top of page

УВОД В СПЕКУЛАТИВНАТА ЕКОЛОГИЯ

В този разговор антропологът Константин Георгиев и лингвистът Александър Попов разнищват спекулацията като метод за мислене върху екологията и възможните сценарии, с които се доближаваме до миналото и бъдещето. Тук спекулацията се явява задължително средство за достигане до по-комплексно разбиране за света, който ни заобикаля и от който сме част.


Материалът е основан на разговор, провел се на 10 май в рамките на публичната програма на проекта „Нови екологии“ в Swimming Pool и е първият от серия с фокус Изкуство и околна среда. В следващите седмици очаквайте още текстове по темата.


© Swimming Pool, 2023
© Swimming Pool, 2023

Константин Георгиев В началото на този разговор бих помолил всички в стаята да погледнат през прозореца и да видят Витоша, доколкото облаците позволяват. В София постоянно имаме някакъв изглед към планината. Но това не е единствената природа, която наблюдаваме или срещаме всеки ден. На няколко метра от тук е градинката „Кристал“, например, която е съвсем различна в различни части на деня. Сутрин, по изгрев, пеят всякакви птички. Нощем понякога прелитат прилепчета, но не толкова често, колкото в Борисовата градина.

За мен прилепите са добра изходна точка за мисленето на екологията и природата в града. Преди няколко години работих по проект за National Geographic Channel, покрай който се срещнах със зооложката Антония Хубанчева. Целият епизод, който заснехме тогава, беше за прилепите в една родопска пещера, но мен много ме жегна нещо, за което си говорихме извън снимачния процес. Стана дума, че в България има доста градски популации на прилепи, които често живеят в подпокривни пространства и нерядко се случва колонията да се събуди някоя вечер и входовете и изходите на жилището ѝ да са запушени от новопоставена изолация.


Това отваря въпроса какво всъщност е екологичното, кое е природното?


Очевидно нямаме просто разделение. Не можем да кажем, че София като град е култура, а природата започва някъде в другия край на релсите на трамвая, където са гората, мечките и всичко останало. С други думи, екосистемите, в които се намираме, не са чисто разделени на природа и култура, и ми се ще да задържим тези мисли и прилепски примери като фон за целия разговор, който следва.


Александър Попов В този ред на мисли ще подема самите думи от заглавието на разговора ни. Най-напред: спекулативна екология. Ако такова нещо има, то вероятно не е вид екология. Това е начин на мислене или желание за определен тип мисъл. Вероятно би било по-адекватно да кажем, че това е екологична спекулация или еко-спекулативна мисъл. Но „спекулативна екология“ звучи по-добре, а и е израз, който се ползва. В последно време се нароиха различни такива екологии като например ето тази книга, която можете да намерите и в библиотеката на Swimming Pool – „Тъмната екология“ или Dark Ecology на Тимъти Мортън.


Нека останем със спекулативната екология и да разнищим двете думи в това словосъчетание, което не е устойчиво. „Спекулативна“ идва от глагол, който означава да наблюдавам, да разсъждавам за нещо. В един по-съвременен смисъл за повечето от нас „спекулативен“ вероятно означава и някой, който си въобразява неща, както при спекулативната литература например. Но „спекулативен“ освен това означава „теоретичен“, или нещо, което извежда различни неща на базата на теория, на мисъл, на умозрения, а не толкова на нещо, което го има като реален пример. В този смисъл едно връщане назад към корените на тази дума може да означава да пре-основем начина, по който мислим. Начинът, по който сглобяваме мислите си, всъщност е основата, върху която правим всичко останало. Защото нито една концепция не е сама за себе си – тя съществува в някакъв план заедно с други концепции. Тук спекулативното може би повече се родее с философията, с теорията. С връщането назад и преосмислянето на някакви основни неща. Един учен, да речем еколог, би се обърнал към методите на биологията и географията, които вече предполагат една стабилна основа.


