top of page

ИЗКУСТВО И ГРАД – ЕДИН РАЗГОВОР, КОЙТО ПРЕДСТОИ 

Този текст на Виктория Драганова е въведение към тематичния фокус на Журнал за социална визия под заглавие "Изкуство+Град", който ще ви преведе през актуални теми и въпроси в полето на публичното изкуство. Тук коментираме и някои от текстовете, които публикуваме в рамките на тази тема.

 



“Журнал за социална визия” посвещава настоящият си фокус на градските пространства и общности, както и на изкуството, което е едновременно възможно и необходимо в градската среда. Тази посока не е неочаквана - още през 2022 публикувахме дискусиите “Как мислим и правим социалното” и “Как договаряме града”, които и бяха откриващи събития към новосъздадената тогава платформа Център за социална визия, чиято дейност и дискурс зареждат оттогава насам дигиталните страници на това издание. Тогава поканихме колеги от различни полета да се включат в широка дискусия за това как изкуството може активно да участва в живота на един град. Тазгодишният фокус е продиктуван не само от нуждата да преразгледаме възможностите пред изкуството да допринася за една по-добра среда на живот, но и от съзнанието, че за да достигнем до промяна, се нуждаем от институции,медии и най-общо места, които да поддържат, задълбочават и разширяват дискурса върху тези теми. На следващите редове ще споделя няколко размисли в тази посока, като изразявам своята благодарност към колеги и приятели, участвали в многобройните разговори, които водихме от създаването на Център за социална визия.



Това, което вече е тук


Като начало бих препратила към  един съвсем скорошен феномен  – само преди няколк одни се състоя фестивалът Лунар, който организира 3D мапинги на различни места в града. И тазгодишното издание на събитието протече с невиждана масовост –организаторите твърдят да са посрещнали 600 000 зрители; без да знаем дали това е така ли не, със съсигурност това е се превърна в едно от най-посещаваните събития в градска среда и магнит за публиките.  За полето на изкуството това събитие създават важен прецедент - организаторите предложиха нещо визуално спектакулярно, технологически иновативно, мащабно, достигнаха до много хора, а фестивалът е в партньорство с  Общината, както и частни предприемачи. Сякаш те успяваха да чекнат всички кутийки, от които визуалните изкуства се нуждаят днес, за да отстоят своето значение.  


Как си обясняваме интересът към това събитие? Причините сигурно са различни, със сигурност обаче  за мнозина е вълнуващо  да видят градът грейнал през анимираните картини върху фасади, сякаш пременен с нови дрехи, с развихрено въображение, освободен от злободневните градски теми около проблемите  с паркирането, рушащи се къщи-паметници и боклуците. Също така,  изкуството в градско пространство рядко успява да грабне вниманието по този начин. 3D мапингът е своеобразно разширяване на статичните стенописи и графити арт, които все повече се появяват в градското пространство. Сякаш и това са основните постоянни развития в градското изкуство, отвъд онова, което  сме свикнали да гледаме от години, и то са преди всичко паметници. Но при мемориалната скулптура, към която се числят паметници, няма съвременни въздействащи прочити, точно обратното - паметниците от последните години на Цар Самуил, Симеон Радев и Георги Марков,  биват преди всичко оценени негативно, по думите на изследователя Тодор Булев заради “неубедително, импровизирано пространствено присъствие и неумело търсене на монументалност (или отказ от монументалност), желание за натуралистична изобразителност и връщане към своеобразен неокласицизъм“. 


В градското пространство освен паметници присъства и декоративна скулптура. По интимна по звучене, но много обичана често заради интимността на темите и емоциите може да бъде тази скулптура, която често откриваме в паркове, и особено в градинката на СГХГ. Наташа Ноева изследва процесите около създаването на тази уникална по рода си инициатива за “декоративно-монументална украса” през 1960те като част от Първата национална изложба „Скулптура на открито“  с организатори на изложбата Съюза на българските художници, Софийския градски народен съвет и Комитетът по култура и изкуство. Тези скулптури до днес представляват положителен пример в градско пространство, но за съжаление подобни конкурси не се установяват като постоянен механизъм за създаване на актуално съдържание в градско пространство.


