top of page

НОВИ ПРОЧИТИ НА ПРЕХОДА

Полин Шонгов, Мая Шопова и Борислав Ангелов се запознават на изложбата на Елица Коева в Харвард, като малко след това през 2020 г. създават колектива Off-site. През първите някоколко години след основаването изследват заедно с артисти и местни общности места, култури и материалности в процес на разруха след 90-те години в България. Изложбата „Екологии на прехода“ в Swimming Pool е първото представяне на това изследване. Въпросите зададе Виктория Драганова.


Katarina Burin, Cherveno Zname, 2024. Photo: Yana Lozeva.

Мая, Полин и Борислав, и тримата сте с различен образователен и професионален бекграунд, същевременно на няколко пъти се пресичат пътищата ви, което води и до стартирането на колектива Off-site. Какво всъщност ви сближи в началото и как успяхте да слеете вашите разностранни интереси в една нова платформа?


Пoлин Шонгов: Срещнахме се в Бостън през 2019 г. на изложбата на Елица Коева в двора на Харвард, докато Борис и Мая завършваха магистратурата си по архитектура, а аз започвах докторантурата си по филм и визуални изследвания в Харвард. Това беше случайност в много отношения и бързо се превърна в показателен модел за това как Off-site в крайна сметка ще изгради и разшири мрежата си чрез близки взаимоотношения.


Мая Шопова: Тъй като и тримата сме част от българската диаспора от ранна възраст, естествено започнахме да говорим за това, което се случва в родината по отношение на изкуството и архитектурата. По това време преподавах курс по дизайн в МIT за опазване на културното наследство в Мароко и адаптивното му преизползване. Тогава ме интересуваха местата на разруха и как те могат да бъдат активирани по нови начини.


Борислав Ангелов: Винаги съм следил архитектурния дискурс в България, доколкото е било възможно, от разстояние. С Мая участвахме и спечелихме почетно отличие в международния конкурс във Велико Търново и това беше първата ни съвместна работа по проект в родната ни страна. Аз тъкмо бях завършил магистърската си работа на тема Мутробарок, когато тримата се срещнахме и разговорите естествено се кристализираха в желанието да работим заедно. Благодарение на два гранта от Харвард успяхме да стартираме заедно този проект, по който четири години работихме от разстояние и преди всичко с онлайн представяния, преди първата ни изложба в Swimming Pool. 


Вас ви събира и биографичният факт, че вашите семейства напускат България през 90-те години – това също ли диктува донякъде интереса ви към времето на прехода?


ПШ: Да, интересът ни към 90-те години и понятието преход също е свързано и с факта, че именно по това време много българи напускат държавата - и ние споделяме тази съдба: Аз съм родена в Аризона, Мая се е преместила в Канада на тригодишна възраст, а Борислав в Чикаго на петнадесетгодишна възраст (2004г.). От самото начало, а и не само заради пандемията, ние винаги сме работили отвън навътре. Интересуваше ни какви диаспорни мрежи бихме могли да активираме, за да съберем материални задания, които да доставим в САЩ, обработвайки ги под някаква форма (например да накараме хербариите на Харвард да опаковат билки или да анализираме парче метал) и изпращайки ги в последствие на артисти.


В практиката ви на колектив съчетавате изкуство и архитектура – но доколкото разбирам, за всеки един от вас това е процес на натрупване и развиване на различни интереси, които носите със себе си. Кога  всъщност се появи темата за разрухата, която е водеща и в проекта „Екологии на прехода“? 


ПШ: Преди да почна докторантурата си, в артистичната и изследователската си практика, работех върху идеи за това как материалните следи се отнасят към историята на мястото, понятията за липса и излишък, остатък и останки, официални и неофициални разкази в архива. С началото на докторантурата започнах да се интересувам от нова материалистична теория, медийна археология и екологична мисъл, които по това време даваха нова светлина на визуалните и медийните изследвания и екологичните хуманитарни науки. Темата на дисертацията ме насочи да се замисля каква култура на медиите и медиацията се бе появила от руините на социалистическата модерност в България. След като преминах от практика към писане, ми се искаше отново да се върна към практиката – този път с поглед, насочен към изследванията и педагогиката. Когато се запознах с Мая и Борко, ми се стори подходящо да си сътрудничим с различния ни опит в областта на изкуството, киното и архитектурата.


