top of page

НАРЪЧНИК ЗА МАНИФЕСТА 14

На 22 юли в Прищина бе официалното откриване на 14-ото издание на номадското биенале МАНИФЕСТА. Географската близост привлече много български артисти и куратори да посетят събитието, разпростряло се из целия град и включващо инсталации, пърформанси, работилници и дискусии. Изненадващо, за повечето от нас това бе първото посещение на този град, запленяващ с енергията и виталността си. На големите теми, които Манифеста постави тази година, директно имаха възможност да откликнат както художничката Миряна Тодорова, чиито инсталация и пърформанс бяха част от откриващата програма и основна изложба в Грандхотел „Прищина“, така и ИСИ-София, които като партньор в сателитния проект „Западни Балкани“, участваха с изложбата Self-splaining (Триумф на емпатията), даваща възможност на множество български артисти да се представят на международния форум. Паразитната галерия 0GMS също така отвори поле за още няколко артисти и техните интервенции в една от най-интересните платформи на биеналето, новосъздадения „Център за наративна практика“.


След седмица оживени дискусии около откриването, поканихме артисти и куратори да споделят впечатленията си от Манифеста 14, както и да разкажат за онези работи, които най-силно са им въздействали. Така се надяваме да продължим този важен за нашата общност разговор и да го отворим към онези, които все още не са имали възможност да отидат до Прищина. Манифеста 14 може да бъде разгледана до 30 октомври.




Urban Intervention at Brick Factory in Prishtina © Manifesta 14 Prishtina / Atdhe Mulla
Urban Intervention at Brick Factory in Prishtina © Manifesta 14 Prishtina / Atdhe Mulla

Катя Ангелова / куратор

Косово е олицетворение на сложните проблеми, пред които сме изправени – признаването на една нация, свободното безвизово движение, съжителството с различните народи и по принцип приемането на различното. Затова неслучайно кураторите са наричани ‘creative mediators’ в лицето на Катрин Никълс и Карло Рати с неговата агенция за дизайн и иновации Carlo Ratti Associati. Именно Рати със своя метод за урбанизъм – participatory urbanism – има за цел да активира пренебрегвания копнеж за промяна и през това редица процеси, които превръщат Манифеста във възможност за разбиране на градските феномени и за възстановяване на общественото пространство. От своя страна, Катрин Никълс с нейното издание It matters what worlds word words: how to tell stories otherwise използва наративите като начин за осмисляне на ужасите от миналото и възможност да си представи едно ново бъдеще, използвайки изкуството като средство за социална промяна. Това са наративи, които използват поетиката на жизненото пространство, диалога между пространството и индивида и техниките за изграждане на разказа в архитектурното пространство като принадлежност и обединение на хората около обща кауза. Неслучайно за първи път в историята на Манифеста се активира нова културна институция, която има за цел да бъде постоянна - „Центърът за наративна практика“, дългосрочен интердисциплинарен проект, за чието осъществяване биеналето ще предостави финансова подкрепа през първите години. Остава отворен въпросът как ще бъде управляван, кой ще се грижи за него след приключването на биеналето.

Една от най-ефективните инсталации в изложбата за мен беше работата на Джевдет Ерек Brutal Times (2022): пространствена инсталация, базирана на звуци и светлини, които обитават една от иконите на бруталистичната архитектура Rilindja Press Palace, от 70-те години на миналия век, тогава седалище на издателството на албанския вестник „Рилинджа“. Художникът използва звук и светлина, които свързват производствения процес на вестниците с техно музиката (една секунда от творбата е един ден от историята). Друга инсталация е на руандския артист Кристиан Ниямпета, който участва със Sometimes It Was Beautiful (2018), прожектиран на голям екран в изоставеното кино „Риния“ от 50-те години на миналия век. Работата на Ниямпета е вдъхновена от идеята на сенегалския писател и режисьор Ousmane Sembène (1923–2007) за киното като място за колективно обучение, средство за социална намеса, ефективен инструмент за привличане на по-широка аудитория, а столовете за сядане в киното са предоставени от различни хора от Прищина, носейки индивидуалните им истории.


