top of page

ПУБЛИЧНОТО ИЗКУСТВО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ (ЧАСТ 1) – РАЗГОВОР С ГАЛИНА ДИМИТРОВА

През септември тази година се състоя Седмицата на съвременното изкуство в Пловдив, едно от важните събития за съвременно изкуство в България, което в последните си две издания заложи на интервенцията в градска среда. Седмицата се организира от сдружение „Изкуство днес“ за 28-и път, а куратор на тазгодишното издание под името „Тежестта на съществуването“ бе Галина Димитрова. Освен че изданието включи множество местни и международни артисти, повечето от тях с нови работи, Седмицата понесе и неочакван сблъсък с местните хора и административни структури, някои от работите бяха отсранени или разшрушени. Това постави на дневен ред належащи въпроси за това какво означава да създаваш изкуство директно в града. Галина Димитрова и Виктория Драганова разговарят за кураторската рамка и последващите реакции, а във втората част към материала публикуваме и позициите на артисти и куратори.


Тук може да прочетете втората част от материала — Разговор с куратори, артисти и активисти.



© Art Today Association, 2022
Стената, Севдалина Кочевска © Сдружение „Изкуство днес“, 2022

Галина, нека започнем с това да ни разкажеш повече за кураторската концепция и най-общо за идеите около този проект.


Заглавието, което поставих на Седмицата на съвременното изкуство в Пловдив, е „Тежестта на съществуването“, пряка референция към романа на Милан Кундера „Непосилната лекота на битието“. Вълнуваше ме да представя един по-философски поглед на нещата, защото времето, в което живеем, е много тежко и противоречиво, изисква непрекъснато да заемаме позиции, а често тези позиции много ни различават, конфронтират ни с хора, дори и близки хора. В романа си Кундера разглежда основно битието и антагонизмите, които ни съпътстват в него, а противопоставянето „тежест – лекота“ според писателя е най-загадъчното и многозначително. Във фокуса на моето изследване бе жаждата на днешния човек да се освободи – от мисли, действия, отговорности.


Тоталното потапяне в действителността често ограничава полето на възможни решения и избор, а философската призма сякаш противодейства точно на това и успява да зададе дистанция към ежедневното, да даде пространство за размисъл, и защо не реакция.


Моят призив бе най-вече отправен към това да си възвърнем тежестта на съществуването, което е достойното съществуване, макар то да ни коства много по-тежки изпитания и избори. Но ти ми напомняш за още един спектър в кураторската концепция – за красотата като последна фаза на еволюцията. Красотата на това да изследваш и да се самоизследваш, като умееш да запазиш своя фокус върху това, което смяташ за важно. В наши дни това е много трудно, много лесно се поддаваме на манипулация и контрол. Пандемията особено остро постави тези неща на масата.


Как реагираха артистите на „тежестта на съществуването“? Интересно е, че задаваш една философска рамка, но поставяш артистите в ситуацията на реален сблъсък със социалното, като ги изваждаш от белия куб и разполагаш в града.


Артистите, които поканих, имат опит с изкуство в градска среда и споделяме общи подходи за работа. Особено на онези, които направиха нови работи – Лъчезар Бояджиев, Вероника Цекова, Венелин Шурелов и Севдалина Кочевска, им хареса възможността да тръгнем от по-философското и да стигнем до нещо по-конкретно, което да бъде видимо в градското пространство. Този формат е много по-предизвикателен, много по-труден: в белия куб се чувстваме по-комфортно – това е една среда, която познаваме, а и хората идват с конкретното намерение да видят съответната изложба, те имат вече някакъв мотив да я посетят, било то от любопитство или друг интерес. Това е една малко по-подготвена публика. Ситуирайки работата навън, в една ежедневна ситуация, където повечето са минувачи, ти влизаш в съвсем други взаимоотношения. Това не е онази публика, която е готова да срещне тази работа – и това е причина за реакциите впоследствие.


В рамките на твоята кураторска практика вече на няколко пъти работиш с градска среда, и доста от проектите поставят въпроса за взаимоотношенията в публичното пространство.


