С този текст, Виктория Драганова, главен редактор на това списание, въвежда в тематичния фокус „Изкуство + Град“, като ви превежда през няколко актуални дебати, свързани с мястото и ролята на изкуството в града.
„Журнал за социална визия“ посвещава настоящия си фокус на градските пространства и общности, както и на изкуството, което е едновременно възможно и необходимо в градската среда. Тази посока не е неочаквана – още през 2022 публикувахме дискусиите „Как мислим и правим социалното“ и „Как договаряме града“, които бяха и откриващи събития към новосъздадената към онзи момент платформа Център за социална визия (ЦСВ), чиято дейност и дискурс продължават да зареждат дигиталните страници на това издание. Тогава поканихме колеги от различни полета да се включат в широка дискусия за това как изкуството може активно да участва в живота на един град. Тазгодишният фокус е продиктуван не само от нуждата да преразгледаме възможностите пред изкуството да допринася за една по-добра среда на живот, но и от съзнанието, че за да достигнем до промяна, се нуждаем от институции, медии и най-общо места, които да поддържат, задълбочават и разширяват дискурса върху тези теми. На следващите редове ще споделя няколко размисли в тази посока, като изразявам своята благодарност към колеги и приятели, участвали в многобройните разговори, които водихме от създаването на ЦСВ.
Това, което вече е тук
Като начало бих препратила към едно съвсем скорошно събитие – само преди няколко дни се състоя фестивалът Лунар, който организира 3D мапинги на различни места в града. И тазгодишното издание на събитието протече с невиждана масовост – организаторите твърдят за посещаемост от над 600 000 зрители; без да знаем дали броят наистина е този, със сигурност то се превърна в едно от най-посещаваните събития в градска среда и магнит за повечето жители на града. За полето на изкуството това събитие създава важен прецедент – организаторите предложиха нещо зрелищно, технологически иновативно, мащабно, достигнаха до много хора, а фестивалът е в партньорство с Общината, както и с частни предприемачи. Сякаш те успяват да чекнат всички кутийки, от които визуалните изкуства се нуждаят днес, за да отстоят своето значение.
Как си обясняваме интересa към това събитие? 3D мапингът е технологично разширяване на статичните стенописи и графити арт, които все по-устойчиво се настаняват в градското пространство, представяйки постоянно развитие в градското изкуство и в пълен противовес на многобройните паметници, които сме свикнали да гледаме от години. Със сигурност за мнозина е вълнуващо да видят градът грейнал през анимираните картини върху фасади, като пременен с нови дрехи, с развихрено въображение, освободен от злободневните градски теми около проблемите с паркирането, рушащи се къщи-паметници и боклуците. Също така това е изкуство в противес на паметниците, които рядко успяват да грабнат вниманието по този начин. Тук няма и съвременни въздействащи прочити, точно обратното – паметниците от последните години, каквито са тези на Цар Самуил, Симеон Радев и Георги Марков, биват оценени негативно от мнозинството, по думите на изследователя Тодор Булев, заради „неубедително, импровизирано пространствено присъствие и неумело търсене на монументалност (или отказ от монументалност), желание за натуралистична изобразителност и връщане към своеобразен неокласицизъм“. [1]
В градското пространство освен паметници присъства и декоративна скулптура. По-интимна по звучене, поетична и емоционална, откриваме тази скулптура най-често в паркове. Особено впечатляваща е колекцията в градинката на СГХГ – Наташа Ноева изследва процесите около създаването на тази уникална по рода си инициатива за „декоративно-монументална украса“ през 1960-е като част от Първата национална изложба „Скулптура на открито“ с организатори на изложбата Съюза на българските художници, Софийския градски народен съвет и Комитетът по култура и изкуство. [2] За съжаление подобни конкурси не се установяват като постоянен механизъм за създаване на актуално съдържание в градско пространство, а виждаме, че покрай историческата и политическа пропаганда градът винаги се е нуждаел и от поетика – в днешно време най-често намираме такива примери в инсталациите на Павел Койчев не само в София, но и на други места в страната.