Brutal Times, 2022, © Cevdet Erek. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev
Brutal Times, 2022, © Cevdet Erek. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev

Лъчезар Бояджиев / артист

Не успях да видя достатъчно от Манифеста 14 в Прищина. Поне не досега. Причината е, че бях напълно зает с подготовката, инсталирането и представянето на изложбата Self-splaining (Триумф на емпатията), част от М14, която включва творби на 25 художници, работещи в България. Започнал преди две години като част от паралелната програма на М14 в партньорство с ИСИ-София, този изложбен проект като че ли намери позитивен отзвук сред публиката. От малкото, което успях да видя, и от многото, което успях да прочета, както и от работата с Катрин Никълс от октомври 2021 г. насам, мога да кажа, че това издание на Манифеста е успешно, смислено и напълно в духа на „манифестните“ амбиции на форума – активират се нови територии за изкуство, представят се нови имена и контексти (нашата част е един от тях), поставят се нови въпроси и теми за бъдещето – свързани най-вече с многообразието на разкази за света, които се нуждаят от равноправна видимост, езикова преводимост, респект и съотнасяне без йерархия.


Като отделни творби бих посочил видимата за всички намеса на Петрит Халилай на покрива на Грандхотел „Прищина“, основното веню на М14; безкрайно емпатичната звукова инсталация на Джевдет Ерек в бившата печатница; „дирижабъла“ на Лий Бул в бившата спортна зала на Двореца на младежта и спорта. Както и пърформансите на Селма Селман в Националната галерия на Косово, и на Миряна Тодорова, пак в Грандхотел „Прищина“. Специално искам да отбележа чудесната работа по обновяването и рециклирането на старинната библиотека „Сюлеймани“ в Прищина. През октомври 2021 г. по време на предварителната ни визита в Прищина с Калин Серапионов (с когото правихме изложбата Self-splaining от името на ИСИ-София) я видяхме в един романтичен, но напълно изоставен вид. Сега тя е преродена за нов живот и, ако се намери в бъдеще една активна общност от артисти в Косово, които да си я „коландрят“, ето това ще е наистина чудесно „наследство“, оставено от М14 за града!


When the sun goes away we paint the sky, 2022, © Petrit Halilaj, Photo © Arton Krasniqi
When the sun goes away we paint the sky, 2022, © Petrit Halilaj, Photo © Arton Krasniqi

Райна Тенева / артист

Прищина е особено гостоприемен град, опакован в разрастваща се и бързооборотна капиталистическа динамика. Усеща се флуктуацията на хора, коли и капитали, идващи основно от Западна Европа. В същото време символи, слоеве, очертания от близкото минало са видими и осезаеми, но сякаш заглъхващи. Така номадското биенале се чувства доста добре на този комплексен терен, а изборът на основната локация – Грандхотел „Прищина“, е повече от успешен. Там можеш да потънеш, без да забравяш къде си. Можеш да качваш етажи и да прескачаш големи ментални територии, като в същото време не губиш връзка с външното, с центъра. Най-голямо впечатление ми направи работата на Марта Попивода, Yugoslavia, How Ideology Moved Our Collective Body (2013). Като част от последното поколение пионерчета в Титова Югославия, Марта Попивода изследва как идеологията се изразява в публично пространство през масови хореографии, спортни и младежки манифестации и чествания. Идеята за братство, любов и единство се манифестира в социалистическото общество през т.нар. „социална хореография“, практикувана в публични пространства. По-късно същата тази социална хореография се превръща в социална драма – Газиместан-речта на Милошевич, масовите протести срещу управлението му, събития и моменти в историята, които носят усещането, че промяната е възможна. Видеоработата анализира телевизионен архивен материал от периода 1945–2000 г. и търси да разбере какво държи колективното тяло сплотено, но и как и защо се случва разпадът му.


Yugoslavia, How Ideology Moved Our Collective Body, 2013, © Marta Popivoda. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha
Yugoslavia, How Ideology Moved Our Collective Body, 2013, © Marta Popivoda. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha

Другата работа, която искам да споделя, е тази на албанската художничка Силви Начи, actions that make my hands hurt (2019), в който хореографията е индивидуална. Авторката жестикулира пред камерата в два непрекъснати дубъла (няма монтаж), а действията на ръцете сугестират обработката на материала (капитал?), който не се вижда между двете ръце. Невидима е и главата в кадъра, а напрежението и динамиката в жестовете се засилва и преминава от игриво в агресивно.