Изкуството наистина има силата да вълнува –  но само понякога това води и до разговор за средата, в която живеем и живота, който водим. Лунар, дори и масово посещаем, не генерира дискусии - тук по-скоро консумираме красиви картинки, които обичаме и да шерваме в инстаграм. Затова пък последно темата за изкуство в градска среда бе широко дискутирана около отстраняването на МОЧА от Княжевската градинка. Сякаш тренирани от поредното премахване на исторически артефакт ( Мавзолея - през 1999; паметник 1300 години България - 2017), чухме  широк диапазон на изказани мнения, коментиращи както естетически качества на скулптурната група, така и символни и политически конотации. “МОЧА” като топос засегна множество теми, свързани с националната идентичност и саморазбиране, както и с препокриването на граждански глас и политическа воля. Паметникът обаче повдигна и теми, свързани изцяло с живота на столицата - като как ще се използва това централно пространство оттук нататък, който е очертава в момента като основен въпрос с много неясни параметри. Ключово за дебата е възможно най-широкото въвличане на граждани, експерти и институции в дебата. Относно институциите трябва да отбележим, че до този момент от страна на музеи и галерии чухме най-вече коментари за съхранението (и липсата на възможности), като общото усещане бе, че няма институция, която да може да приюти паметника с неговата история и да предложи начини за нейното изследване и комуникиране на бъдещи поколения оттук нататък. Само малък на брой художествени институции и участват в дискусии касаещи изкуството - било то градското или онова в белия куб, по визионерски, съвременен начин. Как продължава разговорът тук? 

 

Художествените институции в София - общински и държавни - трудно излизат извън музейните си пространства, се свързват с общностите наоколо, участват в кварталния живот. Така наблюдаваме, че по-значима и по-разпознаваема в този аспект е ролята на независими и частни институции, организации и колективи, които представят не само активна позиция в културната политика, но и чрез художествената си продукция търсят многобройни пътища изкуството да участва в социалните процеси, които се включват непосредствено в града. “Независимият” културен сектор и частни организации са всъщност тези, които произвеждат платформи за представяне на съвременни форми на изкуство в градско пространство. Например, в градинката на МОЧА преди две години възниква Контейнер по инициатива на Vox Populi като сцена и пространство за съвременно и социално изкуство, както и разговори. Практиката на Vox Populi е изключително тясно свързана с чуване и предаване на индивидуални или колективни гласове по понякога дори критични социални теми.  В момента в един в голяма степен блокиран от ограждения ареал в центъра, това е едно активно културно пространство - тук бих добавила “със стратегическо значение”.


Съществено развитие в публичното пространство от последните години са инициативите “100 стола”, “Реките на града” и “Паркът”, организирани по ръководството на “Колективът”. И трите инициативи от самото си създаване предвиждат изкуството като ключов елемент в действията си за развиване на нови градски пространства. Проектите освен това реализират съвременни урбанистични политики залегнали в “Нов европейски Баухаус” замислен като допълнение към Европейската зелена сделка да създаде “красиви, устойчиви и приобщаващи” места –  организация на два пъти е сред лауреатите на европейската инициатива. Така, зад проектите стои и политическа задача - това е нещо, което ги разграничава от Лунар и от много други събития, които са преди всичко с преживелищен и увеселителен характер: тя е да променят ползването на речните корита в единия случай, облагородяването на неизползвани градски работни пространства в другия. Същевременно, събитията включват множество събития от различен характер, но и базари, каравани за коктейли и храни, партита и т.н. Посоката, в която организацията работи, е възприета позитивно от множеството жители на града, асоциирайки своята визия за развитие на града в моделите, които Колективът успява да създаде дори и само за няколко дни. А тези модели са сякаш фантазийни и малко фантастични - те опитомяват дивата среда на големия град с цветни лампички по излюпени фасади, пуфове, пънчета и шезлонги за присядане , приятна музика и много арт самодейност, коктейли и бургери за изгладнелите, забавления от естествени материали като купища слама за децата. Тези дни, след проливни дъждове виждаме речните корита, в които тези увеселения са се случили, отново затлачени от придошлата вода - с това става ясно, че тук не става въпрос за козметични промени, от които са нуждаем, а от важни инфраструктурни решения за ползването на тези места, ако изобщо могат да бъдат използвани по пример на други европейски градове, за да не остане една химера.  Интересен е също така  въпросът дали смесването на култура, политика и бизнес предприемачество (тук преди всичко визираме рекламите и караваните),  е модел за устойчивост и с това бъдещето за прокарване на градски политики, както и доколко поставените цели са общностни - например при облагородяването и обживяването на новопостроения бизнес център. 


