In three consecutive meetings, we talked to representatives of the Sofia Mountaineering Club, the Initiative for the Development of Urban Agriculture and the Association for Urban Reading Centers about the spaces they run and share - all chosen by Ivan Bonev to become part of his study Networks of De-institutional Architecture: Bulgaria. Here we publish notes from conversations with Dimitar Petrov about the Blue Arrow shelter, Bojidar Emanuilov about the Shared Vegetable Garden 1, and Ivan Shishiev about the Chitalnyata (The Reading Room). Extensive materials on these spaces, including the materials presented in the exhibition at Swimming Pool, can be found in Ivan Bonev's future publication as a result of the long-term research.
For now, the material is only available in Bulgarian, please use your automatic translation services.
ДИМИТЪР ПЕТРОВ ОТ СОФИЙСКИ ПЛАНИНСКИ КЛУБ ЗА ЗАСЛОН „СИНЯТА СТРЕЛА“
– „Синята стрела“ е построен от двама планинари, Стоян Тодоров и Марий Дражев, в края на 90-те години на миналия век. Заслонът първоначално е бил една постройка, после се появила още една. Ние от Софийски планински клуб направихме цялостен ремонт, подмяна и реконструкция на по-голямата сграда изцяло с доброволен труд, като най-ценното беше, че се включиха много хора, които идваха и в делничен ден. Около десет дни всички помагаха – кой колкото може. Тази обща енергия, която присъстваше при формирането на самото пространство, беше хубавата част от всичко. Помня, че Стоян Тодоров и Марий Дражев дойдоха след завършването на ремонта и не успяха да прикрият сълзите си, за тези хора това означаваше толкова много.
– За нас е важно, че има приемственост от местните. Всъщност е станало така, че жителите на с. Железница са потърсили някой да се погрижи за мястото, тогава от дирекция на Природен парк „Витоша“ ни се обадиха с въпрос дали бихме имали готовност да го поемем. За нас усещането бе, че преди нас е имало хора, които са направили нещо и сега са готови да предадат своята енергия към някой друг, който също е готов да поеме щафетата. За нас беше ясно „да“, защото за млад клуб като нашия това е предизвикателство и фактор, който действа сплотяващо на членовете на сдружението.
– Върху мястото няма собственост и дирекцията на Природен парк „Витоша“ не поема никакъв ангажимент. То е изцяло безстопанствено и е на общността от хора, които го ползват. Ние като организация го „осиновихме“ през 2018 г. – от това се пораждат само задължения, но не и права. Ние го стопанисваме и се грижим за него, перем одеала, подменяме неща, гледаме прозорците да са цели, но това не го прави наша собственост. Всеки един заслон си има осиновител, без значение дали ще бъдеш осиновител формално или ще бъдете група от хора, които един път в годината се грижат за него. Винаги е безвъзмездно и безкористно.
– Според мен заслоните трябва да останат, както е досега – безстопанствени, за да не може да се провокира тази лоша черта на човека да каже „това е мое и ще започна да събирам едни пари, за да може вие да го ползвате“. Сегашният режим е супер. Това, че има хора, които се настаняват за по-дълго, е по-скоро е изключение. Смятам, че общността има доста висока култура на ползване и всички все повече разбират, че опазването, поддържането и грижата да го предадат във вид, в който може да се ползва от другите, е най-важното. Ако това работи, не го пипаме, за да не го счупим.
– Природният парк страда от липсата на хора и на доброволци, и тъкмо покрай липсата на пари се обръща към НПО сектора. Но аз и не мисля, че е работа на Природния парк да извършва нашата дейност.
Точно това е работата на неправителствения сектор – да показва съдействие с доброволчество, с енергия и с идеи, да се грижи за подобни места.
Природният парк има задължение да опазва от нерегламентиран достъп и да следи за дивите животни.
– Аз твърдо подкрепям идеята, че достъпът до българските планини трябва да бъде платен – един лев на посетител. Това ще генерира огромен приход за природните паркове и те ще могат да споделят някаква система. Само през летните уикенди на Рилски езера се качват средно по 2500 човека, да не говорим за други планини. Помислете как това ще помогне на Парка да полага повече грижа.
Димитър Петров е доскорошен председател на „Софийски планински клуб“ и част от него от самото му създаване през 2013 г.