Изкуството наистина има силата да вълнува – но само понякога това води и до разговор за средата, в която живеем и живота, който водим. Лунар, дори и масово посещаем, не генерира дискусии – тук по-скоро консумираме красиви картинки, които обичаме и да споделяме в инстаграм. Затова пък последно темата за изкуство в градска среда бе широко дискутирана около отстраняването на Паметника на съветската армия от Княжеската градина. Сякаш тренирани от поредното премахване на исторически артефакт (Мавзолея – през 1999; паметника 1300 години България – 2017), чухме широк диапазон на изказани мнения, коментиращи както естетически качества на скулптурната група, така и символни и политически конотации. „МОЧА“ като топос засегна множество теми, свързани с националната идентичност и саморазбиране, както и с припокриването на граждански глас и политическа воля. Паметникът обаче повдигна и теми, свързани изцяло с живота на столицата – като как ще се използва това централно пространство оттук нататък, който се очертава в момента като основен въпрос с много неясни параметри. Ключово за дебата е възможно най-широкото въвличане на граждани, експерти и институции в разговора. Относно последните трябва да отбележим, че до този момент от страна на музеи чухме най-вече коментари за съхранението (и липсата на възможности), като общото усещане бе, че няма някой, която да може да приюти паметника с неговата история и да предложи начини за нейното изследване и комуникиране на бъдещи поколения оттук нататък. Изобщо, както е и в полето на съвременното изкуство, само малък на брой художествени институции участват в дискурса за ролята на изкуството – било то градско или онова в белия куб, по визионерски, съвременен начин. Как продължава разговорът тук?
Художествените институции в София – общински и държавни – трудно излизат извън музейните си пространства и се свързват с общностите наоколо, или пък участват в кварталния живот. Те комуникират на една обща публика, а дейността се отчита през брой реализирани изложби, общо посетители и най-вече снимани опашки по време на Европейска нощ на музеите или при закриване на някоя изложба. Наблюдаваме, че много по-значими и по-разпознаваеми в работата извън белия куб са независими и частни организации и колективи, които представят не само активна позиция в културната политика, но и чрез художествената си продукция търсят многобройни пътища за въвличане на изкуството в социалните процеси. „Независимият“ културен сектор и частните организации са всъщност тези, които произвеждат платформи за представяне на съвременни форми на изкуство в градско пространство. Например, в градинката на Паметника на съветската армия преди две години се появява Контейнер по инициатива на организацията Vox Populi като сцена и пространство за съвременно и социално изкуство, както и за разговори. Практиката на Vox Populi е изключително тясно свързана с чуване и предаване на индивидуални или колективни гласове по понякога дори критични социални теми. В момента при този до голяма степен блокиран от ограждения ареал в центъра, това се оказва едно активно културно пространство – тук бих добавила със стратегическо значение поради локацията и потенциала му да представя теми и проблеми.
Съществено развитие в публичното пространство от последните години са инициативите „100 стола“, „Реките на града“ и „Паркът“, организирани под ръководството на Колективът. И трите инициативи от самото си създаване предвиждат изкуството като ключов елемент в действията си за облагородяване на нови градски пространства. Проектите освен това реализират съвременни урбанистични политики, залегнали в „Нов европейски Баухаус“, който е замислен като допълнение към Европейската зелена сделка, за да създаде „красиви, устойчиви и приобщаващи“ места. Организацията на два пъти е сред лауреатите на европейската инициатива. Така, зад проектите стои и политическа задача: промяната на използването на речните корита в единия случай, облагородяването на неизползвани градски работни пространства в другия. Това е нещо, което ги разграничава от Лунар и от много други събития, които са преди всичко с преживелищен и развлекателен характер.
Посоката, в която организацията работи, е възприета позитивно от множеството жители на града, асоциирайки своята визия за развитие на града в моделите, които Колективът успява да създаде дори и само за няколко дни. А тези модели са едновременно фантазийни, но и възприемащи визуалния език на open-air фестивали от други европейски градове – те опитомяват дивата среда на големия град с цветни лампички, пуфове, пънчета и шезлонги за присядане, музика и културни прояви, коктейли и бургери, забавления за децата като купища слама, в която могат да се търкалят. Същевременно, след майските проливни дъждове виждаме речните корита, в които тези увеселения са се случили, отново затлачени от придошлата вода – с това става ясно, че тук не става въпрос за козметични промени, а за важни инфраструктурни решения за ползването на тези места, ако изобщо могат да бъдат приобщени по пример на други европейски градове. Интересен е също така въпросът дали преплитането на култура, политика и бизнес предприемачество (тук преди всичко визираме спонсорството срещу рекламна площ, караваните за храна и арт базарите), е модел за устойчивост и с това бъдещето за прокарване на градски политики, както и доколко поставените цели са общностни – например при облагородяването и обживяването на бизнес центъра.