При събитията на Колектива откривам също така интересно преплитане на декоративни елементи, стратегии на плейсмекинг и съвременни художествени инсталации. В инициативата “Паркът” имаше  мащабни инсталации - като например изрисуването на покрива на централна сграда-паркинг в Бизнес парк от ХРОМЕ и Венци Джоков в “огромен графит или по-точно хоризонтален мюрал” както екипът описва намесата. Паралелно екипът превръща празни пространства - ресторанти, офиси, магазини - в артистични студиа за безвъзмездното ползване с условие артистите веднъж месечно да отварят вратите на ателиетата или предлагат публично достъпно събитие; много от артистите участваха и с временни инсталации на различни места в Бизнес парка по време на събитието миналата година.  Особено тази дейност бе широко приветствана от артистичната общност, не само с фактически предоставяйки ателиета в град, където повечето артисти работят от домовете си и притежанието на ателие е рядкост, а и като добра практика за ползване на празни пространства.   Такива намеси идват с различна заявка относно тяхната функция: При съвременните визуални изкуства най-често се търси концептуализирането, абстрахирането и тематичната комплексност, в другия, успехът на художествената намеса се съди по ефектността (например покрива на паркинга всъщност е ключовия акцент в комуникационните материали към събитието) и ефективността при пренасянето на цели, зададени преди всичко от организаторите. 


Тук се поставя и въпросът как това преплитане функционира за различните изкуства, успяват ли организаторите да предадат различните послания и функции, и  как най-общо реагират публиките, които идват преди всичко да споделят преживяването на едно градско пространство по нов, различен, леко фантастичен начин. Точно това преплитане сякаш повлия няколко месеца по-късно на дебата около коледната украса в столицата, отново възложена на Колектива. Най-конфликтна се оказва  т. нар. Златната арка, която бе и преждевременно отстранена. Без да навлизаме в подробности, беше любопитно да наблюдаваме, че много от коментиращите възприеха арката като арт инсталация, приемайки недостатъците й като признак на комплексното присъствие в пространството. Истината е, че все по-често наричаме “арт” всичко онова, което е визуално атрактивно и въздействащо - тук дори бихме включили “костенурката” на Малките петте кьошета, която преди всичко бе реклама на водеща финансова компания в сътрудничество с комуникационната агенция Impact (с голям опит в реализирането на проекти в градска среда), отправяща екологични послания като израз на корпоративната социална отговорност. Истината е, че тази инсталация би била пример за добро изкуство, ако беше такова - и рядко виждаме артисти да отварят с размах екологични или други важни социални теми, да има елемент на хумор и игра, да има и партньорство на различни институции и частни актьори в средата, а самата инсталация да се случва на улицата, и  не отново на символно заредени централни площади.