Виктория Драганова / куратор

През фокуса си върху Балканите тази година Манифеста сякаш наново постави темата за принадлежността, като отвори въпроса какви са темите и проблемите, които една общност решава да постави пред себе си. Това резонира и с настъпилото покрай Ковид-кризата време на силен локализъм и нужда от вглеждане в себе си, грижа и местен активизъм. Самото откриване беше фиеста с участието на цялата косоварска поп сцена и всички високопоставени държавни лица. Подобен форум без съдействието на местни и държавни структури, и отворен към цялата културна сцена, би бил немислим – затова може би и все още толкова неосъществим тук, в София.


Основната изложба в Грандхотела е поделена на теми, където се появиха ключовите за региона „преход“ и „миграция“, но и един изключително различен прочит на темите „капитализъм“ и „спекулация“, както и любопитно въведение към темите „екология“, „вода“ и „любов“. Без да изпада в кураторска екцентричност, биеналето създава възможност за артисти – много от тях от региона – да бъдат контекстуализирани през актуален прочит на взаимодействията. Повечето работи разказваха или изследваха, бяха атмосферни или силно емоционални, но все приобщаващи в посланията си, далеч от иронията, концептуализма и фетиша. Тези наблюдения се събират в скулптурата на Лий Бул Willing to Be Vulnerable – Metalized Balloon V4 (2015/20)– един огромен, фантастично сияен обект, високо реещ се в превърнатата в паркинг бивша Спортна зала, като инсталация истински tour de force и затова подарък за гражданите на Прищина, които може и да не видят цялото биенале, но ще бъдат приканени да потърсят по-добрия свят отвъд идеологии и утопии. И защото сме в Косово, един от най-изстрадалите региони в близкото минало, биеналето се грижи и за травмата: например работата на Майлинда Хокса, която отваря апартамента в Грандхотела, ползван навремето от Милошевич, а през фотографии и аудиозаписи ни доближава не само към тогавашната арт колекция в хотела, но и към тежките истории на работещите там.


Willing to Be Vulnerable – Metalized Balloon  V4 , 2015/2020, © Lee Bul. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev
Willing to Be Vulnerable – Metalized Balloon V4, 2015/2020, © Lee Bul. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev

Мартина Йорданова / куратор

Манифеста в Цюрих (2016) и в Палермо (2018) си приличаха по това, че посетителите имаха възможност да опознаят града чрез различни форми на изкуство поставено в сгради и територии, носещи историческо и социално значение. Същото е и с Манифеста 14 в Прищина, която окупира голяма част от градската среда и приобщава Грандхотел „Прищина“ със Спортната палата, Обсерваторията, институции за изкуство, факултети към университета, независими пространства, кинозали и др. Катрин Никълс, креативният медиатор на Манифеста 14, постига освен това един хомогенен фокус към региона, наричан с много имена, но най-известен като Балканите, като повече от половината артисти са локални и регионални творци.


Сред произведенията, които ми направиха най-силно впечатление, се откроява работа на украинската художничка Станислава Пинчук, Europe Without Monuments (2022). Тя представлява документация на нейна скулптурна инсталация, поставена под новопостроения мост на река Ибар в Митровица, условно разделящ града на север (населен със сърби) и юг (населен с албанци). Инсталацията функционира едновременно като детска площадка и павилион, а формите ѝ са взети от Паметника на загиналите миньори, построен от архитекта Богдан Богданович, който малко преди смъртта си заявява, че винаги е мечтаел за Европа без паметници, посветени на смърт и човешки трагедии. Подобно на скелет на кит, изхвърлен на брега, деконструираното скеле на паметника заема ролята на събирателна точка, място за игра и срещи, което позволява нови истории да се формират в иначе кухата обвивка. Oсвен това ме впечатли работата на Марта Попивода, изследваща идеологиите на братството и единство в бивша Югославия. Искам да обърна внимание и на работата на косовския художник Виган Нимани, който в своите творби най-често отразява архитектурата на следвоенния модернизъм. Политическият заряд на изобразеното за дълго остава маловажен за автора, но със зачестилото и буквално затриване на модернистичната архитектура за сметка на върлуващия турбо-капитализъм, картините на художника се превръщат в своеобразен източник на културна памет и съпротива.