МШ: Аз се присъединих към екипа през есента на 2020 г., веднага след като прекарах известно време в България, работейки по стратегия за преустройство на Централната минерална баня в София с екипа Централната минерална баня Централната минерална баня София Терми. Този проект ме накара да се заинтересувам още повече от архитектурното наследство в България, по-конкретно от следите на 90-те години върху архитектурната тъкан - не само по отношение на една сграда като Банята, но и като цяло в мащаба на града и околната среда. 


Вие тримата, както и някои от артистите (Катарина Бюрин, Сам Гантус) сте свързани с водещи в световен мащаб изследователски институции – Harvard, ETH Zurich, MIT. Koи теми и подходи бихте разпознали като водещи на тези места, кои са основните проблеми, които те адресират?


ПШ: Макар със сигурност да има определени школи, които възникват в институциите, не толкова мястото, колкото хората оформят областите на изследване. Сигурна съм, че за всеки от нас това означава нещо различно. По време на моя престой в Харвард аз се сблъсках с теоретици, артисти и изследователски методологии, които ми направиха дълбоко впечатление и които помогнаха да оформим визията, която имахме за Off-site. От една страна, това беше програмата Критична медийна практика, която предостави рамка за моделиране на творческата работа като изследване в академичното пространство – една от тези, за които мислехме задълбочено, докато Off-site се разрастваше. Имаше и Лаборатория по сензорна етнография, ръководена от Люсиен Кастейн-Тейлър и Верена Паравел, която изведе на преден план документалния импулс по начин, който трябваше да разчупим и преосмислим наново в контекста на това, което Off-site се опитваше да направи.




Nicolas Kisic Aguirre, “Radio Parazit,“ 2024. Photo: Yana Lozeva.

Започнах докторантурата си през 2018 г. в катедра, която тогава се наричаше Визуални и екологични изследвания (по-късно преименувана на Изкуство, кино и визуални изследвания). Това, което означаваше екологични, не беше наука, а по-скоро изследователска представа за това как екологичните, градските и архитектурните изследвания се сливат с киното, визуалните и медийните изследвания. По онова време имаше силна основа в новия материализъм, философията на процеса, екологичната мисъл, теорията на киното и теорията на пространството, които учени като Джулиана Бруно, Лаура Фрам и Том Конли изведоха на преден план. Работите, които излизаха от катедрата, често разширяваха границите на разбирането за това какво представляват медията, медиите и материята и колко разширени и гъвкави могат да бъдат тези термини, дори когато въвеждаха свои собствени логики. 


Ключовo за програмата бе да акцентираме както процеса, така и самия обект на изследване в проучванията, които правим. За Off-site това означаваше, че ние разглеждахме както пре- и постпродукционното пространство на кураторската работа, така и начина на нейното излагане. Подходът, основаващ на процеса, ни научи да мислим с, а не просто за непрекъснатото състояние на променящата се материя по време на целия преход, като заедно развихме с перспективата за практиката на опазване на наследството, която Мая донесе на групата. 


Определяте вашия колектив като „изследователски“, но как избирате да работите с артистите, с какви методологии те откликват на вашите задания? 


БA: Първоначалните ни дискусии и уточняване на темите, които ни интересуваха, доведоха до създаването на концептуалната рамка около прехода и различните етапи, които предвиждахме за нашия проект. От самото начало решихме, че това няма да бъде обичайният обмен между куратори и художници – искахме да имаме симбиотични отношения с хората, които поканихме, и разговорите, които проведохме, да повлияят на следващите стъпки. Първото материално задание беше диаграма и разговор с първите трима художници - Ален Агоронов, Ноxа Мохтар и Елица Коева-  за това какво е преходът. След този момент всяко задание се развиваше въз основа на собствените ни проучвания на различни места и истории от България. С оглед на различния характер на всяка подкана избрахме художници, чиито творби според нас биха били подходящи. 