Да, от самото началото кураторската ми практика е свързана с този начин на работа. Още през 2000 г. заедно с артистите на „Центъра за медийни изкуства Интерспейс“, където тогава работих, и колеги от Манчестър, направихме една интерактивна видео инсталация в публично пространство – „Урбанистични цикли“ в централното фоайе на НДК. Това беше много сложна в технически смисъл инсталация, която разчиташе на интеракцията на посетителите, за да се сглоби и види произведението на артиста. Тогава наблюдавахме много различни реакции на публиката – от подминаване, през любопитство, до заиграване. След това още няколко проекта на „Интерспейс“ бяха в публична среда, като „Макровидео“ – видео селекция от млади български артисти с голямоформатна прожекция върху фасадата на НДК. Интересът ми към изкуството в публично пространство продължи и в по-нататъшната ми кураторска практика, например фестивала „За хората и мястото“ в Западен парк, който реализирах с фондация Credo Bonum през 2012 – 2014, докато работех там. Идеята на този фестивал е да представи на хора, живеещи в периферията на града, съвременни форми на изкуство, което от своя страна да промени позицията им на наблюдатели в активни участници. Затова той се случва в позната за тях паркова среда, която предлага свободен достъп и подканва тяхното участие. Този формат на изкуство, представено по достъпен начин в парково пространство, продължавам да развивам и сега във Враца с фестивала, който стартира това лято в парк Дъбника. Докторската ми дисертацията, която реализирах наскоро (2016 – 2020), също е на тази тема. В нея разглеждах интервенцията в градска среда като художествена практика, която изразява критичната позиция на артиста.


грАД, Вероника Цекова © Сдружение „Изкуство днес“, 2022
грАД, Вероника Цекова © Снимка: Вероника Цекова. Сдружение „Изкуство днес“, 2022

Разкажи ми малко повече за някои от осъществените художествени намеси или интервенции и по какъв начин дефинират отношението ни към градското пространство.


Намесата е много интересен похват, защото е специфичен относно пространството, но също така често е заложен и моментът на взаимоотношението с публиката. Например, Венелин Шурелов избра неговата работа „Случаен театър“ да е на централната улица в Пловдив, точно срещу театъра. Така тя се превърна в директен коментар на институцията „театър“. Работата представлява бетонен на външен вид обект, в чиято вътрешност е поместена малка сцена, с пространство отворено от двете страни. Така минувачите можеха да изберат как да погледнат – дали от страна на зрителите или от страна на актьорите, и да решат по какъв начин да взаимодействат. Много от тях си правиха селфита, някои започнаха да правят скечове, трети гледаха отстрани и се питаха какво е това. Това вече е една работа, която е замислена за определено място, и изначално включва елемента на интеракцията в нея.

Инсталацията „грАД“ на Вероника Цекова не беше замислена да предизвиква интеракция, тя се появи по-късно. В своята практика Вероника работи активно с букви. За Седмицата тя предложи един голям типографски обект на Централния площад, за да предизвика размисъл за това в какво се е превърнал съвременния град. Тя взима предвид същинските му проявления и взаимодействието на хората с него, но и изолацията, самотата и всички тези неща, които също раздалечават хората един от друг и им пречат да се съберат в една общност. За нас бе изключително интересно да наблюдаваме как хората взаимодействат с тази работа, например надписът го намерихме изцяло вдигнат и така изписан „Град“, все едно жителите искат отново да си върнат града.


Работата на Севдалина Кочевска „Стената“ бе замислена да предизвика реакция, особено заради директната референция към войната в Украйна. Но тя бе повече от това – тя бе и философско-поетична. Причина за острите реакции към тази работа бе, от една страна директната референция към войната, но и много възприеха работата заради избраното от художничката място. Сякаш на една много важна за града локация се прави нещо „грозно“, което освен всичко смущава и дори плаши туристите. От моите наблюдения точно за туристите бе любопитно да разберат какво се случва.


© Art Today Association, 2022
Стената, Севдалина Кочевска © Сдружение „Изкуство днес“, 2022

Няколко дни след откриването, на 6-и септември, Денят на съединението, работата на Севдалина бе премахната преждевременно. Как оценяваш този акт?


Тогава Пловдив се превръща в трибуна за честване на празника, а шествието минава точно покрай работата на Севдалина. Вероятността че инсталацията може да внесе някакво неудобство на официалните гости, може би смути хората в Общината, която даде предписание работата да се премахне с цел противопожарно обезопасяване. По това време аз вече бях тръгнала от Пловдив, но веднага реагирах в моя фейсбук профил – за мен премахването на „Стената“ на Севда е цензура, където еднолично се решава съдбата на едно художествено произведение, за да се спести критиката и неодобрението му. Всъщност, разнопосочни реакции се появиха още по време на дългия процес на подготовка на работата. Още тогава възникнаха множество въпроси, но ние ги приехме като добре дошли, сигнал за любопитство и очакване. В социалните мрежи предимно започнаха и бурни дискусии, те бяха доста противоречиви – едни подкрепяха силно, други я отричаха. Излязоха няколко статии в онлайн медии, като например „Под тепето“. Предполагам, че общинските структури са разпознали, че това е доста гореща работа, и са преценили, че може би не е добре да остане там, за да не провокира по-големи реакции най-вече от страна на някакви видни политици.


Какво значи тази реакция за бъдещата ти кураторска практика? Може би това е начало на някакъв разговор, който не е бил проведен или е едва започнат.