Устойчива платформа за дискусия по въпроса какво всъщност е добро или лошо изкуство в публична среда, или изобщо е изкуство, както и каква е неговата функция, все още липсва.  Без съмнение, тази платформа  трябва да дойде от страна на визуалните изкуства и неговите институции, които да надхвърлят спотанното отреагиране в социалните мрежи и дадат възможност за градивен диалог, който да въвлича  институции, артистична общност и експерти от различни области. Около площадката на бившия Мавзолей като единствено пространство за временни художествени инсталация, подкрепена от Общината по програма “Навън” можеше на няколко пъти да се генерира подобна платформа - имайки предвид че реализирането на последния проект на Красимир Терзиев се проточи почти две години във времето (подробен таймлайн тук ). За това се изисква обаче политическа воля, каквато е трудно да се генерира във време на политическа криза, особено ако процесът не е бил преждевременно институционализиран. Тук е важно да се отбележи, че Красимир Терзиев работи чрез инсталацията в тази посока - тя напуска вертикалния облик, характерен за монументалността, като хоризонтално и центробежно отваря пространството за ползване от посетители. Освен възможността за спонтанно ползване, се подготвя и програма, която предвижда различни начини на “ползване” на инсталацията.  



Защо общности?


Опит за обособяване на места за временни инсталации по кварталите бе направен преди известно време чрез столичната програма “Открито” – положително развитие в особено ценна посока за създаване на условия за временни художествени инсталации на млади автори в кварталите и периферията на града. Програмата не успя да стартира, а причините за това бяха много - плод на добрите намерения на част от общинската управа, самата програма страдаше от това, че условията на програмата бяха тромаво формулирани, изискванията към артистите - прекалено високи, финансирането - недостатъчно. По програмата кандидатстваха само няколко проекта, а срещу селектирания въпреки че имаше спечелил проект на Мина Минов за инсталация в кв. Дружба протестира районният кмет и местни квартални общности. 


Марар тези протести да бяха в голяма степен политически мотивирани, все пак може да се направят няколко извода – на първо място публичното изкуство трябва да има механизъм за включване / въвличане на общностите, които стават директни адресати на една инсталация. Истината е, че нямаме (административен) опит в това, а включването на общности изисква огромен ресурс, дългосрочна политическа воля и най-вече институционализиране на гражданския диалог както и въвличане на независими организации като медиатори. “Разговорът” за публичното изкуство продължава да се води единствено вътре в експертните общности, затова не беше и изненадващо, че журито избра проект, който да представлява “художествена провокация”. Това, за което трябва да си дадем сметка, че изкуство в публична среда изисква много повече от преминаване през конкурс и успешно инсталиране. Още на ниво кандидатстване и проект има нужда от стратегия, която да приобщава - не единствено като комуникация / маркетинг, а стратегия за работа с общностите на съответното населено място. Колкото по-рано тези общности са въвлечени, толкова по-ясно могат да се поставят общи цели и нужди, които да мотивират и работа. Важно е да се отбележи, че не може да се очаква от артиста да осигури приобщаването на общностите към проекта - за това трябва да съществува цяла екосистема, която в идеалния случай се поддържа от община в сътрудничество с местни кварателни групи и независими организации, специализирани върху такъв тип медиаторство. 


В Общинската култура стратегия 2023-2033 откриваме като приоритет “Творческото развитие”, който цели да “засили потенциала и ролята на изкуството и културата за сближаване, подобряването на благосъстоянието, развитието на публики и подкрепа на общности”. Този приоритет е в синхрон политиките, залегнали в европейски програми като “Еразмус” и “Творческа Европа”, в голяма степен подкрепят дейности с фокус е върху развиването на методологии за работа в публична среда. Този приоритет надгражда приоритета на “Достъп до култура”, залегнал в досегашната стратегия на Общината, който в голяма степен остава нереализиран - нито окръжните институти биват реформирани, нито има стратегия за развитие на десетките читалища на територията на София, работата с местни общности остава симптоматична и неустойчива. 