МШ: Имахме късмет, че от времето, прекарано в Бостън, бяхме опознали много от художниците и техните творби. Когато създавахме материалните задания, едновременно с това мислехме кои художници да поканим за всяко задание. Например Манар Мурси работеше с хамами в Кайро и беше подходяща за заданието свързано с баните в Сливен. Елица Коева се превърна в подходящ участник на първата ни покана, заради работата си върху социалистическите паметници в България и разгърната методология за изследване на устната история чрез интервюта и филми. Катарина Бурин и Николас Кисич Агире са също така част от източноевропейската диаспора – практиката на Катарина, свързана с антимонумента, се оказа подходяща за работа с индустриалните руини на текстилната фабрика, докато Николас искаше да изследва диаспорната интимност със специфични места чрез звук. Методология на всеки от художниците беше внимателно подбрана, тъй като искахме да насърчим коренно различни отговори, които всяко материално задание може да предизвика.


ПШ: Един от начините да се отговори на този въпрос е да се определи как определени художествени практики попадат в определени жанрове. Например, може да се посочи парафикцията в работата на Катарина или спекулативната материалност в тази на Сам Гантус. За нас кураторският подход сам по себе си вече беше дълбоко настроен към методологии, които винаги са били в основата на всяка артистична практика: наблюдение и мислене с материята - с формата, съдържанието или и двете. Освен изграждането на разпръснат архив, ролята на материалните задания беше по един начин да изтръгнат от художниците всички предварителни представи за създаването или работния процес, които можеха да имат. Вместо това, от тях се изискваше да се срещнат за първи път с непознат обект/звук/изображение и да се ангажират с него сетивно и продължително по начин, произлизащ от тяхната лична практика. Внимателното наблюдение по този начин се превърна в споделен начин на изследване както за кураторите, така и за художниците. Често обвързано с традиционните схващания за запазване на миналото, наблюдението като артистична практика и изследователски метод в Off-site се превърна в нещо, което ние искахме да поставим под въпрос и да проблематизираме като практика на опазване.


Installation view "Ecologies of Prehod" at Siwmming Pool. Photo: Yana Lozeva.

Стигнахте ли в крайна сметка до някакъв синтез / обобщение въз основа на работата ви по проекта през последните четири години?


МШ: Виждаме този проект като дългосрочен, без специфична посока към синтез, а може би по-скоро потенциал за разширяване. Самият проект се разви значително през годините и макар че през повечето време не беше стриктно структуриран, успяхме да развием методология, с която да си сътрудничим с художници от различни географски региони. Off-site се интересува от наследството на прехода - както материално като архитектурна среда и пространства, така и диаспорно, като системи от взаимоотношения и движения, които са се появили след 1989 г. Винаги е трудно да се оцени значението на период от време, който няма точен край, така че си представяме, че проектът все още има много възможности за развитие.


БА: Крайната ни цел никога не е била синтез или достигане до определено заключение. Използвахме термина преходс целия му исторически, културен, политически и времеви багаж като отправна точка към проекта. Никога не сме искали да го дефинираме по свой начин или да коментираме всички негови последици за България. Както предложи Мая, ние се интересуваме от неговото физическо и устно наследство и от откриването на нови начини за ангажиране и грижа от разстояние. Наслаждаваме се на този диаспорен начин на работа и включване на различни участници и това е нещо, което бихме продължили занапред.