При събитията на Колективът откриваме още едно важно преплитане – на декоративни елементи, стратегии на плейсмейкинг и съвременни художествени инсталации. В инициативата „Паркът“ имаше мащабни инсталации – като например изрисуването на покрива на централна сграда-паркинг в Бизнес парка от ХРОМЕ и Венци Джоков в „огромен графит или по-точно хоризонтален мюрал“, както е описана намесата от организаторите. Паралелно екипът превръща празни пространства – ресторанти, офиси, магазини, в артистични студиа за безвъзмездно ползване с условие артистите веднъж месечно да отварят вратите на ателиетата или да предлагат публично достъпно събитие; някои от артистите участваха и с временни инсталации на различни места в Бизнес парка по време на събитие миналата година. Тази дейност бе широко приветствана от артистичната общност, защото не само предоставя ателиета в град, където повечето артисти работят от домовете си и притежанието на ателие е рядкост, а и като добра практика за употреба на празни пространства. Такива намеси идват с различна заявка относно тяхната функция: при съвременните визуални изкуства най-често се търси концептуализирането, абстрахирането и тематичната комплексност, в другия, успехът на художествената намеса се съди по ефектността (например покривът на паркинга е ключовият акцент в комуникационните материали към събитието) и ефективността при пренасянето на цели, зададени преди всичко от организаторите.
Тук се поставя и въпросът как това преплитане функционира за различните изкуства, успяват ли организаторите да предадат различните послания и функции, и как най-общо реагират публиките, които идват преди всичко да споделят преживяването на едно градско пространство по нов, различен, леко фантастичен начин. Точно това преплитане като че ли повлия няколко месеца по-късно на дебата около коледната украса в столицата, отново възложена на Колективът. Най-конфликтна се оказа т.нар. Златна арка, която бе и преждевременно отстранена. Без да навлизаме в подробности, беше любопитно да наблюдаваме как много от коментиращите възприеха арката като арт инсталация, приемайки недостатъците ѝ като признак на комплексното присъствие в пространството. Истината е, че все по-често наричаме „арт“ всичко онова, което е визуално атрактивно и въздействащо – тук дори бихме включили „костенурката“ на Малките пет кьошета, която по същество бе реклама на водеща финансова компания през комуникиране на тяхната корпоративна социална отговорност (в случая чрез екологично послание), организирана от агенция Impact, която е работила в миналото и по проекти на Общината, свързани с градската среда. Истината е, че тази инсталация би била пример за добро изкуство, ако беше такова – рядко виждаме артисти да отварят с размах екологични или други наболели социални теми, да търсят хумора и играта, а самата инсталация да се случва на тясна улица директно над главите ни.
Устойчива платформа за дискусия по въпроса какво всъщност е добро или лошо изкуство в публична среда, или изобщо е изкуство, както и каква е неговата функция, все още липсва. Без съмнение, тази платформа трябва да дойде от страна на визуалните изкуства и неговите институции, които да надхвърлят спонтанното отреагиране в социалните мрежи и дадат възможност за градивен диалог, който да въвлича институции, артистична общност и експерти от различни области. Около площадката на бившия Мавзолей като единствено пространство за временни художествени инсталации, подкрепени от Общината по програма „Навън“, можеше на няколко пъти да се генерира подобна платформа – имайки предвид, че реализирането на проекта на Красимир Терзиев „Между миналото което е напът да се случи и бъдещето което вече е било“ се проточи почти две години (подробен таймлайн тук). За това се изисква обаче политическа воля, каквато е трудно да се генерира във време на политическа криза, особено ако процесът не е бил преждевременно институционализиран. Тук е важно да се отбележи, че Красимир Терзиев работи чрез инсталацията в тази посока – тя напуска вертикалния облик, характерен за монументалността, като буквите са мащабирани с идеята да се седи върху тях. Освен възможността за спонтанна употреба от минувачи, се подготвя и дискусионна програма, както и удобен случай за артисти да интерпретират по свой начин работата.
