В това интервю Слава Савова и Иво Страхилов разговарят за значителните промени в политиките за опазване на културно наследство от последните десетилетия. В последните години се създават и променят международните и националните стратегии в посока обединяване на политиките за културно наследство и регионално развитие. Те често слагат под един знаменател целите на опазването и тези за увеличаване на туристическия поток. Все повече наблюдаваме, че спрямо недвижимото наследство действат пазарни правила и то се разглежда като икономически ресурс. Така обаче именно местните общности „изпадат“ от дебата.
Това е процес, който въпреки че се разгръща върху страниците на хиляди различни документи, в крайна сметка се оказва изненадващо еднообразен, спомогнат от стандартизираните експертни практики за документиране на наследство. Чрез серия от примери ще поговорим за тези процеси. Въпросите зададе Виктория Драганова.
Какво е традиционното ни разбиране за културно наследство и как то се променя в последните години?
Иво Страхилов Свикнали сме да възприемаме културното наследство като нещо материално – например монументална старинна сграда, чиято ценност сякаш се подразбира от само себе си и не поражда въпроси. Това доминиращо разбиране за наследството обаче е силно ограничаващо и до голяма степен е свързано с работата на експертите, които издирват, идентифицират, документират, проучват и категоризират наследството и наред с това преценяват какво и как да бъде съхранено занапред. Наследството обаче е и процес, то винаги е в движение. Става дума за процеси на избор на определени места, спомени, разкази или практики и издигането им в ранг на наследство. Тук връзката с миналото е много явна, но също толкова важно е, че тази селекция се осъществява в настоящето във връзка със сегашния дневен ред, а много често – и с поглед към бъдещето. Поради това наследството съсредоточава конфликти и емоции, нещо
повече – то изначално е съставено от противоречиви прочити. Постоянно възникващите спорове около множество паметници или сгради от предходни исторически периоди са свидетелство именно за това.
Днес много видимо се разширяват съдържателните и времевите граници на наследството, с него се ангажират все повече и по-различни социални актьори. В този контекст през последното десетилетие се развиват нови или критически изследвания на културното наследство, които се опитват да обхванат тази динамична и многообразна сфера, насочвайки се именно към зоните на противоречия, към асиметричните властови отношения, към наследствата на местни общности и малцинства, които дълго време са били пренебрегвани или заглушавани.
Покрай подобно разширяване на съдържателните и времевите разбирания за наследство, как участва обществото в тези процеси?
Слава Савова Наблюдаваме все повече инициативи „отдолу“, в които граждани се мобилизират около конкретни каузи за опазване. Този процес със сигурност е улеснен и усилен от нашата свързаност в социалните мрежи, чрез която се катализира по-голяма подкрепа. Такива инициативи се появяват още на прага на XX век като реакция срещу драстичните промени, настъпили с индустриализацията и модернизацията на градовете и техните околности, и загубата на познатия градски и природен пейзаж. През 70-те години на миналия век има нова вълна от граждански мобилизации като реакция срещу амбициозни градоустройствени планове, които унищожават старите централни части и на тяхно място се изграждат съвременни административни, пътни и други инфраструктури. В България такива мобилизации са скорошно явление и се обединяват около необходимостта да бъдат опазени конкретни паметници в риск. Някои съвсем скорошни примери са Централни хали, ЖП гарата в град Нова Загора, Театър „София“, паметникът „1300 години България“.
Иво Страхилов Ще допълня, че понякога се получават и ползотворни партньорства между граждани и експерти. В тази връзка може да посочим инициативите за спасяването на кино „Космос“ в Пловдив от събаряне, както и усилията на сформирания впоследствие Колектив Кино Космос. Примерът с Централната минерална баня в София, частично трансформирана в музей, също е емблематичен, тъй като обединява множество специалисти в различни области, чиято работа би могла да послужи като основа за едно информирано решение за бъдещето на тази толкова значима сграда и стопанисването на минералната вода.
Но местната власт по-скоро не е склонна да се ангажира устойчиво с подобни сътрудничества, макар и понякога да изглежда, че ги припознава?
Иво Страхилов Има определено разминаване. От една страна е споменатото вече непрестанно разширяващо се разбиране за наследството, което навлиза в нови територии и обхваща доскоро неподозирани обекти и теми. Наследството може да бъде присвоено и одомашнено, да бъде превърнато в „свое“, т.е. то не е ценно единствено за и според експертите, а може да стане припознато като ценно от конкретна общност или дори отделни хора. Образът на Венера Милоска например, изваян в прословутата мраморна статуя в парижкия „Лувър“, съществува едновременно и като декоративен елемент в оградата на една велинградска къща. Наследството често съвместява паралелни разбирания, които отразяват определени емоционални връзки с него. Заедно с различните свои версии и интерпретации, то може също така да препраща към актуални проблеми и дебати в обществото.
