Текст на Гери Минкова
В края на 2023 г. се присъединих към изследователската група „Изкуство в града“ на Център за социална визия в ролята на наблюдател, подбудена от академичните си интереси в областта на изкуството в градска среда. Там се запознах с група куратори, артисти, антрополози и архитекти, водени от идеите си за художествени намеси в градското пространство. Още на първата среща осъзнах, че интересите на тазгодишните участници преминават отвъд галерийната постановка и „изкуство за самото изкуство“. Те търсят както извънинституционалния контекст, така и историите, разказвани от хората, които живеят в града. Наблюдавам, че проектите са насочени към места и общности, които само абстрактно се адресират от изкуството, но също така искат да дадат нещо на конкретната среда, а може би дори и да позволят на живеещите там да научат повече за себе си и града. За тях изкуството не е крайна цел, а средство за достигането и докосването на повече хора, обединявайки ги в потенциален диалог или дори малък микрокосмос.
Моето участие в изследователската група е с два материала – един, който проследява назад проектите на Център за социална визия в полето на публичното изкуство, и втори, който ще отрази основни теми на сегашната изследователска група. Целта ми е да посоча насоките, но и предизвикателства, пред които се изправя един подобен проект. Също така, се надявам да задам по-дълбокия въпрос, за това доколко и още повече кога такива начинания биха имали успех.
Център за социална визия се развива от 2021 г. насам като своеобразно продължение на Swimming Pool и цели да се формира не само като идейно пространство и платформа за обмен на идеи, но и с директни предложения как промяната би могла да се случи. На практика, той е платформа за съвместно съществуване на социални идеи, отправени от мрежа от автори, създаващи мост между изкуството и хората. Тази година чрез отворена покана Център за социална визия постави фокуса върху града, насочвайки се към различни квартали, райони, малки площадчета, междублокови пространства и забравени кътчета, но търси да развива художествени проекти в публично пространство, които са различни от нам познатите паметници, но които се изправят пред предизвикателството да са изследователски, приобщаващи, временни и нематериални, появили се в разговор с хора и общности, вслушвайки се в техните истории, без да е нужно да се активира цял административен апарат.
Посоката откриваме още в първата публична програма на Център за социална визия от 2022 г., „Договаряне“, която събира лекции, дискусии, художествени проекти и намеси, за да изследва, най-общо, процесите на демократичност. „Договарянето“, пише в интро-текста, към програмата, „е ключов процес в сформирането на света, заобикалящ всички нас“. Така програмата се опитва да обобщи антагонистичния характер на съществуването на множеството перспективи една до друга, произлизащи както от индивиди и общности, така и формирани през науката, технологиите и политиката. Балансът, който може да бъде постигнат, се разглежда като крехко и преходно състояние, достигнато чрез договаряне, грижа и отговорност в социален аспект. Основно за „Договаряне“ обаче е да намери ролята на изкуството в „договарянето на света“ – основната задача, която си е поставил и Център за социална визия. Така текстът посочва, че значението на изкуството и неговите институции е да разкриват и правят видими материали, системи и идеи, без да ги категоризират окончателно. От работата на Център през първата година произлизат и няколко художествени проекти, които сякаш търсят методи и похвати, които да изследват тази посока – като тези на Десислава Терзиева и Андреа Попйорданова.
Проф. Патриша К. Филипс отбелязва, че „обществото“ не е само пространствена конструкция. Публично изкуство извлича своята "публичност" не от местоположението си, а от характера на участието си в пресечните точки на лични интереси, колективни ценности, социални проблеми, политически събития и по-широки културни модели. В този ранен етап на развитието си, проектите от „Договаряне“ постигат диалогичност, но тя не е общодостъпна и универсална, каквато ще стане в следващите години. Участниците в лабораториите и разговорите са част от артистичните среди, като това навярно е таргетираната група. Така може да очертаем един от проблемите на подобен социален проект – социалният характер често е насочен към арт средите и не излиза извън пределите им. „Договаряне“ отделя значително внимание на политическите и екологични ситуации, но в затворен кръг, който споделя общи идеи и възгледи. В следващите етапи на развитие на Центъра ще видим как въвличаните групи от хора се разширяват и стават много по-разнообразни и широкообхватни.
