Текст на арх. Любо Георгиев и Владия Михайлова
Как да мислим съвременното изкуство в публичното пространство?
В началото на XX век модерната доктрина в архитектурата и изкуството окончателно дефинира концепцията ВРЕМЕ-ПРОСТРАНСТВО, която разглежда пространството като поле за взаимоотношения, движение, събития и значения, а не като затворена, статична и негативна пространствена форма. Наред с тази концепция се налага схващането, че архитектът е този, който трябва да определя цялостния облик на живота на хората, като задава нови хоризонти пред обществото. Средата се хомогенизира, търси се пълен синтез на изкуствата, а историческата приемственост е заменена с радикално нови визии за бъдещето.
Постмодернизмът ревизира тази доктрина като изтъква ценностите на хетерогенната среда и сложните взаимоотношения, присъщи на историческия град, който се превръща в сцена за едновременно развитие на разнообразни сценарии и наслагване на индивидуалните вектори на множество актьори. Към настоящия момент пространствата между сградите и града са онези споделени пространства, които се превръщат в лаборатория за урбанистични експерименти. В публичното пространство се изявяват творци от всички области, а границите между изкуствата се размиват и на практика един и същ материален обект или действие могат да възникнат в резултат на артистична проява или социално пространствен експеримент. Архитектурният активизъм използва малките намеси в градската среда като своеобразна акупунктура за превръщането на загубили своето значение пространства в места, значими за хората. Марко Касагранде разглежда града като сложен енергиен организъм, жива среда, а архитектурата като „акупунктурна игла“.
В този случай, ролята на архитекта е на медиатор, който управлява енергийните потоци и по този начин катализира определени процеси за регенрация на градската тъкан. Така формирането и развитието на градската среда се превръща от индивидуален в колективен акт, който изразява споделената отговорност между всички обитатели на града. Творецът има мисията да образова обществото, а общият знаменател е архитектурната среда, която според Йохани Пласма е средство за духовно и художествено общуване и връзка между човека и света като цяло, мост между телесното и духовното, между материалното и възвишеното.
Хората възприемат архитектурата интуитивно, чрез своите сетива, чрез допира до определена повърхност, аромата на дадено място, променящите се цветове под въздействието на светлината и сянката. От една страна, те формират представи за света чрез преживявания и усещания в дома и на улицата. От друга страна, архитектурата представлява отражение на състоянието на обществото и на протичащите в него процеси. Паласма твърди, че истинското изживяване на архитектурата, контекста и обекта, отдалечения и близкия, екстериорния и интериорния, материалния и нематериалния, е преживяното като постоянно влияеща се система от взаимоотношения. Абсолютното архитектурно пространство прожектира характеристиките на живота и е одухотворено.
Подобно преосмисляне на представата за скулптура и за взаимоотношенията ѝ със заобикалящата я било то архитектурна, урбанистична и/или природна среда се наблюдава и в съвременната история на изкуството. Постепенно от 60-те / 70-те години насам се налагат различни, хибридни форми на произведения, които не могат да се впишат в модерните представи за скулптура или живопис. Художниците започват да създават композиции от различни елементи в природна или градска среда, да ги разгръщат така, че те да въплъщават много повече концепции, отколкото форми в пространството. В емблематичния за времето си текст „Скулптурата в разширено поле“ американската историчка на изкуството Розалинд Краус изследва именно тези нови форми на скулптура. Тя ги съотнася с конкретното пространство, пейзажа и архитектурата, като всички тези компоненти участват общо във формирането на представата за скулптура и/или за определена пространствена структура, която е неразделна от мястото. Художници като Ричард Сера, Робърт Смитсън, Робърт Морис, Кристо и Жан-Клод и др. радикално преосмислят представите за скулптура и въобще за художествено произведение. Чрез работите си те създават пространства, в които формата участва активно в изграждането на пейзажа и на самата архитектура. Днес съвременното изкуство вече отдавна е разработило територията на създаване на инсталации или поставяне на обекти, които са част от или си взаимодействат с определена среда. Понякога те имат формата на временни инсталации, в други случаи представляват акции или намеси в градската среда. Разликите в художествения им характер, поводът и начинът им на присъствие в публичното пространство определят и различни техни функции в него. Те могат да бъдат свързани с (визуалната) идентичност на съвременните градове, могат да бъдат част от временно събитие и да са обвързани с една или друга идейна рамка, могат да са свързани със заобикалящото ги пространство по такъв начин, че да подчертават, коментират или критикуват една или друга негова характеристика, могат да се осъществяват под формата на акции и др. Във всички тези случаи, произведението на изкуството ангажира зрителя по различен начин от този на общуване в галерията. Поставя го в едно активно пространство, което излъчва едни или други смисли и послания. За Розалинд Краус своеобразното „обръщане“ на скулптурата обратно към мястото е свързано с по-ранни представи, които можем да наблюдаваме преди модерната епоха, когато паметниците, както и различни други елементи (висящи градини, фонтани и др.) имат символична роля за обществото и са активни елементи в изграждането на средата.
Като обобщение можем да кажем, че в модерността изкуството и архитектурата се мислят като чисти форми. Те предполагат мащабност и първичен художествен акт, който притежава чистота и категоричност. Галерийното пространство има формата на бял куб, който дава необходимата среда за показване на произведенията и ги разделя от бъбривостта на което и да било конкретно място. Постмодерността променя всичко това и дава ново начало на осмисляне на взаимоотношенията между архитектура, произведение на изкуството и публичната, обща, хетерогенна среда.