Извън София, успешни временни инсталации виждахме през последните години при НОЩ в Пловдив – спомням си за фонтана, от който бликаше Кока-Кола, инсталация на Майк Буше (2017, с куратор Владия Михайлова), или за намесата на Рада Букова в местната католическа църква (2018, с куратор Десислава Димова). Също така в Пловдив се случва Седмица на съвременното изкуство в Пловдив, като през 2023 г. на страниците на това списание публикувахме разговор с кураторката Галина Димитрова и анкета с участващите артисти. Съвсем пресен и положителен пример идва от БУНА, новият фестивал за съвременно изкуство във Варна – пространствена непоколебимост, екологично, поетическо и политическо наслагване откриваме в селектираните от Александър Вълчев инсталации на Симеон Симеонов, Стоян Дечев, Лъчезар Бояджиев, Димана Латева, Gallery Gallery, Богомил Иванов и Илияна Григорова, и др. Надявам се да е въпрос на време тази изложба с градски намеси да се превърне сама по себе си в събитие с по-дълго от няколкодневното съществуване, да бъде подкрепена от Община, организации, експерти и спонсори, да приобщи градски жители, гости, политици, изследователи, деца, семейства, и най-общо да даде достъп до изкуство, за което няма нужда да прекрачваш прага на музей или галерия, а се случва в непосредствен досег.
Защо общности?
Опит за обособяване на места за временни инсталации по кварталите бе направен преди известно време чрез столичната програма „Открито“ – положително развитие в особено ценна посока за създаване на условия за временни художествени инсталации на млади автори в кварталите и периферията на града. Програмата не успя да стартира, а причините за това бяха много – плод на добрите намерения на част от общинската управа, самата програма страдаше от това, че условията ѝ бяха тромаво формулирани, изискванията към артистите – прекалено високи, финансирането – недостатъчно. По програмата кандидатстваха само няколко проекта, а срещу селектирания проект на Мина Минов за инсталация в кв. Дружба протестира районният кмет и местни квартални общности.
Макар тези протести да бяха в голяма степен политически мотивирани, все пак може да се направят няколко извода – на първо място публичното изкуство трябва да има механизъм за включване/въвличане на общностите, които стават директни адресати на една инсталация. Истината е, че нямаме (административен) опит в това, а включването на общности изисква огромен ресурс, дългосрочна политическа визия и най-вече институционализиране на гражданския диалог, както и въвличане на независими организации като медиатори. „Разговорът“ за публичното изкуство продължава да се води единствено вътре в експертните общности, затова не беше и изненадващо, че журито избра проект, който представлява „художествена провокация“. Това, за което трябва да си дадем сметка, е, че изкуството в публична среда, особено когато това не е символното пространство на площада, изисква много повече от преминаване през конкурс и успешно инсталиране. Още на ниво кандидатстване и проект има нужда от стратегия, която да приобщава – не единствено като комуникация/маркетинг, а стратегия за работа с общностите на съответното населено място. Колкото по-рано тези общности са въвлечени, толкова по-ясно могат да се поставят общи цели и нужди, които да мотивират и работата. Важно е да се отбележи, че не може да се очаква от артиста да подсигури приобщаването, защото културното медиаторство може да е важна част за един проект в градска среда, но едва ли е крайният художествен резултат. За това трябва да съществува цяла екосистема, която в идеалния случай се поддържа от общината в сътрудничество с местни квартални групи и независими организации, специализирани в такъв тип медиаторство и плейсмейкинг.
В Общинската културна стратегия 2023 – 2033 откриваме като приоритет „Творческото развитие“, който цели да „засили потенциала и ролята на изкуството и културата за сближаване, подобряването на благосъстоянието, развитието на публики и подкрепа на общности“. Този приоритет е в синхрон с политиките, залегнали в европейски програми като „Еразъм“ и „Творческа Европа“, които в голяма степен подкрепят дейности с фокус върху развиването на методологии за работа в публична среда. Приоритетът надгражда и целите на „Достъп до култура“, залегнали в досегашната стратегия на Общината, които в голяма степен останаха нереализирани – нито окръжните институти бяха реформирани, нито се появи стратегия за развитие на десетките читалища на територията на София, а работата с местни общности остана симптоматична и неустойчива.