Деси Терзиева представя интердисциплинарната лаборатория в града Prima Material World, която превръща ненужен и отпадъчен текстил, намерен в магазин втора ръка, на битпазар или дарен, в семпъл символ на солидарността. Тези оползотворени дрехи могат да бъдат открити на неподозирани места в градското пространство, задавайки много въпроси и повдигайки също толкова теми за размисъл. Проектът използва материалността, за да надникне в асоциативността на човешкото съзнание и социално-ангажираното търсене на скрити пластове и послания. Творчеството на Терзиева е феминистично, по достъпен и актуален начин, и също така закачливо, без ненужен патос. Въпреки всичко, при срещата на нейните творби с неопитно око, може да бъде изгубена информация. Те трябва да събуждат дискусии, асоциации и любопитство, но спонтанността и неподправеността, които ги правят толкова интересни за запознатите със съвременно изкуство, се превръщат в спънки в приемането им от масовата публика.
Творбите от Prima Material World, които участват в „Договаряне“ могат да се слеят със средата, лишени от контекста си. Знамето, закачено върху най-високата точка на Swimming Pool е един от най-интересните моменти в конкретната публична програма. Разноцветните кръпки се веят на фона на София, подобно на знаме, което обединява идеята за солидарността. Тази творба е много по-достъпна, дори и без съпътстващи текстове. Тук би могъл да се постави въпросът колко “public art” е работа, поставена в галерия, но все пак не трябва да забравяме, че флагът е видим и разпознаваем заради голямата височина, на която е поставен, а по този начин технически присъства в градското пространство.
В тази връзка, авторското интерпретиране на личното човешко отношение към социални теми, посредством текстила и текстилните техники, отвеждат нашите разсъждения към значима творба извън проектите на „Център за социална визия“, но със сходен характер. През 2018 г., галерия SARIEV Contemporary (днес галерия „Сариева“), представя „Всички“ на Рада Букова в църквата „Св. Йосиф“ в Пловдив. Инсталацията изследва текстила, тъканта и многобройните вариации и метаморфози на материята. Артистката/художничката превръща различните многоцветни парчета коприна, памук, лен, вълна, вискоза и полиестер, в метафора за различните култури, етноси, сексуални ориентации, произлизащи от „една нишка“. Парчетата плат на Букова универсализират хората съвсем семпло, с общото си присъствие в една инсталация. Това е типът проект, който се вписва в характера на Центъра за социална визия. Пространството на църквата е преосмислено, повдигайки въпроси, които тепърва ще разгледаме в контекста на проектите на Центъра – къде е мястото на изкуството, как може то да си завоюва територия и дали това „завоюване“ изобщо е нужно?
В проектите от 2022 г. и темата „Договаряне“ на „Център за социална визия“ могат да бъдат открити още логически линии на изследване на градското пространство и хората, които го обитават. Проектът „Овощните градини на Младост“ на Андреа Попйорданова, който започва с изследване на квартала и събиране на материали, последвани от обиколка из едноименния квартал, търси отговор на въпроса защо откриваме дървета на места, на които те не са предвидени в градоустройствения план. Гражданската самоинициатива и нуждата да бъдеш съпричастен към средата, която обитаваш, са отговорът на този въпрос. Извън контекста на тези дървета, в проекта на Попйорданова става дума за нещо по-мащабно, а именно локациите напластени с историите, личните емоции, процесите, вижданията и идеите на обикновения човек, градивната единица на нашето общество. Ние изграждаме града, но и той изгражда нас – vice versa. Още повече, тези обиколки създават допълнителен общностен контекст с публиката и присъстващите, въвличайки ги, правейки ги съпричастни на нови теми и идеи за средата. Малка новоизградена мрежа от личности, всеки сам по себе си индивидуалност, е поставена в центъра на социално-екологичен казус, а непосредствените дискусии и разговори между тях разгръщат още повече личното отношение. Подобни проекти засилват застъпването на комуникирането с и чрез градската среда. В следващите години Андреа Попйорданова ще продължи да участва в дейностите на Центъра, с идеи, които са все така обвързани с природата, около която се създават екстровертни и интровертни ситуации т.е. комуникиране с другите, но и себеоткриване.