Рядко обаче си задаваме въпроса „Какво е да съм човек? Какво е да съм отделно същество?“ А може би трябва да си задаваме този въпрос. И така дори без да гледаме думата „екология“, вече се насочваме към една друга концепция за това как и в каква среда съществуваме.


Не е особено лесно да отговорим дори на привидно прост въпрос като: Какво е човекът? Физическите ми граници ли ме дефинират като човек? Времевите ми граници ли ме дефинират? А какво правим, например, с паметта на телефона ми? Там има неща, които ме подсещат за разни работи, без които не бих могъл да си припомня за какво става въпрос. Обаче ако някой от вас вземе телефона ми и ги погледне, няма да разбере нищо. Няма да има някакво спомняне. Най-вероятно в някакъв смисъл аз съм в себе си и в телефона, но заедно. Така че спекулативното ни води малко назад, за да тръгнем по-отначало.


Втората дума в словосъчетанието, „екология“, бихме я разделили на две части. От едната страна е логосът, идеята за словото и за порядъка в нещата. Дали този порядък е предварително основан от някого, или съществува сам по себе си, не е ясно.

Когато си мислим за екология, трябва да мислим и за логоса, за думите и мислите, с които изразяваме тези концепции. Какво са същностите? Как мислим за връзките между тях?


И остава последната дума: „ойкос“, откъдето идват и екология, и икономика, и други понятия. В стария си смисъл ойкосът означава дома, семейната собственост, семейството. Ойкос е място, което търсиш, защото ти изначално принадлежиш на него по някакъв начин. Той е твоят дом и без него ти не си себе си.


Тези думи – спекулация, логос, ойкос, екология – ни позволяват да тръгнем в определени посоки, донякъде начертани и от книгите, които сме донесли тук. Приличаме може би малко на философите от Гъливер, които си носят всичките неща, за които искат да говорят, и като трябва да кажат нещо, го вадят от торбата и го показват. Тези книги край нас са част от екосистемата, в която мислим за екология. Те водят мисленето ни към разгръщане на понятието за природа и за преосмисляне на границите ѝ. Къде е природата всъщност и какво изобщо е природата?


© Снимка: Константин Георгиев
© Swimming Pool, 2023

Да вземем тази книга например: „Екология без природа“ (Ecology Without Nature, налична в библиотеката на Swimming Pool) на Тимъти Мортън. В нея се изказва следната спекулация, отнесена към миналото… Защото спекулация може да има както за бъдещето, така и за миналото. Ние нямаме реален начин да проверим дали преди 300 години е имало понятие за природа по същия начин, по който го има днес. Можем само да правим догадки на база текстовете, които са запазени.

Спекулацията на Тимъти Мортън е, че „природа“ е концепция, изобретена до голяма степен по времето на романтизма. Тази концепция е позволила на човек да каже „Аз свършвам дотук, оттам нататък е природа. Аз използвам природата, за да съзерцавам, да мисля за възвишеното, да се връщам към някаква някаква същност, която съм загубил в човешкия свят и т. н.“ Но наистина ли е реално това разделение? Дали можем толкова лесно да теглим чертата между природа и култура в примера, който Константин даде за прилепите, които живеят в един свят, който ние сме построили?


Константин Георгиев Нека се задържим на този проблем: как типът концепции, които имаме и изразяваме с думи, досъздават нещото, което седи срещу нас. Какво значи природа в момента? Какво е значело природа преди 300 години? Нека се подсетим за онзи анекдот за дървото, което пада в гората – издава ли то звук, ако няма кой да го чуе? Истинският въпрос тук е как концептуализираме това падане през назоваването му. Защо е безсмислен шум, а не смислен звук? Каква е оценката ни за смисъл тук?


Докато ти не отидеш да ги видиш и назовеш, да създадеш концепцията, нещата в света са много по-флуидни, отколкото във всеки момент след това. Тоест, в момента, в който си казваме, че имаме една природа извън нас, ние концептуално поставяме човека извън нея и всяка следваща интерпретация стъпва на този постулат. Човекът вече е един наблюдател, изследовател и прочие.