Въпрос е също така дали досегашни формати за артистични намеси в градска среда работят наистина с общности. Със сигурност след 1989 има широко разпространение на изкуство в градска среда. Румена Калчева посочва намесите на групите „Градът“, „ДЕ“, на Любен Костов и др., които тя определя като „политически ангажирани“, а политическото при повечето от тях не идва от посланието, а поради факта, че са новаторски и бунтарски сами по себе си. [3] С изчерпването на „бунтарството“ вследствие на политическите промени, нещата утихват, като най-честа изява са годишните кураторски изложби на Център за изкуства „Сорос“ към края на 1990-те години. В началото на новия век се появяват отново редица автори, работещи в града – като примери са посочени Destructive Creation, Андрей Врабчев, Кирил Кузманов, Вероника Цекова, Венелин Шурелов и други. Работа с общности най-вече през работилници и директно включване на общности наблюдаваме по-застъпено при фестивалите Sofia Architecture Week и Sofia Design Week, както и при двете издания на Sofia Contemporary. През 2012 – 2014 г. в София се провеждат няколко издания на фестивал за творчески намеси в Западен парк, които по-скоро рефлектират върху пространството или то се превръща в повод за обобщения; въвлечените общности са преди всичко тези на случайни минувачи, приятели и колеги. Във всеки случай, за Румена Калчева този бум замира с неуспешния опит за тяхното институционализиране. Факт е, че до момента освен тези независими инициативи няма регулярни големи събития за изкуство като фестивали, камо ли (международно) биенале, които да се утвърдят като форуми за временни художествени инсталации и намеси с целия арсенал от похвати в активирането на различни градски пространства и хората, които живеят в него. Подобен форум не може да бъде единствено частна инициатива и е невъзможно да се случи без политическата воля и партньорство на публичните институции.
Към момента, фокус върху съвременно изкуство и работа с общности наблюдаваме по-скоро извън София, например в рамките на фестивала „Варуша Юг“ във Велико Търново. Там далеч не се търси само символното взаимодействие с града, кварталните общности са директно включени с цел създаване на положителни квартални идентичности. Художествени намеси се случват междувременно и по селата – например по време на ръководените от сдружение „Фабрика за идеи“ резиденции из северозападните села. Всички тези усилия, които са свързани с нуждата от устойчиви финансиращи инструменти, общинска подкрепа в изпълнението и творческа свобода, продължават да не са разпознати в огромното си значение за социалното, културно, икономическо и екологично развитие на местата, където се случват. Вакуумът идва и от това, че липсва държавна културна стратегия, която да подкрепи един полицентричен културен модел и да противодейства на липсата на достъп до култура извън големи населени места, както и на много ниските нива на участие в културни дейности, както показва актуално проучване, проведено от агенция „Алфа рисърч“ съвместно с „Фабрика за идеи“ и Обсерваторията по икономика на културата.
Каква е основната причина да се настоява за работата с общности? Още през 2000-те едно от по-мащабните изследвания на градското пространство през изкуство под название „Визуален семинар“, водено от Института за съвременно изкуство (ИСИ – София) и включващо артисти и експерти, показва, че София е един град в криза, който не съществува като споделен образ извън нивото на личните опит, идеали и мечти. „Съществуват“, както обобщава Красимир Терзиев, „единствено фрагментирани места, където травмираната памет (или нейната липса – социалната амнезия), въображението, мечтите и натискът на ежедневните нужди предизвикват постоянни мутации, преоткриване и пре-дефиниране на градското пространство“. [4] Александър Кьосев допълва, че градската география е атомизирана, а градът – не е планирано цяло, вместо това „серия от разнородни употреби, бриколажи и злоупотреби“. [5] В положителен аспект „присвояването“ на града е едно по-интимно преработване на града, създаване на близост, топлина, сигурност, обживяване, но и води към „съ-битие“ от несъвместимости, от користно и беззаконно присвояване, до махали, дупки и гета. „Градът сякаш наистина не съществува, защото няма какво да го свърже“, заключава Кьосев, един от участниците в проекта, тогавашен член и на организацията ИСИ – София.
Двадесет години по-късно бихме казали, че усещането за фрагментирано публично пространство не ни е напуснало, особено покрай осезаемо ниските нива на доверие на хората един към друг, малкото гражданска ангажираност, слабата избирателна активност. Затова пък ролята на артиста от такъв, който или „разчита“ средата, или я подлага на критика, се е променила – все по-често изкуство, институции и организации напипват своята роля в нуждата да работят в посока приобщаване, на свързване, на общуване, така че градът да се изгражда като споделено пространство.
