ме е яд, че не съм писател, и много ме е яд, че не съм кинорежисьор. Понякога дори ми се иска моите творби да са като писанията на Етел Аднан, иска ми се да имат аура, иска ми се да поканят публиката на нещо, което може да бъде провокиращо, но и да има този импулс на безсмислие на пръв поглед, а след това да започне опитът за схващане на потенциален такъв. Харесва ми да създавам алгоритъма познаване – непознаване – разбиране“. Вярвам, че именно това създава фантастичното нещо, наречено знание.


Паула Шубатис И аз наистина съм впечатлена от начина, по който другите хора мислят, учат и преживяват нещата. Усещането се наслагва и това е рефлексията между вашата реалност и света около вас чрез проектирането на едното върху другото. Искам да създавам отношения между хората в тази посока.


Десислава Терзиева Практиката ми в публично среда е изследване на личен разказ, свързан с преживяването да си имигрант. Обичам да задавам въпроси, но въпросите не са очевидни. Често питам нещо подобно: Защо това е там? Какво е това? Но отговор няма. Това сякаш е едновременно игрив и сериозен начин просто да ангажираш някого – някой да се впечатли, замисли и дори малко зачуди, защото колкото и елементарно , не се случва често. Прилича ми на това да наблюдаваш хората по улицата - а тя ме вдъхновява. Когато работя с Паула, много от нещата, които правим заедно на улицата, са наистина вдъхновени от това, което е било там преди...


Паула Шубатис Последния път, когато направихме нещо заедно, говорихме много за въображението и играта.


Десислава Терзиева И за потенциала.


Паула Шубатис Да, модалност и потенциал. Публичните намеси карат хората да се замислят.


Деси, сещам се за инсталациите Prima Materia World (2019-), които превръщат остатъчния текстил в поетични символи на солидарността. Тогава творбите, които инсталира на два моста в София, бяха откраднати малко след като бяха монтирани.


Десислава Терзиева Да, това определно ми е любопитно. Искам публиката да има някаква реакция, дори и минимална, дори и тя да е само един въпрос. Но също така виждаме, че работата или съществува, или не съществува. Тогава се появяват въпросите без отговор – някой взел ли я е, защо, използвал ли я е? Всяко място диктува различна реакция, в Детройт например инсталацията ще остане непокътната за година, докато сама я махна от там, за да не развалявам мистерията.


Какво се променя, когато показвате работа в белия куб, която е създадена за публична среда? „Ничия земя“ показва не само документация на намерсие в Детройт, но е и рефлексия върху процесите на превод между различни географски, лични, въображаеми контексти.


Десислава Терзиева Изложбата в едно галерийно пространство създава нещо като карта, защото моите работи често са разпръснати, те просто съществуват в света. Когато ги събереш на едно място, успяваш да видиш по-голямата картина, а и да бъдеш разбран. Ако работите съществуват само в публично пространство, няма как да се достигне подобно наслагаване. Когато сложиш всички намеси в едно пространство, може да видиш как те общуват помежду си – различно от самотния им живот и съществуване навън.


“Dessislava Terzieva: No Man’s Land”, installation view at Swimming Pool, Sofia, 2022. © Swimming Pool and the artist. Photo: Yana Lozeva.
Десислава Терзиева, Ничия земя, Swimming Pool, София, 2022 © Снимка: Яна Лозева

Паула Шубатис Едно от нещата, които наистина ме интересуват в практиката ми, особено защото съм тъкачка, са компютърните науки и теорията на изчисленията. В теорията на системите има „бял куб“ - отворена система с отворени граници, където всички вътрешни механизми са открити. Но има и „черна кутия“, която по същество е система с входове и изходи. Не знаете как работи, но може да вземате решения само въз основа на входовете или изхода. За мен черната кутия е начин, по който виждам работата, съществуваща извън контекста на бялата стена. Бялото галерийно пространство изолира и изкуството стои там само. Преди подхождах към тази среда по напълно различен начин от работата ми по инсталации: как бих могла на моя език да пресъздам по обобщаващ начин в един обект или колекция от обекти, израз на това, което представям. Инсталацията има много общо с пространството около нея, защото тя се преобразява в каквото и да е пространство, което е около нея, тя е нещо като аморфна форма.


Дритон Селмани Белият куб е важен, защото той е храмът, в който предаваме посланията и образите. Той е свързан с унаследяването. А наследството е най-важният актив, особено ако колекционирате. Но също така никога не съм мислил как да представя произведения в белия куб, които са създадени в публично пространство. Ако имаш желание да направиш нещо, смятам, че е важно да не мислиш как да го представиш по-късно, защото това изобщо няма значение. Струва ми се, че и намесите, които съм замислял, никога не биха функционирали в белия куб. Но това отново важен стейтмънт - от самото начало да не бъдеш предназначен за такова пространство. Да не влизаш и нюйоркски асансьор, ако цитирам Грейсън Пери, който казва приблизително: „Никога няма да успеете, ако работата ви не се вписва в асансьора на нюйоркска жилищна сграда.“ Така че те явно са мислени по-големи от сравнително малкия свят на изкуството.


ДЕСИСЛАВА ТЕРЗИЕВА е българо-американска съвременна художничка, живееща между Детройт и София. Получава бакалавърска степен „Политически науки“ в Университета в Оукланд и магистърска степен „Скулптура“ в Cranbrook Academy of Art (2021). Още преди да специализира в Cranbrook, Терзиева става част от детройтската артистична сцена, като излага в off-site и извънинституционална среда, курира в независими пространства и представя интерактивни и потапящи инсталации в публична среда. През 2021 г. основава фондация ФИДАНА, неправителствена организация, чиято цел е представянето на съвременно изкуство и интервенции в публична среда и вече съществуваща инфраструктура.

ДРИТОН СЕЛМАНИ е косовски художник, който завършва магистърската си степен в Университета по изкуствата в Arts University Bournemouth, Великобритания. Селмани подхожда към идеята за възприемането на реалността, като деконструира структури от социални, политически и културни теми, които са били въплътени в средата, която обитава. Участвал е в самостоятелни и групови изложби в Ludwig Museum (Будапеща), Corridor Project Space (Амстердам), Maxxi Museum (Рим), Thessaloniki Center of Contemporary Art (Солун), Manistesta 14 (Прищина) и др.

ПАУЛА ШУБАТИС е художничка, преподавателка, текстилен дизайнерка и социална скулпторка, живееща в Детройт. Тя изследва градски пейзажи чрез тъкани текстили, бои и намерени материали, като използва материални остатъци от миналото, за да манипулира тактилното преживяване на настоящето, в опит да „утвърди връзките с миналото, като засили връзките с настоящето“, и да размие разликата между изкуство и артефакт. Понастоящем Шубатис е учителка по изобразително изкуство в Emerson Elementary-Middle School в Детройт, Мичиган.


Comments


bottom of page