Maquette, 2022, © Vigan Nimani. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha Reflections, 2020, © Vigan Nimani. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha
Reflections, 2020, and Maquette, 2022, © Vigan Nimani. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha

Войн де Войн / артист

Това за мен бе до момента най-силната и важна Манифеста. Границите между зрител, автор и оратор бяха тънко доближени. Присъстваше не само възможността, но и нуждата от гласа на Другия. Бе създаден контекст за истински диалог. Диалог, дори през перспективата на чужденеца, the stranger. Това е една смела стъпка напред във времена, в които изкуството е заместено с идеята за комерс и капитал, губейки силата си и репозициониращо се в друга категория. Има нови връзки, създадени в контекста на паноптикум – в случая Косово, който е като заключен кръг, а ние – външни наблюдатели. Този геополитически казус в средата на Европа по някакъв начин засяга всички ни и изисква позиция. Манифеста е подтик за ре-евалюация на понятието „демокрация“ в съвременния контекст на познатите ни до болка процеси и нашата роля като нейни пазители/граждани. Избирам да споделя работата на артиста и активист от Берлин Раул Валх, част е от дискурсивната платформа и място за работа, дебат и срещи, ръководена от raumlaborberlin в Тухларната фабрика. Фонтанът като символ и водата в червената винилна обвивка придават чувството за една преминала травма, за нещо което само паметта на водата носи докрай със себе си.


[Working on] Common Ground , 2015/2020, © raumlaborberlin. Photo © Voin de Voin
[Working on] Common Ground , 2015/2020, raumlaborberlin. Photo © Voin de Voin

Никола Михов / артист

Невероятната енергия на Прищина, която малко ми напомня на София от 90-те години, в съчетание с големия брой местни артисти и нетипичните места за изложби като полуизоствен хотел в центъра на града, печатницата на местния партиен вестник и гигантска спортна зала от времето на Югославия, която се ползва като паркинг, правят това издание на Манифеста успешно. Особено впечатление ми направи видео трилогията на Дриант Зенели, The Animals (2019/21/22), показана на 9-и етаж на Грандхотел „Прищина“, в която три емблематични сгради от времето на социализма в Прищина, Скопие и Тирана стават декор за три басни на Езоп, разиграни с хартиени животни. Видеата успяват да избягат от клишетата, типични при работа с подобни сгради, и които сме свикнали да наблюдаваме с образа на Бузлуджа например. Интересно решение е включването в изложбата в Грандхотел „Прищина“ на сергия с буркани с кисели краставички, айвари и местната разновидност на „паприка у павлаци“. Продукцията е дело на косовския кооператив от село Круша. Той е основан от местна жена – Фарие Хоти, чийто мъж изчезва безследно по време на войната през 1999 г., заедно с още 242 мъже от селото, за които се предполага, че са станали жертва на масово убийство, извършено от сръбските сили. Днес в кооператива работят 50 жени, продуктите са по рафтовете на всички супермаркети в Прищина, а една общност е стъпила на краката си благодарение на задружни усилия, при това в условията на турбо-капитализъм.


Kooperativa Bujqësore Krusha [Agricultural Cooperative Krusha], 2022, © Fahrije Hoti and the Women of Krushë e Madhe. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha
Kooperativa Bujqësore Krusha [Agricultural Cooperative Krusha], 2022, © Fahrije Hoti and the Women of Krushë e Madhe. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha

В рубриката „Защо и у нас нямаме такова?“ влиза „Центърът за наративна практика“, бивша къща на еврейски търговец, построена през 30-те години на XX век, в която през 1944 г. се настанява Косовския комитет на Югославската комунистическа партия, а през 1948 г. е преустроена в библиотека преди да бъде занемарена заради войната. Това пространство, реновирано за Манифеста, което ще продължи да съществува и след края на биеналето, включва няколко малки изложбени зали и чисто нова библиотека с няколкостотин издания за съвременно изкуство, граждански активизъм, архитектура и различни артистични практики, към която скоро ще се присъединят и български издания, представящи нашата художествена сцена.


Centre for Narrative Practice, 2022, © Manifesta 14 Prishtina. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Esad Duraki

Мария Налбантова / артист

Едно от най-силните впечатления, които остави в мен Манифеста 14, са споделените лични истории, дискутирани от много работи, участващи в биеналето. Те ни отправят към много по-дълбоки и важни въпроси, свързани със сложното ни настояще – конфликтните зони, войната, национализма, визите и ограниченията, предразсъдъците и др. Избраните пространствата имат също така определящ характер, не само сюреалистичният Грандхотел „Прищина“, но и бившите Тухларна фабрика и Хамам, или бившата библиотека „Сюлеймани“, изцяло обновена, където в момента се помещава „Център за наративна практика“, и който ще продължи да съществува като интердисциплинарно пространство и след края на програмата.