Микро, вместо макро
Антропологът Ивайло Дичев в един от последните си текстове, публикувани в края на 2023, разпознава града в своята фрагментираност, хибридност и полицентричност, като търси онова нещо, което да свърже хората едни с други:
„Големият град е място, където са събрани непознати един за друг хора. Основното, на което трябва да се научат, това е да общуват – да изградят усещането, че имат нещо общо, макар че в голямата си част дори не се познават … Градът трябва да измисли свои теми на разговор, свои места за срещи, свои правила за среща между непознати хора.“
За мен думите на Дичев са от голяма важност и вдъхновение, защото те поставят разговора като ключов елемент в живота на един град. Разговорът също е основната тема на поета и драматург Стефан Иванов в социалната поема „с теб“, която ЦСВ издаде през 2022 г.. От него научаваме, че разговорът може да се води по много начини, с думи или без, той може да е напрегнат, дори конфликтен, но важното е да е отвъд хармоничната учтива и всекидневна размяна на информативни реплики, да извежда от самотата и изолацията и се превръща в мост към доверието. В подобна посока са и картите за игра „М Е К О (Жестове на нежност)“, написани от поета Кристоф Сцалай отново по покана на ЦСВ, които целят с въпроси-покани като „Коя ти е любимата караоке-песен?“ и „За какво мечтаеш?“ да поканят непознати в едно отворено общуване.
Изхождайки от агонистичния характер на демократичната общност и на пространствата обитавани от нея, вместо да се търси консенсус, трябва да се търси разговор, който е пътят към баланса. Около разговора се формират и гражданските институции. Изкуството има неизползван потенциал да насърчи разговора, включително и през перспективата на екологичното мислене и с разширен кръг от участници. Освен различни хора, в града присъстват множество перспективи и субективности, свързани както с индивиди, общности и разбирания, така и формирани през науката, технологията, екологичните процеси и политиката. В едно по-екологично разбиране ще разширим околната среда на един град да включва и всички онези организми, материали, обекти, структури и системи, които ежедневно моделират нашите взаимодействия. Така изкуството може да е ключът към създаването на един по-активен и интегриран градски живот, където хората да се почувстват по-уютно в кварталите си, по-свързани със средата си и с другите хора, които я обитават. Основният въпрос, който трябва да поставим, е следният: какво е това изкуство, което осъществява тези функции и кои са организациите и институциите, които съдействат, за да бъдат активно подкрепени?
Това, което е сигурно, е че културата като спектакъл не е ключът към този разговор. Без да повтаряме тази критика (включително присъстваща и в цитирания текст на Ивайло Дичев), така публиката се поставя в ролята на пасивен консуматор, безименен участник в масата, с отнета позиция и глас. За разговора трябва да напуснем полето на макрото и да навлезем в една зона, която е много по-конкретна, лична, директна. В тези категории има условност и метафоричност, и не трябва да се разбира буквално – впечатляващите мащабни намеси на Кристо и Жан-Клод са важен пример за практика, която действа на микрониво, често отнемаща години, а понякога и десетилетия на внимателна подготовка, включваща въвличане на администрацията, политически преговори, издаване на разрешителни и екологични одобрения, изслушвания и убеждаване на обществеността, намиране на финансиране от множество различни източници. В изкуството, освен това, са развити практиките на художественото изследване, партиципативността, медиаторството, които буквално прибягват до „разговора“ и включват анкети и интервюта, както и различни начини на споделяне и колаборативност между артист и участник, които са основата на крайния творчески продукт – практиката на Каталин Ердьоди е чудесен пример за това. В партиципативното изкуство водещи би трябвало да са не масовостта и зрелищността на включването, а по-скоро интересът към „жеста“ или онова действие, което е непредвидимо, непреднамерено, деликатно – каквото е предложението на Срути Бала в изследването Gestures of participatory art (Manchester University Press, 2018). Ако потърсим участието в конкретно знание, а не само в символни значения и изследваме жеста и дори отказа за включване – то тук може да открием много повече за общностите и техния еманципаторен потенциал от това отново да говорим за повсеместната липса на гражданско участие.
В това поле кураторската практика също изглежда променена. Кураторът, теоретик и преподавател Пол О’Нийл в есето си „Политиката на малкото действие“ (Тhe Politics of Small Act) от 2010 – цитирано и от Каталин в нейния текст, определя изложбата като акумулираща структура, в която различни процеси се натрупват, а кураторът създава сътрудничества, кооперативност и прави възможно съ-съществуването на различното, надскачайки доминантните позиции и големия наратив. Опирайки се на политиката на жеста на философа Джорджо Агамбен, О’Нийл призовава за политика на малките действия, като твърди, че „микрореволюцията“ може да бъде поддържана чрез натрупване на ефектите от множеството малки действия вместо селектирани няколко такива, тъй като те набират колективна инерция с течение на времето. С това се променя и ролята на институциите, стожери на абстрактни ценности, символни значения и гранд-наративи – пред тях се поставя въпросът как насърчават и архивират това ново изкуство и кураторска практика, основани на процеса, споделеността и множеството.