Веднага се сещам за антрополога Хю Рафълс и една част от книгата му „В Амазония. Естествена история“ (In Amazonia. A Natural History). Той се заиграва с естествената история като една наука, възникнала в Европа и разказваща как всичко на земята е станало такова, каквото е. Но Хю Рафълс отхвърля разказа за чистата природа, различна от културата, и показва някои много интересни неща. Има един прекрасен момент в книгата, който разказва историята на едно конкретно място по течението на Ориноко, където реките и безбройните поточета, както става ясно след дълго ровене в архивите и събиране на устна история, се оказват някогашни канали. Тези канали обаче, които поколения наред са били прокарвани с цел по-лесен и бърз транспорт, постепенно – поради дъждове, ерозия, сезонните промени в нивото на реката – се превръщат в реки и потоци напълно неразличими от „оригиналните“ или „естествените“.


Оказва се, че това, което за един наблюдател е някаква чиста природа, за друг човек очевидно е антропогенно, т.е. създадено от човека.


Още по-силен пример Рафълс показва в друга своя книга, „Книгата на дискордансите“ (The Book of Unconformities) – фундаменталното несъответствие във възприятията на белите заселници и местното население при тази среща между различни хора и култури в Америките след Колумб. Съвсем в началото на книгата Рафълс разказва какъв е бил Манхатън – една гора, пълна с блата и езера, където европейците отиват и си казват „Леле, какво изобилие! Прекрасна земя, елени, плодородни дървета…“

Но истинската история на това място, каквато я разказват от народа ленапе, т.е. коренното население, е съвсем друга. В цяла Северна Америка коренните народи са се грижили за това, което европейците възприемат като „чиста природа“. Местните са извършвали контролирани пожари; създавали са места с концентрация на определени видове ценни растения, които също така виреят добре, когато са заедно; създавали са нарочно условията за развиването на определени дивечови популации. Тоест, голяма част от онова, което белите заселници виждат като прекрасна „природа“, като „естествен“ Рог на изобилието, е продукт на активно човешко участие в едни уж природни процеси.


С други думи, наблюдаваме един много различен тип разбиране за света и за природата. Европейското мислене изолира един ред, който е сам по себе си, а коренното мислене описва природата като нещо, в което ние сме активни участници. Първото разбира природата като нещо, което самó може да постигне баланса си; второто я вижда като нещо, с което постоянно се взаимоизменяме. Двата вида мислене водят до съвсем различни процеси на управление и ползване на природните ресурси.


Най-яркият пример вероятно са пожарите от Западното крайбрежие на САЩ, които зачестяват не само заради промените в климата, а и заради променените процеси на управление. Защото от няколко века липсва човешката грижа, която изкоренява определени леснозапалими видове, извършва периодични контролирани пожари и не сече безразборно.

Това напомня и на една настъпваща промяна в разбирането ни за горите. Тя е отразена и в художествената литература. Виждам, че Сашо си носи The Overstory на Ричард Пауърс. Тя има и българско издание, преведена е като „Дървесна история“. Вътре има героиня, която е вдъхновена от действителен персонаж от съвсем съвременната история на науката. Тази героиня се бори срещу някои парадигми в горското стопанство и е от онова вече не толкова ново поколение еколози, които се опитват да въведат други модели на управление на горите, в които например мъртвата дървесина не се изчиства, а се оставя да гние и така да създава хранителни вещества и едни всъщност изключително полезни ситуации.