Invasions, 2022, © Alevtina Kakhidze. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev
Invasions, 2022, © Alevtina Kakhidze. Photo © Maria Nalbantova

До голяма степен и моите впечатления са свързани с подготовката на „Self-Splaining (Триумф на емпатията)“, както и с участието ми в „Центъра за наративна практика“ през поканата на галерия 0GMS. Извън тях, силно ми въздейства най-вече работата на украинската художничка Алевтина Кахидзе, която през перспективата на растенията адресира различни теми като похищение, доминиране и принадлежност. Чудна е и работата Above Everyone (2022) на Албан Муя – малка къщичка, кацнала върху сградата на бивш универсален магазин, като реакция към настоящето и темата за собствеността във връзка със следвоенния период в Косово, когато незаконни постройки се появяват върху много от сградите. Всичко това, заедно с големите (добри) бездомни кучета, които ни изпращаха до „дома“, военни от отрядите на КФОР по улиците, салепа в кафенетата, умалената реплика на Статуята на свободата върху един от хотелите, многото срещи и разговори, формира някаква обща и многообразна картина в съзнанието ми.


Above Everyone, 2022, © Alban Muja. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev
Above Everyone, 2022, © Alban Muja. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Ivan Erofeev

Антони Райжеков / артист

Бих се върнал отново в Прищина, не само за да доразгледам Манифеста 14, но и за да се потопя отново в града. Напомня ми на София от 90-те. Харесва ми и идеята за пътуващо биенале, което открива и създава на всяко едно място, например „Центъра за наративна практика“ в бившата библиотека „Сюлеймани“. По-голяма част от времето мина в подготовка и инсталиране на работите в нашата изложба (Self-Splaining (Триумф на емпатията) – бел. ред.). Беше едновременно чудесно и малко изтощаващо, но се получи добра изложба, включваща пет поколения български художници. В няколкото останали дни все пак успях да видя изложбата в Грандхотела и намерих много добри работи, например инсталацията there are crossroads where ghostly signals flash from the traffic (2022) на Едона Криезиу със звук от Фабиан Саул, която капсулира толкова добре състоянието на изолация. Също така изключителната видео работа Sin (2004) на Дритон Хайредини, която вярвам минава отвъд документалното и в нея може да намерим по един или друг начин част от себе си.


there are crossroads where ghostly signals flash from the traffic, 2022, © Edona Kryeziu. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha
there are crossroads where ghostly signals flash from the traffic, 2022, © Edona Kryeziu. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha

Галена Сърдъмова / архитект

Впечатленията ми за Манифеста са дефинирани преди всичко от участието ми в програма, част от Манифеста, посветена на преустройството на изоставена тухларна фабрика в периферията на Прищина и ръководена от raumlaborberlin – колектив от експериментални архитекти и урбанисти. Чрез тях фабриката се превърна в място за екологично съобразно учене и „правене“. Особено ценни бяха моментите на (себе)рефлексия, свързана с мястото. „Само ние знаем какво се случи тук, но никой никога не ни пита. Телата ни носят историята на фабриката.“, пишеше на фрагмент от стенописа, създаден по време на работилница с ментори Клодиана Милона и Вероника Зарипова. Думите са на един от работниците, трудили се във фабриката в близкото минало, и ми напомнят за редица възникнали по време на процеса дискусии: Каква е нашата роля в реконтекстуализирането на подобно исторически и социално натоварено място? За кого ще са тези новоизградени структури (басейн, градина, кухня…)? По какъв начин можем да придадем устойчивост на създаденото – и как можем да се уверим, че то не е просто пренасяне на утвърдени другаде модели, а деликатен и внимателно осмислен жест, съобразен с мястото и хората, на които то изначално принадлежи; с техните минало, настояще и бъдеще; с една определена чувствителност и светоусещане? Двете седмици, прекарани в Прищина, ми припомниха важността на това да се подхожда с особена грижа към местния потенциал за преизграждане и съграждане – и оставиха у мен чувство за една много специална споделеност на истории, нюанси, контексти, начини на съществуване.


Workshop: Site As Living Archive / Polyphonic Cartography, Mentors: Klodiana Millona & Veronika Zaripova (Rotterdam/Berlin), 2022. © Photo Galena Sardamova
Workshop: Site As Living Archive / Polyphonic Cartography, Mentors: Klodiana Millona & Veronika Zaripova (Rotterdam/Berlin), 2022. Photo © Galena Sardamova

321 преглеждания

댓글


bottom of page