ПШ: Ако приемем на сериозно подхода мислене с материята, тогава може би никога няма да има истински синтез на работата. Това е така, не само защото преходът все още е в активен процес на развитие - т.е. намира се на нестабилната основа на периодизацията, както посочва Мая - и следователно самото изследване и работа винаги са в процес на формиране, но дори и отвъд това, в основата на проекта стои интересът към задаването и изследването на въпроси повече, отколкото към даването на отговори или решения. Изявата ни в Swimming Pool ни даде първи поглед към връзките, които стават възможни, когато колективно споделяме пространство. Какви форми на общуване могат да бъдат използвани в пространството е въпрос, който със сигурност ще изследваме в бъдеще. Под общуване тук имам предвид диаспорната близост със земята и един с друг, както и родството с екологичните организми на мястото - това, което Лори Kачадурян нарича задгробен живот на социалистическата модерност.


Кое бе за вас най-любопитното или изненадващо като резултат от заложената методология, вкл. изпращането на подкани, дългосрочната работната рамка и множеството географски контексти?


МШ: Въпреки че избрахме артистите и работихме с тях от дълго време в рамките на този проект, все пак беше изключително интересно колко интензивно всеки от артистите се свърза с прехода. Тази дума, която се чувства местна в България и дори в Източна Европа, изведнъж придобива универсална стойност. Вечерта преди откриването отидохме в един ресторант близо до Swimming Pool и проведохме много разгорещена дискусия за прехода, диаспората и наследството. Степента, в която художниците бяха в синхрон с проекта, дори отвъд собственото си творчество, ни порази. Чувствахме, че наистина сме уцелили колективна нота. Макар и отдалеч, художниците разкриваха различни слоеве на прехода - тънки като графити или текстура върху бетон, по-ефимерни като пемза върху кожата или ритуален зов за вода... И можеха да подхранват/придават към тези нови екологии, природни или дигитални: от движението на строителни и биологични материали до превода на изображения онлайн като нови образци.


Installation view "Ecologies of Prehod" at Siwmming Pool. Photo: Yana Lozeva.


Решавате да задържите „преход“ на български в английското заглавие. Кои са множеството гледните точки, които се появяват във вашата изложба? Важен ли е за вас балансът между тях?


МШ: Искахме проектът да се усеща като местен за България и смятахме, че ако използваме английския превод на преход - transition, заглавието ще стане твърде абстрактно и общо. Това не означава, че не се интересуваме от другите определения на преход: промяна на материално състояние, географския превод и историческия преход. Всъщност в нашия проект се занимаваме с всички гореизброени, но смятаме, че думата преход има важно присъствие в областта на историческото опазване в България, може би повече отколкото си даваме сметка сега.

 

БА: Надявахме се проектът да е достъпен до много различни публики и в същото време да наблюдаваме колко значима и всеобхватна е станало понятието в България. Макар и с уникално значение в българската история в последните 35 години, подобни процеси са се случили навсякъде на Балканите и в други части на света, с които нашите артисти биха могли да се свържат. Уверихме се, че дискусиите ни с художниците обхващат различните аспекти на прехода и как те се отразяват в собствения им опит и чрез творбите им.


МШ: Многото гледни точки се появиха изненадващо, когато стана ясно, че художниците, всеки по свой собствен начин, като част от различни диаспори, могат да се свържат с прехода. Но по отношение на другите гледни точки към прехода най-интересно беше как тези привидно застинали руини са екологично много по-активни и то в най-малък мащаб, и чрез работата на художниците и заданията които им изпратихме, някои от тези места получават разпространение в световен мащаб. Нямаме намерение да възхваляваме руините, по-скоро искаме да се ангажираме с тях като участници в ежедневието, вместо да ги игнорираме.


ПШ: Не трябва да забравяме, че говорим за екологии на прехода, т.е. за относително мрежово разбиране на земята, околната среда, растенията, животните и хората. Мисля, че това е класическото напрежение между териториалните изследвания и другите дисциплини и е нещо, на което се опитваме да обърнем внимание и да поставим под въпрос. В допълнение към идеята за публиката като винаги множествена по природа, един важен аспект, който трябва да се включи тук, е как устните истории и въплътеният опит на хората, живеещи във времето на прехода, играят интимна и невидима роля в цялата изложба. От събирането на билки от билкаря бай Стоян до събирането на плочки от дърводелеца Кольо, ние виждаме, че тези индивидуални приноси играят също толкова важна роля в оформянето на архива, колкото и действията на създателя и тези на куратора. Въпросът, който възниква, е какво представлява архивът на прехода - период, който се формира също толкова бързо, колкото и материалната култура през него изчезва.


