„С теб“ е най-новата книга на поета и драматург Стефан Иванов и първа публикация на Център за социална визия. Едно поетично-изследователско есе за нуждата и същевременно липсата на разговор помежду ни, с графично оформление от Виктория Стайкова. Тук публикуваме части от дискусията, състояла се между автора и писателката, журналистка и издателка Силвия Чолева през декември 2022 в Swimming Pool.
Силвия Чолева Когато Стефан ми изпрати текста, веднага се сетих за Цветан Стоянов и неговия текст „За хубавите разговори“. Сетих се, че този текст е написан преди 63 години. Текст, в който има много топлота, много надежда, има светлина. Това всъщност е била и идеята за написването – да общуваме и да бъдем каквито сме, да бъдем свободни в това общуване. Да разговаряме за смисъла. Дори в началото той казва, че за него разговорът е изкуство, както са изкуство писането, композирането.
Тръгвайки оттам към книгата на Стефан Иванов, си казваме, че са минали толкова години, но пак стигаме до същата точка – до необходимостта от разговора. Защото ти няма да започнеш да пишеш тази книга, ако тя не е била вътрешна твоя необходимост, ако не си чувствал липсата на хора. Исках да разбера книгата конкретен импулс ли е, Стефане?
Стефан Иванов С теб си имаме приказката от двадесет години и ни е лесно да говорим помежду си, официално и неофициално. Но сега се замислих – нормално е с възрастта хората, с които разговаряш, да се сменят, но изведнъж се оказва, че има хора, с които си съвпадате, има и хора, с които искаш разговорът да свърши по-бързичко. Има и моменти, в които хора, с които си говорил с лекота, вече ги няма. В моменти на дълга скръб, на преосмисляне и преживяване, имах възможността всяка седмица да съм част от тези разговори в Център. За да се включа, имаше условие да се напише импулс за отворената покана. На мен още преди това ми се въртеше в главата, но не знаех докъде ще стигна. Има малко негативна конотация, но участието бе терапевтично за мен.
Силвия Чолева Защо негативна?
Стефан Иванов Ако в България кажеш, че пишеш от личния опит, и от това, което преживяваш, някак не се гледа добре.
Силвия Чолева А не е ли разговорът това откровение, което не всеки път имаме сили да постигнем?
Стефан Иванов Понякога има смисъл от крайна откровеност, но само когато предварително имаш чувството, че може да бъдеш чут и разбран. Понякога и си спестяваш крайната откровеност, защото тя може да създаде излишни конфликти.
Силвия Чолева Друг път обаче усещаш стена, зад която не се преминава. Нежелание за разкриване пред другия. Тези разговори, за които става дума в книгата, са проникване в душата на другия.
Стефан Иванов То насила не става. За да може някой да свали бронята си, маските си, и ти трябва да го направиш. Един вид обезоръжаване.
Силвия Чолева Има и нещо друго – разговорът изисква тишина.
Стефан Иванов Разговорът изисква напълно друго пространство. Разговорът не е медийно желан. Ние живеем в една дълбоко агресивна култура на монолога, където най-шумният заслужава да получи думата, и колкото по-шумен е, толкова по-близо е до истината, без значение дали има нещо общо с истината. Но не е само шумът, ние много изгубихме през изминалите години от етиката на слушането, на изслушването. Нито можем масово и с удоволствие да четем какво се случва около нас, нито какво се случва с човека срещу нас. Има нежелание да се вгледаме в неговата радост и неговата болка. Това са едни традиционни български минуси.
Но аз съм изключителен оптимист и вярвам, че всичко може да се промени с усилия, последователност и едно отдадено отношение.
Силвия Чолева Действителността говори друго. Сега всеки бърза, всеки иска всичко веднага да се случи. Тази нервност, това непрестанно вибриране на нервите на човека води до липса на пълноценно общуване, на разговаряне извън конкретните неща, на „допиране“ едни в други. Защото разговорът е допир.
Стефан Иванов За добро или лошо, социалните медии и тяхната прекомерна употреба могат да доведат до самоиндуцирано ADHD. Четенето не води до това – но само четенето на книги, a не на алгоритъм, който непрекъснато се адаптира към това да ти докара допамин, някакво удоволствие или афект. Но аз мисля, че и това ще отмине, дори преди някакъв голям електромагнитен пулс да изпържи сървърите.
Силвия Чолева Откъде идва този оптимизъм?