Също така, като основна задача пред нас се откроява и нуждата да не говорим за общество и град, а за множество общности, за придвижването навътре в кварталите, междублоковите пространства, съседства, блокове и градски периферии. Когато заговорим за квартали, веднага се сещаме за инициативите около Капана в Пловдив и квАРТал в София. И в двата случая бихме могли да коментираме успеха им за обживяването на централни, но с времето занемарени квартали и развиването на малкия бизнес и заведения в тях. Съществременно, те са и примери за джентрификация на тези квартали, като истината е, че подобни процеси са в голяма степен неизбежни и е въпрос на добър градски мениджмънт да се достигне до икономически и културен баланс, за да се избегне превръщането на подобни места единствено в декори за чуждестранни туристи и изпадането им от градския живот. Концентрацията на процеси, протичащи в един или друг подобен квартал, едва ли е съпоставима, възможна, камо ли желана за други квартали в съответните градове. Експертната организация Екипът на София има друг адекватен подход, изследвайки в дълбочина райони и квартали, за да вникне на микрониво в директен разговор с жители, квартални групи и организации. Тя продължава работата, залегнала във Визия за София (2016 – 2020), инициатива на Столична община, ръководена от арх. Любо Георгиев, за развитие на София и крайградските територии – с особено задълбочени изследвания в направление „Идентичност и култура“. Трябва да споменем и множеството инициативи, идващи от колеги от архитектурата и урбанистиката, които засягат различни перспективи на градско развитие, култура и история – като градските форуми на Колектива за обществени интервенции, лекциите на фондация Ново архитектурно наследство, инициативите на Градоскоп.
От момента, в който се събрахме като изследователска група около Център за социална визия преди три години, започнахме дискусии за търсене на алтернативи на паметниците и монументално-декоративното изкуство в градската среда. Слоганът „Не на паметниците“ беше предмет на дълги разговори и стана повод за реализация на първите проекти, които изцяло преосмислиха начина, по който изкуството се свързва с града и неговите общности. Един от тези проекти е изследването на Андреа Попйорданова, озаглавено „Овощните градини на Младост“ (2022), което разглежда жителите и екосистемата в квартала, като търси нов ключ към разбирането на връзката между човека и природата в градския контекст. През 2023 г. Андреа заедно с етноботаничката Франческа Кастанети проучиха дивата местност Въртопо, която се оказва да е „нито град, нито градина“, както те нарекоха изследването си, с което разкриха многообразния живот на това място, от повечето отхвърлено като пространство с прости „бурени“. Работихме и заедно с Десислава Терзиева, Слава Савова, Иван Бонев, Съпромат и Константин Георгиев, Стефан Прохоров, Бояна Джикова и София Грънчарова, както и с резиденция „Баба“, като търсихме заедно начините, по които изкуството може да се участва активно в града и да стимулира диалога между хората. Тази година се фокусираме върху едно по-мащабно събитие в града под наслов „Девет слона“, което да включва множество проекти, свързани с теми като околна среда и взаимодействия, проучване на пространства и активиране на общности през инсталация и пърформанс, събиране, разказване и учене от личните истории. Скоро ще разкажем повече, а ако вече си задавате въпроса защо „Девет слона“, то отговорът е прост – искахме да започнем един разговор с малко по-изненадващо начало…
В заключение, има нужда да работим с едно различно разбиране за изкуство, но и разбиране за град. Дали очакваме от изкуството в публична среда да изненадва визуално, една инсталация сама по себе си да е спектакъл, който ние като зрители може да преживеем? Или откриваме множество похвати, развити не само като стратегии в белия куб в отговор за нови форми на институционалност, но и извън него, в сложното пространство на града, където те си поставят съвсем други цели – на свързването, на множеството перспективи, на грижата? И какво може да бъде градът извън реториката на липсата, зададена от политическата ситуация в последните години – кога той е едновременно ситуация и въображение, история и настояще, движение и перспектива, удобство и игра? Началото е поставено и нека разговорът продължи.
Comments