Проектите на „Център за социална визия“ търсят сходни социални взаимовръзки, които активно работят с контекста, приобщават и изграждат идеи. Подобно градене на микрообщности, макар и краткотрайни, изменят фокуса от изкуството към комуникацията чрез него. През 2016 г., с фондация „Отворени изкуства“, като част от проекта „Въведение в съвременното изкуство“, Лъчезар Бояджиев започва серия от лекционни турове по подготвени от него маршрути в София, които целят не просто коментар на творби, а постигане на нов подход за комуникация с публиката и в частност възприемането и навигирането на градската среда. Споменатите два проекта обединяват пластовете култура, емоции, идеи, комуникационни канали, човешката намеса в градския живот. Те могат да бъдат възприемани от много широк обхват публика, навярно благодарение на увлекателния подход на самите автори. Тук може би е интересно да отбележим, че творчеството, изследванията и интересите на Бояджиев са в границите на града, а на Попйорданова се свързват с природата – две съвсем различни пространства. И двата типа проекти използват средата, за да достигнат до по-дълбок идеен и образователен смисъл, постигнат в контекста на разговори и обиколки.
„Център за социална визия“ продължава своите изследвания в областта на комуникация между урбанистичното и човешкото и през 2023 г., този път под наслов „Конституции“. с „Разходка по тънкия нож на границата вътре в града“, проект на Константин Георгиев и „Съпромат“. Аудио разходката из квартал „Кюлуците“ разглежда начините, по които индустриалните и транспортни възли биват естетизирани и опитомени, отново отмествайки фокуса от „изкуството“, към човешката намеса. Константин напътства слушателя из квартала, побутва го към конкретни улици и насочва погледа му. Същевременно той задава и много въпроси относно всичко видяно – навява ли ни спомени, можем ли да видим нещо скрито, какво е то и т.н. Проектът успява да подтикне слушателите към въпроса „защо“ относно средата им. Любопитството към всичко обграждащо ни е окуражено, за да се борим срещу пасивното възприемане на градското пространство. Разходката не е същинско средство за опознаване на „Кюлуците“, но много добра предпоставка за различни начини на мислене и съществуване в градската среда, които могат да бъдат описани като „романтични“ и „въвлечени“. В този ред на мисли, подобни разходки, дори извън контекста на аудиото, ни помагат да преоткрием по-скоро себе си и начините ни на въздействие със всичко, с което се сблъскваме ежедневно. През същата година е представен уъркшопът „Въображаем сценарий за едно място“ с Жана Иванова, която надгражда още повече идеята за новото възприемане на познатата среда. Работилницата развива общото въображение, създавайки моментни алтернативни реалности. Всеки участник създава свой текст, който бива допълван и изменян от останалите, като по този начин се постигат колективни паралелни имагинерни пространства.
През 2023 г. темата със заглавие „Конституции“ отпраща към неписаните закони и саморегулацията на различните общности. Приобщаването, принадлежността, откриването на свое място в настоящето се превръща в лайт мотив. „Разходка по тънкия нож на границата вътре в града“ се вписва в тази идея именно с търсенето си на нещо лично в урбанистичното пространство. В действителност въпросът за усещането и заявяването на принадлежност, свое териториално, емоционално пространство, се засяга в по-стар проект на Swimming Pool – State of Flux от 2016 г., и манифестирането му в Слънчев Бряг, а по-късно и във Франкфурт на Майн. Сред забързаните туристи, само по бански, или работещия хотелски персонал, нервно натискащ бутона за правилния етаж, Хане Липард чете необезпокоявано поезия.