Въпросът, който също така се поставя, дали досегашни формати за артистични намеси в градска среда работят всъщност с общности?  Със сигурност след 1989 има широко разпространение на изкуство в градска среда - Румена Калчева посочва намесите на групите „Градът“, „ДЕ“, Любен Костов и др., които  тя определя като “политически ангажирани”, а политическото при повечето от тях не идва от посланието, а поради факта, че са новаторски и бунтарски сами по себе си. С изчерпването на „бунтарството“ вследствие на политическите промени, нещата утихват като най-честа изява са годишните кураторски изложби на Център за изкуства “Сорос” към края на 1990те години. В началото на века се появят отново редица автори, работещи в града – като примери са посочени Destructive Creation, Андрей Врабчев, Крил Кузманов, Вероника Цекова, Венелин Шурелов и други. Работа с общности най-вече през работилници и директно включване на групи наблюдаваме вече по-застъпено при първите фестивали като Sofia Architecture Week и Sofia Design Week и две издания на Sofia Contemporary, както и „Процес-пространство“. През 2012-2014 г. в София се провеждат няколко издания на фестивал за творчески намеси в Западен парк, които по-скоро рефлектират върху пространството или то се превръща в повод за обобщения; въвлечените общности са най-вече тези на случайни минувачи, приятели и колеги. За Румена Калчева във всеки случай този бум замира с неуспешния опит за тяхното инстиуционализиране - и е факт, че до момента освен тези независими инициативи няма нито едно регулярно голямо събитие за изкуство като фестивал, камо ли  (международно) биенале, които да се утвърдят като форуми за временни художествени инсталации и намеси с целия арсенал от похвати в активирането на различни градски пространства и хората, които живеят в него. Подобен форум не може да бъде единствено частна инициатива и е невъзможно да се случи без политическата воля и партньорство на публичните институции. 


Фокус върху съвременно изкуство и работа с общности наблюдаваме по-скоро извън София: изданията на НОЩ в Пловдив, биеналето за хумор и сатира в Габрово, от по-скоро фестивалът “Варуша Юг” в Велико Търново, от миналата година форума БУНА във Варна.  Всички тези фестивали търсят не единствено символното взаимодействие с града, а директно работят с квартали и квартални общности, създават покрай това позитивни квартални идентичности. Художествени намеси се случват междувременно и по селата – като например по време на ръководените от сдружение „Фабрика за идеи“ резиденции по северозападните села. Всички тези усилия, които са свързани с нуждата от устойчиви финансиращи инструменти, общинска подкрепа в изпълнението и творческа свобода, продължават да не бъдат разпознати в огромното си значение за социалното, културно, икономическо и екологично развитие на местата, където се случват. Вакумът идва и от това, че липсва държавна културна стратегия, която да подкрепи един полицентричен културен модел и противодейства на липсата на достъп до култура извън големи населени места, както и много ниски нива на участие в културни дейности, както показват актуално проучване, проведено от агенция „Алфа рисърч“ съвместно с „Фабрика за идеи“ и Обсерваторията за икономика на културата.


Каква е основната причина да се настоява на работата с общности? Още през 2000-те едно от по-мащабните изследвания на градското пространство през изкуство под название “Визуален семинар”, воден от Института за съвременно изкуство (ИСИ-София) и включващ както артисти и експерти, показва, че София е един град в криза, който  не съществува като споделен образ извън нивото на персоналния опит, идеали и мечти. “Съществуват”, както обобщава Александър Кьосев, “единствено фрагментирани места, където травмираната памет (или нейната липса - социалната амнезия), въображението, мечтите и натискът на ежедневните нужди предизвикват постоянни мутации, преоткриване и пре-дефиниране на градското пространство”.  Градската география е атомизирана, а градът – не е планирано цяло, а “серия от разнородни употрежи, бриколажи и злоуптореби”. В положителен аспект “присвояването” на града е едно по-интимно преработване на града, създаване на близост, топлина, сигурност, обживяване, но и води към “съ-битие” от несъвместимости, до користно и беззаконно присвояване, фо махали, дупки и гета. “Градът сякаш наистина не съществува, защото няма какво да го свърже”, заключава Кьосев, един от участниците в проекта, тогавашен член и на сдружението ИСИ-София.


Двадесет години по-късно бихме казали, че усещането за фрагментирано публично пространство не ни е напуснало, особено покрай осезаемо ниските нива на доверие на хората един към друг, малкото гражданска ангажираност, слабата избирателна активност. Затова пък ролята на артиста от такъв, който или “разчита” средата, или я подлага на критика, се е променила – все по-често изкуство, институции и организации напипват своята роля в нуждата да работят в посока приобщаване, на свързване, на общуване така да градът се изгражда като споделено пространство. 