О да, аз не искам единствено да критикувам – напротив, за мен това е начало за един дебат, който липсва – точно това коментирахме с Лъчезар Бояджиев и Диана Попова в „Музей в ефира“. Ако ситуацията успее да провокира разговор в общественото пространство, за мен това е положително и нека се случва. Мисля, че изкуството има ролята да задава въпроси, да предизвиква емоции, размишления и преживявания, да те накара да се замислиш защо художникът е направил това, как аз го възприемам. Именно социалната рефлексия е много важна. Накрая изкуството съществува като визуален обект и си носи всичките последствия за това.


А как реагираха артистите или как това се отрази на цялостната изложба?


За художника всеки проект е ценен, важен и личен, и когато нещо подобно се случи, на първо място има болка и тъга. Но от друга страна всички те знаеха, че излизайки навън, не можем да предвидим какви ще бъдат реакциите на публиката и какво ще предизвика обратна връзка. Може би е по-добре от това, ако нищо не се бе случило, това би означавало, че никой не забелязва изкуството, това е още по-тъжно. Макар някои от реакциите да не бяха планирани или очаквани, както разказах за работата на Вероника, или пък вандализирането на проекта на Венелин, тези реакции са интересни за нас и дават повод за размишление. Това взаимодействие, дори и вандализирането, също бих определила като огледало на обществото ни. Дори и за нас това да е доста първична реакция на отхвърляне, тя показва, че художественото произведение не само е забелязано, но и че е довело до някакво раздразнение, нещо което е провокирало тези хора да реагират по този начин. А че реакцията им е такава, вероятно се дължи на това, че е нещо ново и необичайно за тях и не намират друг начин да изразят своето (не)разбиране за това.


© Art Today Association, 2022
Случаен театър, Венелин Шурелов © Сдружение „Изкуство днес“, 2022

Извън формата на Седмицата, все още рядко наблюдаваме изкуство в публична среда; в София едва от скоро съществуват програмите „Открито“ и „Навън“. Това е ново не само публиките, но и за нас, артисти и куратори, и ние тепърва ще събираме опит в публична среда. Може би има нужда и от едно ново разбиране за ролята на артиста и какво една художествена практика е нужно да съчетава в себе си, за да осмисли съществуването си в една толкова комплексна среда каквато е градската. Поставя се и по-големият въпрос за това какво е нашето разбиране за общностното, социалното.


Да, това е сложна материя – аз много мисля и работя в тази посока, както и я изследвах в докторската ми дисертация. За мен големият въпрос е как да напътстваш малко по-добре този процес и да си малко по-подготвен за реакции и неочаквани връзки от намесите, които правим с художниците. Според мен по-взаимосвързан процес с публиката може да стане чрез подходите на community и participatory art, където артистът има възможност да работи с една общност. Подобно на това, което нашите колеги от ТАМ, Велико Търново правят във Варуша Юг – дългосрочна дейност с жителите на квартала и с креативни хора, които започват да работят с местните. Това за мен са много интересни практики, в които можеш да работиш с общността, но те са нови за България и изискват много повече време и отдаденост на артистите за това. Те са ми любими – и тук (във Враца) се опитвам да стартирам лека-полека подобни проекти, в които обвързваме творците с общностите и показваме силата на изкуството да промени общността.



Художниците, които участват в Седмица на съвременното изкуство 2022: Лъчезар Бояджиев (България), Емил Миразчиев (България), Венелин Шурелов (България), Вероника Цекова (България/Австрия), Десислава Терзиева (България/САЩ), Севдалина Кочевска (България), Боряна Венциславова (България/Австрия), Ариел Рейхман (Израел/Германия), Селма Селман (Босна и Херцеговина/Нидерландия) и Елена Белантони (Италия/Германия).


​​ГАЛИНА ДИМИТРОВА-ДИМОВА е куратор и организатор на културни проекти. Защитава магистърска степен в специалност „Изкуствознание“ (1994 – 1999) и докторска степен на тема „Нови форми на изкуство в публично пространство в България, 2000 – 2018“ (2016 – 2020) в Националната художествена академия. Областите, в които основно работи, са изкуство в публично пространство, дигитални изкуства, общностни проекти и социално-ангажирани практики. Съкуратор и съорганизатор на международния фестивал за дигитални изкуства DA Fest от 2009 насам. Съосновател на Фондация ДА Лаб (2018). Координатор на проекти във Фондация Кредо Бонум (2011 – 2019) и куратор на галерията към фондацията (2013 – 2015). Куратор на фестивала за изкуство в публично пространство в Западен парк (2012 – 2014). Куратор и организатор на артистичните проекти на Центъра за медийни изкуства „Интерспейс“ в София (1999 – 2008). Димитрова-Димова е хоноруван преподавател в Магистърска програма „Дигитални изкуства“ на НХА.
175 преглеждания

Comments


bottom of page