От друга страна, институционалното разбиране е по-скоро ограничаващо и през последните десетилетия в България то като че ли е сведено до превръщането на наследството в ресурс, в стока. Обръща му се внимание предимно заради потенциала му да се ползва в някакви стопански дейности и основно в туристическата индустрия. Затова и споменатите по-горе инициативи се явяват като необходим коректив на действията на политиците и институциите.
Кои процеси в полето на културното наследство протичат в България?
Иво Страхилов За българския терен е особено характерно навлизането на нови бизнес актьори, които включиха културното наследство в своите сфери на дейност. Това важи в голяма степен за сектора на недвижимото наследство, където видяхме как територията на цялата страна се изпълни с възстановени, реконструирани, а нерядко и изцяло нови обекти на наследството. Не по-малко значими са и намесите при нематериалното наследство. Тук ключова роля имат кохезионните политики на Европейския съюз и техните приоритети и финансови инструменти, както и изпълнението им на национално равнище. Това доведе до увеличаване на инвестициите в туризма и свързаната с него инфраструктура, тъй като се приема, че по този начин ще се насърчи местното и регионално развитие. Така държавата се оказва посредник, който преразпределя някакви средства към бизнеса, чието мощно навлизане в сектора пък изтласква институциите и експертите в периферията на взиманите решения. Променят се отношенията, като се зараждат специфични партньорства и зависимости между публичната власт и бизнеса.
Трябва да кажем, че комерсиализацията не е нещо ново и самата тя допринася за засилване на аурата на наследството, но също така би трябвало да имаме предвид как се отразяват тези процеси на наследството и неговите общности. Бидейки подчинено на пазарни принципи, културното наследство постепенно загубва своите социални и културни значения. Подходите за неговото управление, опазване и социализиране все повече се уеднаквяват и водят до трансформацията на културните ценности в туристически атракции. Икономическите ефекти от това на този етап обаче са по-скоро спорни, а и като цяло не се поставя въпросът за рисковете от туризма.
Слава Савова Причина за подобно уеднаквяване в голяма степен е унифицирането на утвърдените методи за документиране на културно наследство, и архитектурата е важна част от този процес. Ако погледнем чертежите на съществуващи сгради от края на XIX век например, прави впечатление колко детайлно е изобразена заобикалящата среда на дадения монумент. С времето обаче изработването на т.нар. архитектурно заснемане се рационализира и фокусът изцяло пада върху документирания обект, като съществуващият контекст е оставен или като бяло поле, или в най-добрия случай като тънък контур очертаващ съседни обеми. И това важи за всички видове чертежи – планове, разрези, изгледи, дори и ситуациите се изобразяват със силно опростени околности, обикновено в ограничен радиус около изследвания обект.
Говорили сме, че архитектурната лексика също унифицира.
Слава Савова Да, архитектурната лексика също унифицира начина, по който описваме културното наследство. В документи, налични в архивите на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) има множество примери за популярни фрази като „голяма архитектурно-художествена стойност“, „индивидуален почерк“, „изразителен и раздвижен обем“, „с много силен усет за пространство“, „силно обемно-пространствено и колоритно въздействие“ и още много други подобни абстрактни, но обичани изрази. Парадоксално е, че днес боравим точно с тази лексика, когато описваме архитектурни паметници, а още повече когато става дума за антични такива. Античните текстове за архитектура са изключително конкретни, прагматични и са изцяло ориентирани към заобикалящия контекст, в който трябва да се впише дадена архитектурна интервенция.
Тук не става ли въпрос единствено за технически аспекти?
Слава Савова По-скоро не. Недвижимите културни ценности са вплетени в сложни взаимоотношения със заобикалящата ги среда, с която са в постоянно взаимодействие и която ги съизгражда. Този богат материален и нематериален контекст обаче се превръща в бяло поле в процеса на документиране, а самият паметник е представен като свободно стоящ обект, освободен от връзките си с околна среда, процеси и дейци. Когато дадена културна ценност се „озове“ на бюрото на дадения експерт в даденото административно звено, нейната връзка със заобикалящата среда вече е прекъсната. Един от основните документи, върху които се изграждат стратегиите за опазване – архитектурното заснемане – я представя като изрязан от контекста обект, а появилите се след тази интервенция бели полета са готови да приемат ново съдържание.
Ето, един съвсем скорошен пример е банята при Старозагорските минерални бани, за която има изготвена концепция за превръщането ѝ в луксозен спа център. Диаграмите, налични в Националния институт за недвижимо културно наследство, изобразяват как функциите на мястото ще се променят, каква част от площите ще бъде предвидена за ексклузивни услуги, каква за събития, и прочие. Мястото обаче днес все още е изключително достъпно, предлага единствено балнеологични процедури и привлича хора не само от курорта, но най-вече пътуващи от Стара Загора, както и работници от различни предприятия, включително от „Мини Марица-изток“. В проектната документация тези връзки с околните общности, които биха могли ясно да се картографират, липсват. Контекстът, който съизгражда тази османска баня днес, е сведен до бяло поле.