© Снимка: Константин Георгиев
© Снимка: Константин Георгиев

Александър Попов Героинята, която Константин има предвид, е вдъхновена от Сюзан Симард, която около година-две след излизането на книгата на Пауърс, издаде собствената си книга. В един момент в „Дървесна история“ се казва, че един дънер на мъртво дърво е много по-жив, отколкото си представяме. Защото когато дървото умре, то става център на множество процеси, които захранват друг разнообразен живот – всякакви бактерии и буболечки. Дори се оказва, че умирайки, дървото може да изпрати последните си ресурси към останалите дървета в горската мрежа и по този начин смъртта става някаква важна част от тази екосистема. Това, което ние разбираме като мъртво, всъщност изобщо не е мъртво.


Тук се присещам за друга книга, която не нося, но видях в библиотеката на Swimming Pool. Казва се The Mushroom at the End of the World („Гъбата на края на света“) на Анна Цинг и разказва за една много, много скъпа гъба. Тази гъба расте при изключително специфични условия и вирее добре именно в екологични пространства, където се е случила някаква промяна. Места, където местната екосистема е била извадена извън баланс по някакъв начин.

Анна Цинг нарича тези места unruly edges, т.е. трудноконтролируеми периферии. Тези пространства са в руините, създадени от глобалния капитализъм, в които изникват неща, които не са непременно добри или лоши, тях просто ги има. И тази книга ги изследва. Цинг ни прекарва през всякакви неща, свързани с тази гъба – тръгва от малкото и личното (как хората я готвят, какви легенди са свързани с нея) и стига до глобалната търговия на тази гъба. Тази търговия е сложна и зависи от местните, които се научават майсторски къде и как да намират гъбата, често влизат в забранени територии, за да я открият. Те са свързани с едни прекупвачи, които пък са свързани с други прекупвачи, които стигат до еди-кои-си търговци и така – до най-скъпите ресторанти по света. От цялата тази ситуация изникват едни странни обекти, които нито са живи, нито мъртви; нито са органични, нито са неорганични; нито са изцяло материални, нито нематериални.


Така стигаме до друг термин, който е важен: хиперобектите. Така Тимъти Мортън нарича тези обекти, които са твърде големи и разпластени във времето и пространството спрямо хората. От нашата гледна точка дори не можем да ги възприемем като обекти. Капитализмът, например, или идеята за климата – едни неща, които са твърде абстрактни и трудни за мислене в цялостта им именно защото са разнородни и всеобхватни. За да започнем да мислим за глобалния климат като нещо самó по себе си, е трябвало много учени по много сложни начини да се синхронизират, за да видят, че има такава комплексна и динамична система, която свързва всичко, което те наблюдават.


Това, което Анна Цинг описва, без да го нарича по този начин, също е някакъв тип хиперобект. Не е задължително да мислим хиперобектите като някаква онтологична структура, но според мен са една полезна хрумка, която ни позволява да мислим за неща, за които иначе трудно можем да мислим. За тези гигантски мащаби, които ту виждаме, ту не виждаме. Както Мортън казва: „Превъртам ключа на колата си“ – той живее в Америка и разбира се, че така ще каже – „и така съм част от причината за глобалното затопляне. Но всъщност статистически няма никакво значение дали ще си запаля колата или не. Съответно аз част ли съм от глобалното затопляне или не съм?“


Константин Георгиев Цинг дава и силна оценка на това, което се случва около тази гъба. Например, обръща внимание как едни имигранти са принудени от икономическа необходимост да нарушат закони, за да вземат гъба, която ще бъде продадена за голяма сума в ресторант на края на вселената. И въвежда този термин salvage accumulation, т.е. натрупването през използване на отпадъците. Това, което Цинг ни казва, е, че една от множеството причини, поради които капитализмът като система се разширява и продължава да съществува, е успешното усвояване на територии, за чието съществуване не допринася. Не създава условията за съществуването или размножаването на тази гъба, която не може да бъде култивирана, но пък създава условията, при които тя стига от една гора до глобалните вериги за доставки.