Микро, вместо макро


Антропологът Ивайло Дичев в един от последните си текстове, публикувани в края на 2023, разпознава града в своята фрагментираност, хибридност и полицентричност, като търси онова нещо, което да свърже хората едни с други:  


"Големият град е място, където са събрани непознати един за друг хора. Основното, на което трябва да се научат, това е да общуват - да изградят усещането, че имат нещо общо, макар че в голямата си част дори не се познават. … Градът трябва да измисли свои теми на разговор, свои места за срещи, свои правила за среща между непознати хора.” 


За мен думите на Дичев са от голяма важност и вдъхновение, защото те поставят разговорът като ключов елемент в живота на един град. Разговорът, е също е основната тема на поета и драматург Стефан Иванов в социалната поема “С теб”, първо ни издание към Център на социална визия, което издадохме през 2022.  От него научаваме, че разговорът може да се води по много начини, с думи или без,  той може да е напрегнат, дори конфликтен, но важното е да е отвъд хармоничната учтива и всекидневна размяна на иформативни реплики, да така той води отвъд самотата и изолация и се превръща в мост към доверие. В подобна посока са и картите за игра “М Е К О (Жестове на нежност), които създадохме през 2023 с поета Кристоф Сцалай и Андреа Попйорданова и които целят с въпроси-покани като “Коя ти е любимата караоке-песен?” и “За какво мечтаеш?” да поканят непознати в едно директно общуване.  


Изхождайки от агонистичния характер на демократичната общност и на пространствата обитавани от нея, вместо да се търси консенсус, трябва да се търси разговор, който е пътя към баланса. Изкуството има неизползван потенциал да насърчи разговора, включително и през перспективата на екологичното мислене и с това разширен кръг от участници. Освен различни хора, в града присъстват множество перспективи и субективности, свързани както с индивиди, общности и разбирания, така и формирани през науката, технологията, екологичните процеси и политиката. В едно по-екологично разбиране ще разширим околната среда на един град да включва и всички онези   организми, материали, обекти, структури и системи, които ежедневно моделират нашите взаимодействия. Така изкуството  може да е ключът към създаването на един по-активен и интегриран градски живот, където хората могат да се почувстват, по-уютно в кварталите си, по-свързани със средата си и с другите хора, които я обитават. Основният въпрос, който трябва да поставим, е следният: Какво е това изкуство, което осъществява тези функции, кои са организациите и институциите, които съдействат и как осъществява то? 


Това, което е сигурно, е че културата като спектакъл не е ключът към този разговор. Без да повтаряме тази критика, включително присъстваща и в по-горе цитирания текст на Ивайло Дичев, така публиката се поставя в ролята на пасивен консуматор, безименен участник в масата, с отнета  позиция  и глас. За разговора трябва да напуснем полето на макрото и да навлезем в едно поле, което е много по-конкретно, лично, директно. В изкуството са развити практиките на художественото изследване, партиципативността, медиаторството. В партиципативното, което от отдавна вече наблюдаваме като съучастник на неолибералния кошмар, водещ е интереса към жеста или онова действие, което е непредвидимо, непреднамерено, деликатно - каквото е предложението на Срути Баба в  Gestures of participatory art. Ако потърсим участието по-скоро в  конкретно знание, а не само символни значения и изследваме жеста и дори отказа за включване - то тук може да открием много повече за общностите и техния еманципаторен потенциал от това отново да говорим за повсевместната липса на гражданско участие. В друг случай 



В това поле кураторската практика също изглежда променена. В есето си „Политиката на малкoто действие“ (Тhe Politics of Small Act),  Поул О'Нийл определя изложбата е акумулираща структура, в която различни процеси се натрупват, а кураторът създава  сътрудничества, кооперативност и прави възможно съ-съществуването на различното, надскачайки доминантните позиции и големия наратив.  Опирайки се на политиката на жеста на философа Джорджо Агамбен, О”Нийл призовава за политика на малките действия, като твърди, че „микро-революцията“ може да бъде поддържана чрез натрупване на ефектите от много множеството малки действия, вместо селектирани няколко такива, тъй като те набират колективна инерция с течение на времето. С това се променя и ролята на институциите - вместо стожери на абстрактни ценности, символни значения и гранд-наративи, пред тях се поставя въпросът как насърчават и  архивират това ново изкуство и кураторска практика, основани на процеса, споделеността и множеството. 