Кои са следващите стъпки, които планирате?


МШ: Следващото ни участие ще бъде в ArtLab в Бостън. Artlab не е галерия, а по-скоро пространство за пърформанс и уъркшоп, което ще ни предложи различен вид предизвикателство. Надяваме се, че намесата ни там ще бъде много по-фокусирана върху методологията и обмена с други групи в МIT и Харвард, които работят в областта на опазването на наследството, екологичните хуманитарни науки и критичната медийна практика.


ПШ: През последните десет години се появиха няколко научноизследователски лаборатории, базирани на практиката в областта на хуманитарните науки в университетска среда. Тестването на това как може да изглежда Off-site като лаборатория в близко бъдеще е нещо, с което очакваме да се ангажираме по-отблизо в ArtLab. Част от това изследване означава да разберем какво е колектив чрез разговори и сътрудничество, които предприемаме с други колективи. Друга част от това изследване е да преосмислим това, което правим на терен, в изложбеното пространство или в архива, като производство на знания, които могат да бъдат приложени в класната стая. Изследванията и педагогиката по този начин имат общ знаменател: диалог между поколенията и географските области и акт на съвместно общуване с миналото и настоящето. С нетърпение очакваме да видим накъде ще поеме тази нова насока в Off-site през следващите години.


Допълнителни линкове:

Azra Aksamija, Future Heritage Lab

Sir Isaac Julien and Marc Nash, Moving Image Lab



Борислав Ангелов е архитект и дизайнер, живее в Базел, Швейцария. Роден е и е израснал във Варна, България. Получава магистърска степен по архитектура от Училището по архитектура + планиране към Масачузетския технологичен институт и бакалавърска степен по архитектура от Университета на Илинойс в Чикаго. Сътрудничил е с архитекти и студентски изследователски групи в Чикаго, Бостън и Париж. По време на обучението си в MIT Борислав Ангелов е бил преподавател и научен сътрудник. Бил е поканен критик на студия в Чикаго и в Бостън в Технологичния институт "Уентуърт". Работата му се фокусира върху мащабните градски енергийни източници, развитието на собствеността и архитектурните стилове, развити в резултат на падането на комунизма на Балканите. Понастоящем е архитект в Staehelin, Gisin + Partner в Базел.

Полин Шонгов е художник, режисьор и докторант по филмови и визуални науки в Харвардския университет с допълнителни специалности антропология и критични медийни практики. В изследванията си тя използва медийни археологически и визуални етнографски подходи към материалната, устната, афективната и архивната история на мястото. Тя се интересува по-специално от изследвания на руинирането на балканското пространство, както и от световното кино, експерименталното кино и пространствените практики в нямото кино и новото медийно изкуство. Нейната практика и писане изследват археологията, културната митология, историческата памет, местните и диаспорните форми на общностна принадлежност. Тя притежава едновременно бакалавърска степен по изящни изкуства и бакалавърска степен по филмово изкуство от Корнелския университет в рамките на Колежа по архитектура, изкуство и планиране и Колежа по изкуства и науки. Работата ѝ е подкрепена от Центъра за изучаване на филми в Харвард, президентските стипендии на Харвард и Съвета по изкуствата на Корнел.

Мая Шопова е архитектурен дизайнер базирана в Ню Йорк. Тя има бакалавърска степен по архитектура от университета Макгил и магистърска степен по архитектура от Масачузетския технологичен институт (MIT). Нейните изследователски интереси в областта на алтернативните практики за опазване на наследството  се срещат в пресечната точка на архитектурата, ландшафта и филм. Мая е преподавала в дизайнерски студия и семинари в Масачузетския технологичен институт и университета Макгил, а в момента е сътрудник в Diller Scofidio + Renfro в Ню Йорк.

56 преглеждания

Comments


bottom of page