Тук отново имаме едно такова смесване на природа и икономика, не по-различно от това в някогашен Манхатън. Отново влизаме в места, където самите концепции се припокриват – застъпват се ойкосът на екологията и ойкосът на икономиката и през това припокриване искам да ни върна към онези думи, които толкова сочим, а почти не използваме. Всички концепции, които в момента подхвърляме и с които си играем, по някакъв начин са форма на спекулация.


Едно от нещата, които Сашо каза в началото, беше, че спекулативното се родее с теоретичното. Как работи всяка една дисциплина и всяка една форма на наука? Правим една карта на всичко, което знаем, виждаме кои са местата, където нещо липсва, и започваме да спекулираме, да градим хипотези. Защото ако знаем нещо до точка А и после знаем от точка Б нататък, то можем да предположим, да спекулираме какво има между А и Б. На този принцип на трезво спекулиране работят много от моделите на мислене, с които сме свикнали.


Когато ни поканиха да открием публичната програма към „Нови екологи“ започнахме да търсим кой какво е говорил за спекулативни екологии. Защото на нас ни идва отвътре този термин, но искахме да видим и в какви контексти вече е бил използван.


Така попаднах на един много приятен текст върху Рейчъл Карсън и Silent Spring, „Смълчана пролет“ по българския превод от 1987 г. Рейчъл Карсън е доста интересна фигура. Тя пише предимно научнопопулярни текстове и репортажи за научни и индустриални открития, но големият ѝ пробив е именно „Смълчана пролет“. Книгата започва с образа на един конкретен поток и едно красиво описание на птички, които пеят, насекоми, които жужат, въобще една какофония от гласове и случки. Докато в един момент не те забива с въпроса „Това можеш ли да си го представиш тихо?“ Ако то е тихо, значи всичко това е мъртво.


След което вкарва здрави модели: ако продължим да ползваме ДДТ както в момента, ще се случи това и това и в крайна сметка потокът ще заглъхне. Всъщност Карсън пише във време, в което все още не съществува регулация на пестицида ДДТ. Към онзи момент той се ползва абсолютно безразборно не само в селското стопанство, но и за насилственото обезпаразитяване на всички мексиканци, преминаващи американската граница. Всичко това се случва, след като вече има доказателства, че ДДТ е канцероген, но откритията все още са нови и индустрията яростно отрича последствията.

Книгата на Рейчъл Карсън е покана за изключително нужна спекулация: какво ще стане, ако вземем насериозно всички данни, които имаме в момента? „Смълчана пролет“ се базира на истински изследвания, на истинска наука и казва, представете си – спекулирайте! – как този поток ще замлъкне, ако не вземем мерки. Книгата води до брутални съдебни битки и до засилване на активисткото движение, а в крайна сметка и до регулацията на ДДТ. Един от най-забавните моменти е, че това, което най-много трогва масовия американец, е, че ДДТ през водата и рибата влиза в кръвоносната система на белоглавия орел, вследствие на което черупките на яйцата му стават нездравословно крехки и малцина малки пиленца доживяват зряла възраст. Всъщност популацията в един момент намалява застрашително и доколкото тази птица е символ на американския национализъм, масово патриоти застават на страната на екоактивистите и срещу ДДТ.


Тук виждаме една спекулация, която взима насериозно съвременната наука и вписва прогнозните ѝ модели в един естетически наратив. Естетически не непременно като красив, но естетически, защото има ясна форма, която грабва читателя.


© Снимка: Константин Георгиев
© Снимка: Константин Георгиев

Александър Попов Такъв е случаят и в книгата New York 2140 на Ким Стенли Робинсън. Косьо вече спомена Манхатън, сега се завръщаме към него. Това е книга за Манхатън през 2140-а година, когато нивото на Световния океан се е вдигнало достатъчно, че Манхатън да прилича донякъде на Венеция: вместо улици и булеварди има големи канали. Не в целия Манхатън, но в части от него, където хората пътуват с лодки и има мостчета между небостъргачите. От време на време някои небостъргачи се свличат във водата, защото основите им са подринати от приливите и отливите и т.н. Съответно и повечето богати хора са се изнесли оттук, отишли са в Горен Манхатън, където са построени нови свръхнебостъргачи. Други са отишли в Колорадо, където няма как да се наводни. В наводнения Манхатън са останали само по-интересните хора, които са склонни да експериментират и да живеят различни нови форми на живот.