Запитваме се за правото ѝ на територия, в частност правото на съществуване на изкуство сред незаинтересованата публика. Какво е мястото ѝ сред плажуващите туристи? Същевременно, дали те не навлизат в територията на изкуството, което се случва въпреки всичко? А може би съществуването им в едно пространство е напълно логично и обяснимо, дори само за няколко етажа или няколко споделени секунди. Две паралелни вселени се срещат, без да се приобщят една-друга. По-късно може да видим Липард в публична пералня във Франкфурт, пак толкова необезпокоявана, но този път акомпанирана от барабани, между пералните машини и заетите посетители. Това навярно е проектът, който най-добре представя на практика идеите на „Конституции“.
В действителност „Център за социална визия“ показва, че изкуството може да бъде навсякъде и може да завоюва мирно всяка територия, без да има нужда да бъде видяно, чуто и напълно възприето от всеки. То просто е там, между пералните, туристите, междублоковите пространства и чака да бъде открито, без да задължава. В проектите на Центъра започва да се открива особена линия на свободата да представиш позицията си, без да я изкрещиш.
Всички тези събития очертават развитието на „Център за социална визия“ и социалната тематика, която става все по-силно застъпена. Нагледно може да проследим проявленията на идеята за изкуството като средство за дискусия между хората, а не крайна и самостоятелна цел. Както вече споменахме, проектите започват да са все по-отворени и приобщаващи към генералната публика.
Връщаме се към сегашния момент, а именно краят на 2023 г. и началото на 2024 г., когато бях въвлечена в подготовката за годишната тема „Изкуство в града“. Всички проекти, които разгледахме досега, засилват социално-отговорното чувство, което достига своя фокус в настоящата година. Дори нещо повече – бихме могли да твърдим, че „Изкуство в града“ обединява основните идеи на „Договаряне“ и „Конституции“ – въвличането на личности от разнообразни сфери с цел изговаряне и преосмисляне на конкретни теми, свързани с неписаните „конституции“ на общностите. На фокус попада градското общество – случайният минувач, продавачът на битака и собственикът на малко кафене, които може би не са посещавали галерия, както се разбира от разговори на някои участници, проведени с тях.. Едно от проблемите, с които авторите могат да се срещнат в техните проекти е как да работят с общности, към които не принадлежат, лишени от идеята, че ги „спасяват“. Подобно подхлъзване при работа, най-вече с малцинствени групи, е често срещано. Шведската кураторка Мария Ленд описва това излагане на показ на маргинализирани групи и представянето им като „екзотични“, като форма на „социална порнография“, която трябва да бъде избегната.
Друг важен проблем пред авторите, с който могат да се срещнат подобни проекти, е липсата на академична професионализация в областта на социалните и публични изкуства. Макар това със сигурност да не е задължително условие, се създават някои пропуски в анализирането и архивирането на подобни процеси за съвременната българска история на изкуството. Липсата на критика също може да изиграе роля тук, но това е по-голям проблем на арт средите, твърде широкообхватен и изтъкан от разнопосочни мнения за възприемането и представянето на концептуалното изкуство, който не бихме могли да засегнем в този текст.
Проектите на Център за социална визия придобиват все по-универсален социален характер, който успява да въвлече нови и непознати публики. Те излизат извън рамките на изкуството и крият в себе си възможността да бъдат консумирани и възприемани извън галерия или институция, лишени от контекста си на произведение на изкуството. Обединяването на общности, дори културни „светове“, е основна цел, но съпътствана от свободата да съществуват според собствените си избори. Съвсем скоро ще разберем какво ново „Изкуство в града“ ще даде на „Център за социална визия“ и как ще се развият тазгодишните проекти.
„Журнал за социална визия“ и материалите, свързани с тематичния ни фокус „Изкуство + Град“ се публикуват с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
Comments