БОЖИДАР ЕМАНУИЛОВ ЗА СПОДЕЛЕНА ЗЕЛЕНЧУКОВА ГРАДИНА 1 В СТУДЕНТСКИ ГРАД
– Темата, повдигната от Иван Бонев в „Мрежа от независими пространства: България“ е много ценна, защото ни кара да говорим за свобода, независимост и гражданско включване – все неща, които в нашето общество не са достатъчно развити. Градските градини дават възможност на хората да работят със земята, да се върнат към корените си, да бъдат полезни, да правят нещо, което има и терапевтичен ефект. В същото време, за да се случва това, те трябва да създадат и общност. Градината като градско земеделие си е едно, но самата общност е ключова и как като такава успяхме да стигнем до това да имаме една градина от 250 кв.м. в кв. Студентски град, което ни отне две години.
– Преди години в „Музейко“ имаше среща на неформалната мрежа, бяхме се събрали над двадесет човека и говорихме за това как за да бъде устойчиво, градското земеделие трябва да има някаква схема и да работи тясно с местната управа, в случая Столична община. Става дума за споделени зеленчукови градини. Започнахме да правим различни работни групи, за да влияем на Общината. Аз бях координатор на групата, която трябваше да търси терен и после работих с доброволци по картата, направена от Софияплан. В тази карта, която е абсолютно иновативна и най-вероятно единствена в страната, може да видите потенциални общински терени, които са подходящи (напр. в близост до градски транспорт) за градско земеделие – от 1800 терена тогава отсяхме 300–400, които и посетихме. Накрая избрахме около 150 такива терена, които да включим на картата.
– Събрахме се едно ядро от шест-седем души, които имахме желание да направим една такава градина. Сдружение „Горичка“ ни подкрепи много активно, финасирайки позицията на човек, който да работи за създаването на градината. Най-голямо предизвикателство е да намериш терен – за частните собственици е ясно, че като вкараш 30 души активисти на един терен и по-късно решиш да строиш, няма да е толкова лесно. На търговски принцип намерихме едно междублоково пространство в кв. Витоша. Взели сме го от „Пазари Изток“ и плащаме около 3000 лв. на година, което е изключително скъпо. Хората, които са ползватели, имат средно около 10 кв м. и плащат такса 230 лв. на година, което в световен мащаб е скъпо – във Виена например плащаш 100 евро за 100 кв. м, а стандартът е различен.
– Опитвали сме се по всякакъв начин да работим със Столична община. Получаваме едни обещания, правят си с нас реклама, но моето лично отношение е разочарование от липсата на подкрепа. Макар да не е забранено и на практика да е позволено, градското земеделие не присъства като термин в общинската нормативна база, и администрацията, бидейки консервативна, е много предпазлива и плаха в действията си. Затова ние искаме да вкараме промени, които са съвсем леки – свързахме се с представители на всички представени в СОС организации и партии и само „Спаси София“ прегърнаха това като тема. Заедно с тяхната активна работа създадохме предложения за промени, а те ги облякоха в много качествен доклад. За жалост обаче все още няма развитие и реални резултати.
– Ние сме изключително разнородни хора и преценихме, че за да бъде устойчиво едно такова начинание, трябва да бъде регламентирано. Много държахме да имаме договорни отношения, а не нещо казано на дума. Градината се наема от Сдружение „Горичка“ и всичко е съобразено с българското законодателство.
Договорните отношения ни позволяват да сме устойчиви във времето, защото една градина е инвестиция – не само материална, като енергия, но и като създаване на общо пространство.
Ако в един момент дойде някой и откъсне част от градината, общността ще се разпадне. Освен това имаме правилник, с който работим, има координатори, задачите са разпределени, за да могат хем да се включват хората, хем да имат отговорности. Терените са толкова близко един до друг, че ако има болест на един от тях, то пламва цялата градина. Естеството на градското земеделие вкарва хората в необходимост да работят в общност и ако не могат да работят в общност, те по естествен начин се отделят.
– Когато взехме терена, имаше строителни отпадъци, беше незаконен паркинг. Направихме цяла кампания, насочена към съседите, имаше човек, който се занимаваше с това и когато един път имаше конфликт и един съсед изрази мнение, че намаляват местата за паркинг, ние питахме дали предпочита да има зелен оазис вместо блок. Защото е въпрос на време да се застрои, а с градинка ще е по-сложно, ще има и птички, хубава гледка. Всъщност все повече съседи се включват.
– Много е индивидуално колко често човек трябва да ходи да обработва градината си. Може да е всеки ден, минимално би трябвало да е поне два пъти седмично да отделиш време, за да ти върви градинката, като нашите парцели са по-малки, което позволява по-малко време. Много е важно да се намира близо до дома или работата ти, иначе редовната грижа е трудна, ако разстоянието е голямо.