В този роман Ким Стенли Робинсън всъщност е взел една поредица от изследвания, които моделират повишението на нивото на Световния океан в рамките на определени години. Дори не е използвал най-екстремната прогноза, а една сравнително умерена, според която след сто, сто и двайсет години вероятно ще имаме такива градове… Ако изобщо ги имаме, защото това е все пак Ню Йорк – много други градове биха били изцяло под водата или напълно необитаеми, но тук има достатъчно интерес, воля и ресурс да се противопоставим на случващото се. И в това технологично противопоставяне всъщност екологията придобива един по-разширен смисъл, който включва и природната, и човекотворната околна среда.

Така ли се казва – човекотворна?


Константин Георгиев Дълго време сме се чудили как да преведем built environment на български. Построената среда? Построената околна среда? В крайна сметка мой личен фаворит е „ръкотворна“, но пък това съдържа някои религиозни конотации…


Александър Попов В New York 2140 излиза една екология, която е любопитна от гледна точка на променящите се връзки между органично и неорганично, човешко и нечовешко, и прочее. Например, главните герои живеят в една сграда, която е настоящата MetLife кула в Манхатън, но в бъдещето тя е превърната в жилищен кооператив. Тази сграда става симбиоза от всякакви технологии, които поддържат сградата така, че да не се срути. Към основите ѝ са захванати милиони миди, които пречистват водата около нея, и така нататък.


В този роман Робинсън много добре показва как се променят хиперобектите на финансовия капитализъм, на глобалното затопляне и на всички тези неща, които ни е трудно да мислим в цялост, защото са толкова по-големи от всеки конкретен пример. Знаете как човешкият мозък трудно се справя с това да върти мислено триизмерни обекти – когато завъртим обекта, не можем съвсем ясно да си представим как той се променя. Аз си мисля, че с книги като New York 2140 се прави нещо подобно, но с по-сложни концепции.


Тук излиза една идея за различен вид екология. Тук природата започва да взема човешкото и да го моделира по някакви свои си начини, да отхвърля това разделение между човек и природа или култура и природа. Всъщност, накрая излиза нещо, което е ново не само заради спекулацията, която идва от чисто предвидимото според научните модели, но и заради пренареждането на концептуалния ни план. Пренареждането на всички идеи, които имаме за това какво е да си човек, какво е да съществуваш заедно с други в някакъв споделен свят.


Имаме едно научно придвижване напред, което ни позволява да мислим тези процеси, но в същото време имаме и промяна на концепциите, с които можем да мислим изобщо какво е екология, какво е дом, какво е логос.


Този логос, този порядък откъде идва? Преди хората са си мислели, че идва от Бога, след това са мислили, че идва от еволюцията. Сега може би отиваме към нещо трето, но така или иначе това прилича на онази метафора на Мишел Фуко в „Думите и нещата“: човекът – а защо не и другите ни концепции? – е едно лице в пясъка, което постоянно бива изтривано и нарисувано отново.


Константин Георгиев Някак затваряме кръга и се връщаме към началото на разговора ни за променливостта на концепциите и тяхната историческа зависимост или контингентност. След двайсетина минути всички в тази стая ще излезем оттук и ще се пръснем като стъклени топчета по улиците на София, ще минем през „Кристал“, през Борисовата или Южния парк, покрай всякакви дървета и безброй сгради. Бих ви призовал да огледате всичко, покрай което минавате, и да го помислите не просто като част от пейзажа, а като много активна част от средата ни, от градската екология, която делим с прилепи и таралежи и която постоянно създаваме и пресъздаваме.