Стефан Иванов През последните години усещам толкова радикално несъгласие и болка от начина, по който сме тръгнали да живеем. Нямам предвид конкретно политическата и социална ситуация, а като цяло начина, по който се живее днес. И има толкова много хора, които разговарят за това свое несъгласие и болка, и то не само в произведения на изкуството, а и в Тикток, във Фейсбук, в Туитър, ако има такъв догодина. Когато се констатира един проблем, който е световен, лека-полека започва да се говори за него, лека-полека това преминава във форум на активно несъгласие.
Силвия Чолева Откакто съм в социалните мрежи, се чудя къде е балансът. Доколко човек си губи времето и доколко печели, доколко може да научи нещо или опознае някого, макар и по този виртуален начин. Все пак, тук копнежът е по допира, за който стана дума. Да добавя, че има и нещо театрално в разговора, а ти си свързан с театъра много повече напоследък.
Стефан Иванов Наистина в разговора има нещо тактилно – хора се докосват без да се докосват. И като говорим за общуването. Мишел Уелбек пише във всичките си книги, на фона на политически крахове, на болести, семейни липси и всевъзможни и глобални промени, че последното убежище си остават допирът, разговорът и четенето. За мен поне свидетелство за това е „Унищожение“, която колкото и черно заглавие да има, е всъщност оптимистична книга.
Силвия Чолева Да поговорим за разговора със себе си. Доколко сме способни да бъдем честни със себе си. Това начало тук липсва, но може би не е проблем?
Стефан Иванов Разговорът със себе си, ако трябва да бъде безпощаден и откровен, често е нежелан. Ако той е желан, щяхме да живеем на друга планета, която е доста по-откровена и добра. Цялото култивиране на отговорности, на вътрешен аз, или каквото се случва от християнството досега, е да помислим какви сме и защо сме такива.
От едно известно време съм съдебен заседател и на стена в Съдебната палата пише: „Откровението на съвестта е достатъчна присъда“. Разговорът със себе си е много прекрасно нещо, но ако една ценностна среда не ти го предава като атрактивна възможност, ти го отбягваш. Това важи за много от нещата, които се случват всекидневно. И когато хората не настояват на него, когато една норма се изметне съвсем, Хамлет може да дойде да сглобява някакви разглобени векове, както пише Шекспир, но той е нерешителен, ние също сме малко нерешителни, и се получава ефект на доминото, на пеперудата.
Силвия Чолева Нали въпросът е да съм „с теб“. „Искам да съм с теб, с теб, с теб, но не се получава винаги“. Ще стигнем отново до клишетата, че обществото е разделено, поляризирано и фрагментирано. Как се отразява това на нас хората, които се занимаваме с писане на книги и други изкуства?
Стефан Иванов Има едно нещо, с което много често се спекулира в хуманитаристиката и социологията. Създава се нещо като хипотетична идеална ситуация и тя се съпоставя с настоящето. Хипотетичните идеални ситуации имат един много сериозен минус, те са като разликата между нещото и нищото, тях не ги е имало. Не мисля, че някога е било по-добре или по-различно, иначе Паскал нямаше да пише, че един от най-сериозните проблеми е човек да си остане вкъщи и насаме. Ако не се чувстваш добре сам, няма да се чувстваш добре и разговаряйки. Всичко е доста вътрешно, доста субективно, доста навътре, и това са все неща, които са трудни, които отнемат време, които изискват усилия, които не получават монетарно или материално изражение. Тях не можеш да споделиш в социалните мрежи и да получиш хиляди лайка и признание. Това е вътрешен опит, който е труден и същевременно си заслужава усилията, защото води до спокойствие и лекота. Защото аз познавам голямо количество успели хора, които се гордеят с успеха си, но това, което не виждам, е каквато и да е лекота и спокойствие. Даже тъкмо обратното. Всеки зависи от разговора със самия себе си и едва след това идва и разговорът с някой друг.
Силвия Чолева Нямаш ли усещането, че това превръща общественото пространство в разделени малки групи, където някои контактуват и други не, но няма чуваемост помежду им?
Стефан Иванов Безспорно. През годините съм се убедил, че мога да разговарям с широк диапазон различни хора, които помежду си не биха разговаряли заради предразсъдъци, защото са решили, че някои хора не са част от тяхното ежедневие. Това е изключително ограничаващо за обществото, за чуваемостта. Така все едно казваш „не“ на едно разнообразие на живота. Да, то може да е объркващо, да те притеснява, да те смущава, отвращава, но то съществува и ти е даден шанс да се включиш в този свят, да го наблюдаваш, да се учудиш, да ти е приятно, да не ти е приятно. И все едно осъзнато се лишаваш от възможността да ти бъде интересно да живееш. Това много трудно мога да го разбера и не го проумявам.
Comments