Вместо с контекст, с какво се запълват белите полета в архитектурните планове?
Слава Савова В зависимост от монумента белите полета се насищат с различни неща – като героични разкази за миналото, реконструкции от всякакъв вид, съвременни инфраструктури или просто бурени на необмисленото планиране.
Иво Страхилов Появяват се експертни предписания, които заменят предишния контекст. Виждаме ги в множество проекти, но също и в областните и общинските стратегии за развитие на туризма. Проблемът е, че външните консултантски фирми, които подготвят тези документи по поръчка на местната или централната власт, често не държат сметка за локалната специфика. Макар те да претендират за „иновативност“ и „креативност“, на практика ставаме свидетели на въвеждането на еднотипни решения – изграждане на информационен център, оформяне на експозиция или мултимедийна презентация, въвеждане на атракции като стрелба с лък или грънчарско колело. Обикновено акцентът се поставя върху някакви инфраструктурни или строително-ремонтни дейности, които изразходват и значителна част от бюджета на съответния проект. Отделен е въпросът за устойчивостта на подобни намеси, тъй като наблюдаваме и как някои от наскоро възстановените крепости вече се рушат, докато прилежащите им атракции са спрели да функционират.
Вие и двамата имате конкретни наблюдения, свързани с банските постройки в България. Какво се случва при тях?
Слава Савова Най-често функцията на банските постройки се счита за противоречива и в дисонанс с архитектурната стойност на дадената сграда, поради утилитарния ѝ характер. По тази причина множество бански постройки губят своето оригинално предназначение и се превръщат най-често в музеи. Бихме могли да илюстрираме това със съвсем скорошен пример от Бургаски минерални бани. До 2006 г. османската баня, разположена в центъра на курорта, функционира като балнеолечебница и част от оздравителния комплекс на Специализираната болницата за рехабилитация. Впоследствие обаче банята е предадена за безвъзмездно ползване на Туристически комплекс „Акве Калиде – Термополис“. Днес тя е превърната в музей, в който се прожектира имитация на вода, а общественият достъп до минералната вода е възможен единствено при водоналивния кът отвън, който е и най-посещаваното място в туристическия комплекс.
Иво Страхилов В стратегическите и плановите документи се забелязват поне две тенденции, които често се преплитат – музеифицирането на баните и превръщането им в луксозно място, което да има „позитивен имидж“ и да привлича по-висок клас туристи. Доминиращата идея за оползотворяването на туристическия потенциал на обектите и навлизането на пазарния дискурс „изтласкват“ водата от баните, но заедно с това понякога заличават и целия контекст. Решенията, които се вземат на много места, на практика елиминират минералната вода заедно с местните общности и останалите хора, които я ползват. Императивът за превръщането на баните в „спа зона“ или „уелнес център“ заличава както историческите напластявания, така и все още живите традиционни практики. Нещо повече, това предполага ограничаване на достъпа до един общ ресурс, тъй като целта е да се предлагат лечебни и рекреационни услуги за по-платежоспособни посетители.
Слава Савова Присъствието на водата става символично. При Старозагорски минерални бани гьобек таш-ът, който някога е стоял в единия от хамамите, днес е изнесен навън и се е превърнал в експонат в парка. Всъщност има опасност и в тази баня част от нейните функции да бъдат извадени и да се превърнат в история.
Какво се случва с Централните бани в момента?
Слава Савова Централната минерална баня, както всякога, и днес е обект на разгорещени дебати, настоящите свързани с нейното възстановяване и начините, чрез които то ще се осъществи. През 2020 г. се проведе Отворена покана за концепция, в която три екипа и над 30 експерти предложиха различни стратегии за нейното обновяване. Впоследствие, разработените концепции бяха заложени в един стратегически документ, „План за обновяване“, който трябваше да служи като пътеводител за следващите стъпки от възстановяването ѝ. След повече от година отлагане обаче, в Столичния общински съвет постъпи предложение този план да бъде отменен и заменен с друг, без това да е съпътствано с обществени консултации. В новия план, ако бъде одобрен, водещ ще бъде инвеститорският интерес, а Общината се оттегля от своите отговорности като ръководител на проекта. В момента разговаряме с различни институции и се опитваме да разберем повече за предложените промени, както и да насочим вниманието на повече хора към рисковете свързани с оттеглянето на Общината.
Мисля, че е важно да отбележим, че минералните води в центъра на града са се използвали за къпане и лечение в продължение на поне две хилядолетия. Около извора винаги е имало инфраструктури, които да медиират достъпа до него. А от наличната документация знаем, че къпането е било достъпно за всички. Днес тази традиция е прекъсната – водата е достъпна единствено при водоналивния кът.
Иво Страхилов Във връзка с вълненията около Централната минерална баня, а и другите бани в София, и засилващите се граждански и обществени притеснения за тяхната съдба, би било добре да припомним необходимостта България да ратифицира Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото. Сред нейните основополагащи принципи е тъкмо управлението на наследството, основано на демократично участие.