Нямам предвид „ние“ непременно като индивиди, но „ние“ като общество, като институции, като една съвкупност, била тя и разнородна. Ние като всички процеси на управление на тази околна среда – от това да я забележим до това да я обгрижваме или да я обречем на бавна смърт. И нека на база това, което е в момента, се замислим какво бихме искали да се случва след 50–100 години? Какво искаме да стане не само с хората в този град, но и с другите му обитатели. Тук съвсем наблизо съм виждал таралеж и ми е любопитно какво ще се случи с таралежите след 15–20–30 години, дали още ще ги имаме из София, дали ще са повече или по-малко. Всичко това постоянно се променя и е въпрос на субективна оценка дали към по-добро или към по-лошо. Често утопичните ни хоризонти като индивиди се разминават и не съвпадат съвсем, но доколкото живеем в една споделена среда, трябва да намерим начини да я създаваме споделено и за всички. Като „всички“, разбира се, включва не само хората.


Това може би би било моето недодялано заключение на настоящия разговор.


© Swimming Pool, 2023
© Снимка: Константин Георгиев

Александър Попов То е недодялано, защото не е завършено, но екологичната мисъл, каквато я описваш в момента, е отворена и постоянно променяща се, в този смисъл винаги недовършена, както и всяка друга сериозна спекулация. Впрочем, една от първите ни идеи за този разговор беше да седнем тук и да влезем в ролите на хора от бъдещето, които правят ретроспекция как екологичната мисъл е взела някакви неща за истинни…


Константин Георгиев Причината, поради която се отказахме от такова представяне, е абсолютно семпла: не се чувствахме достатъчно подготвени фактологично. Моделът ни иначе щеше да бъде една приятна кратка книга на The Collapse of Western Civilization на Наоми Орескес и Ерик Конуей, написана във формата на учебник от 2393 година. От тази изходна позиция са описани екологията и екологичните политики от предходните 300–400 години, т.е. от края на 20-и век до 2393-та година. Книгата стъпва върху конкретни съществуващи доклади и събития като тези на IPCC и добавя към тях въображаеми и спекулативни нови доклади. До някаква степен книгата е академичен текст и има сериозни бележки кой модел от кой учен е взет, кое от кого е правено и така нататък.


Александър Попов Това звучи донякъде като Always Coming Home на Урсула Ле Гуин – една научнофантастична книга, в която авторката си представя, че светът вече е свършил и векове по-късно има една нова цивилизация на територията на нейната любима Калифорния. Тези хора имат съвсем различно разбиране за това какво са светът и природата и има ли изобщо такова нещо като природа. Тази книга звучи като компилация на един бъдещ антрополог, който е изследвал този народ от бъдещето – което е всъщност миналото на книгата, но бъдещето на читателя. Цялата книга е един миш-маш от разкази, поеми, пиеси, есета, интервюта и прочее. За финал предлагам импровизиран превод на една не толкова кратка поема от тази книга. Казва се „Лешоядите“ и в нея Ле Гуин въвежда една любима своя концепция – тази за центъра.


Къде е центърът? Центърът е навсякъде, където има дом, където някой има дом или ойкос, независимо дали е човек, прилеп или друга гадинка. Центърът не е центърът на метрополията, не е центърът на финансовия капитализъм, не е центърът на човечеството. Центърът е там, където някой има дом.


И когато ти си поканен в този дом, трябва малко да се завъртиш, може би спекулативно, преди да влезеш в този дом. Трябва да се съобразиш с центъра на другия.


Може би това би било най-важното, ако мислим с една спекулативна екология: да уважаваме, че всяко нещо може да има дом, било то нещо, което не ни харесва или ни е непонятно.


КОСМОТЕХНИКА работят на пресечната точка между научната фантастика, социалните науки и хуманитаристиката. Колективът се състои от лингвиста и изследовател на научната фантастика Александър Попов и антрополога Константин Георгиев.

Comments


bottom of page