– Градината е като оазис, за всичко сме помислили. Има помпа, може да се полива с маркучи, някои терени са с капково напояване, има място за събирания с шатра, което е 16 кв. м, имаме шкафчета за лични вещи и инструменти. Мебелите са от палети. Заедно си купихме пръскачка, която да минава през целия терен, особено защото ако има болести, те се прехвърлят върху всичките съседи. Навремето намерихме спонсори като Метро и Бриколаж, които ни дариха инструментите. Фотоволтаичната инсталация има голямо присъствие, защото е в центъра на градинката и тя е дарение. Имаме химическа тоалетна, която е 30 лв на месец, чисти се всеки месец. Имаме врата със заключване. Членовете на градината са предимно между 25 до 50 години, имат висше образование и по-добри доходи, има семейства, но не само, може би са около 30 процента. Мотивацията на хората е отглеждането на собствена продукция, която знаеш, че е чиста; но и просто желанието да са активни и да възпитават себе си и децата си в градинарство.
Божидар Емануилов е представител на неформалната мрежа „Инициатива за развитие на градско земеделие“ и един от основателите на Споделена зеленчукова градина 1 в кв. Студентски град през 2017 г.
ИВАН ШИШИЕВ ЗА ЧИТАЛНЯТА
– ЧитАлнЯта възниква по много странен начин – през 90-те години едно частно лице решава да си построи цветарница в обществена градина каквато е Градската, нещо всъщност недопустимо. През 2000 г. Общината реагира и го поставят пред избора да прехвърли павилиона към Общината или да го разруши. За да не плаща разноски по отстраняването, той в крайна сметка избира първото. Общината първоначално го прехвърля на СГХГ – той години наред бе пълен с картини. Но в един момент го разгромяват и вътре започват да спят бездомници. Покрай кандидатстването на София за Европейска столица на културата 2019, павилионът е предложен за туристическа инфоточка. София не печели състезанието, но има достатъчно насъбрала се енергия – група архитекти, тогава ангажирани с анализа на тази архитектура, правят връзката между това пространство и читалните. В 2015 г. Сдружение за градски читални решават да предложат на общината да превърнат пространството в читАлнЯта, а писателят Александър Шпатов лично застава зад това настояване. Общината се съгласява, но общинско предприятие „Туризъм“ не иска да остави идеята за инфоточка. Така читАлнЯта се превръща е една симбиоза между община, туристически информационен център и своеобразна библиотека.
– За да участваш в читАлнЯта, не трябва да влагаш финансови средства. Изисква се да дарите една книга, издадена в последните десет години, която е на български език или е от български автор на чужд език. Имаме голяма общност около читАлнЯта – 8000 души към този момент, числото се увеличава всеки изминал ден, защото явно на хората им харесва това, което се случва вътре. Картата е безсрочна – докато читАлнЯта съществува, тя е и ваш дом. А това да бъдеш в общност от четящи хора е нещо изключително.
– В момента и четирите тома „Времеубежище“ на Георги Господинов изчезват мигновено, също много се чете Виктория Бешлийска. А най-често крадената книга е „Майсторът и Маргарита“.
Официално ние сме и най-големият дарител на книги, не държавата, като успяхме през последните осем години да дарим общо 47 000 тома.
– Последно, във връзка с Болград и кампанията на Манол Пейков изпратихме 7800 книги, което беше една сизифова работа – в момента, в който пренесеш събраното, идваха нови и нови книги.
– Връзката ни с ОП „Туризъм“ е на изцяло договорна основа, за да не поиска Общината това място за нещо друго. Ядрото на Сдружение за градски читални са Александър Шпатов и Александра Генова, които са юристи и успяха да направят така, че тази структура да просъществува, защото често тук има много модели и добри идеи, но не биват организирани правилно, а ако не е организирана правилно една идея, просъществува за кратък период. Под тях сме трима души, които играем ролята на библиотекари и пазители на книги. Най-важното е, че това е общност, която си е припознала мястото като свой дом – например след една буря Александър ходи там посред нощите, за да спре теча от покрива. От началото е така, че библиотекарите получават заплащане от ОП „Туризъм“ в качеството си на служители, обслужващи инфоточка. читАлнЯта е добавена стойност и това, което защитава ползването на павилиона безвъзмездно.
– ЧитАлнЯта е доста известна, Дарик Радио е имало студио при нас, „Нощта на театрите“ също е провеждала събития при нас. Гледаме винаги да сме на гребена на вълната на известността, така че да няма институции, които да могат да ни повалят. Уникалното е, че успяваме да поддържаме мястото си и Общината дори инвестира в нас – например в близко бъдеще в самата инфраструктура на Читалнята.