Също така, основна задача пред нас се откроява и нуждата да не говорим за общество и град, а за множество общности, оттук нататък придвижването навътре в  кварталите, междублоковите пространства, съседства, блокове и градски периферии. Когато заговорим за квартали, веднага се сещаме за Капана в Пловдив и квАРТал в София. И в двата случая може да коментираме успеха им за обживяването на централни, но с времето занемарени квартали и развитието на малкия бизнес и заведения в тях Съществременно те са и примери за джентрификация на тези квартали и истината е, че подобни процеси са в голяма степен неизбежни и е въпрос на добър градски мениджмънт да се достигне до икономически и културен баланс, за да не се превърнат подобни места единствено в декори за чуждестранни туристи и по този начин напълно изпадат от градския живот. Концентрацията на процеси, протичащи в един или друг подобен квартал едва ли е съпоставим, възможен, камо ли желан за други квартали в съответните градове. Експертната организация Екипът на София има друг адекватен подход, изследвайки в дълбочина райони и квартали, вниквайки на микро-ниво в директен разговор с жители, квартални групи и организации.


От момента, когато се събрахме като изследователска група около „Център за социална визия“, започнахме активни дискусии за търсене на алтернативи на паметниците и монументално-декоративно изкуство в градската среда. Слоганът „Не на паметниците“ беше предмет на дълги разговори и стана повод за реализация на първите проекти, които изцяло преосмислиха начина, по който изкуството влияе върху обществото и околната среда. Един от такива проекти е изследването на Андреа Попйордонова, озаглавено „Овощните градини на Младост“, което се изследва публичното пространство чрез едно необичайно, но вълнуващо измерение. След това последва разходка, работилница и публикация, в които Андреа, заедно с етноботанистката Франческа Кастанети, изследваха населението и екосистемата на квартала и създадоха иновативен подход за разбиране на връзката между човека и природата в градския контекст. Други проекти включват аудиоразходката на Съпромат в квартал Кюлуците и текстилните намеси на Десислава Терзиева от серията „Прима материя“, като и текстовете-винили, поставени на неизползвани фасади в града. Тези инициативи не само преобразяват градската среда, но и предизвикват размисъл за начините, по които изкуството може да се впише в обществото и да стимулира диалога между хората.  Тази година започнахме да работим за първи път върху едно по-мащабно събитие в града под наслов “Девет слона”, което да включва множество проекти свързани с теми околна среда, общности, събирайки истории, проучвайки пространства и активирайки моменти на свързване Скоро ще разкажем повече, а защо “Девет слона”? Защото искахме да започнем един разговор с малко по-изнанадващо начало … 


В заключение, има нужда да работим с едно различно разбиране  за изкуство, но и разбиране за град. Дали очакваме от изкуството в публична среда да изненадва визуално, една инсталация сама по себе си да е спектакъл, който ние като зрители може да преживеем? Или откриваме множество похвати, развити не само като стратегии в белия куб, но и в отговор на нови форми на институционалност, които си поставят съвсем други цели - на свързването, на мултиперспективността, на грижата? И какво може да бъде градът, кога той е едновременно ситуация и въображение, движение и перспектива, удобство и игра? Началото е поставено и нека разговорът продължи.

 

Виктория Драганова е главен редактор на Журнал за социална визия и инициатор на Център за социална визия.

"Журнал за социална визия" и материалите, свързани с тематичния ни фокус "Изкуство + Град" се публикуват с подкрепата на Национален фонд "Култура.


Comentários


bottom of page