top of page

МЕСТА НА ЕКОЛОГИЧНА ИСТОРИЯ

През последните месеци в София бяха представени два проекта, които се пресичат в интереса си към методи за наблюдение на добивните индустрии – NATURE MORTE на Никола Стоянов (22.06. – 30.07.2023, Гьоте-институт България) и „Руда“ на Слава Савова (27.07. — 05.08.2023, КО-ОП). След разговора „Въглищна тропика“ в КО-ОП* поканихме авторите на тези два проекта да обобщят някои важни моменти от практиката си, свързани с художествените изследвания на райони с комплексна екологична история. Докатo Никола Стоянов и Христо Калоянов (куратор) разказаха за достъпа до материали свързани с „Мини Марица-Изток“ и ролята на различните визуализиращи методи, то Слава Славова сподели за сложния социоекологичен контекст край обекти на екстремна антропогенна експлоатация и донякъде привилегированата роля на артиста при подобни изследвания, илюстрирайки със скорошно проучване върху екологичната история на Девненската долина.



Христо Калоянов и Никола Стоянов за проекта NATURE MORTE

© Никола Стоянов, NATURE MORTE, куратор: Христо Калоянов, 2023
© Никола Стоянов, NATURE MORTE, куратор: Христо Калоянов, 2023

Христо Калоянов Бих казал няколко думи за изложбата NATURE MORTE, но и не само, тъй като ще засегна всеки проект, свързан с бивши заводи, фабрики, миннодобивни комплекси и т.н. Българската администрация трудно общува, обменя и разказва историята си. Конкретно при „Мини Марица-Изток“ нямах предварително изготвена идея как да подходим. Всичко започна от едно любопитство, докато се ровехме в Google Earth и останахме впечатлени от размера на мините. Оттам се появи интерес да разберем повече, да навлезем в темата, доколкото е възможно. В процеса на работа забелязахме, че в даден момент комплексът наистина е бил гордост, осигурявайки част от енергийния ресурс на страната, но днес тази езикова конструкция се е превърнала по-скоро в клише, прикритие, което скрива как той работи, как са организирани хората около него или как той функционира в цялостен енергиен, социален и културен план.


Никола Стоянов От моя страна направих преглед на почти целия достъпен документален материал от по-битов характер, например клипове в YouTube, свързани с региона, от предизборни кампании, до как работник спасява куче по време на наводнения през 2014 г. в мината. Всички тези баналности, които идват със самото място, могат да бъдат обходени като техники за разглеждането му.


Христо Калоянов От самото начало нашето питане към ръководството на „Мини Марица-Изток“ беше насочено към техниките за добиване на въглища и техническите процеси, свързани с това. Не смятам, че ръководството на „Мини Марица-Изток“ оказа съдействие да добием повече видимост или информация. Публичността на дружеството е също силно проблематична. Това може да бъде проследено и в социалните мрежи, където служителите и живеещи в региона изразяват мнение и дискутират.


От визуална гледна точка ни интересуваше стратиграфията на мястото, която може да бъде разгледана чисто геологически като сондаж, както и какви са качествата на добивния материал. Лигнитните въглища в Маришкия басейн не се намират в затворен рудник, а е необходимо да бъдат издълбани около 40 – 60 метра от земния пласт, докато се стигне до въглища с относително качество. Това, което ни направи впечатление на терен е, че въглища трудно могат да се видят от периферията. Самият терен се движи на тераси, в процес на постоянно разрастване. Друго, което отсъства при обсъждането, доколкото говорим за видимост на мястото, е каква е техниката, която се използва. Все още се използват машини от 60-те и 70-те на миналия век, т.е. стара техника, чиято ефективност при добив е проблематична.


Никола може да разкаже повече за подхода в проекта и това навлизане, откриване и натрупване на терен.


Никола Стоянов Ще започна с цитат, обобщаващ трите тези, които допринасят за конкретния ми подход към дадения обект. Те са именно: травмата (в конкретния случай геотравмата), научният или оперативният поглед (насочен към едно време извън човешкото) и последно – архивната треска и отношението ѝ към, от една страна, научно-академичния анализ и, от друга, конспиративната мисъл.


Именно геотравматичната мисъл ни позволява да прескочим патоса, с който се говори за подобни места, насочен дори не към диапазона на човешкия живот, а към абсурдно по-кратки периоди, маркиращи темпоралността на междучовешката драма. Трескавият характер на разследването обяснява именно защо този проект фигурира изобщо във формата на изкуство и изложба, а не в рамките на например научен доклад.


Въпреки че мястото е обсъждано изключително много в публичното пространство, то остава една зона, подобна тази на Тарковски, в която никой не знае какво се случва, с изключение на хората вътре. Когато се отиде на терен обаче, прави впечатление, че повечето хора, които пряко участват в процесите там, го намират за изключително банално. Все едно само ние не сме разбрали тайната му. Оттук мисля да навлезем в темата за травмата и геотравмата, а именно може ли това състояние да е резултат от дълбоко сублимирано минало. Как философът на терен може да разнищи тази мистерия?


Започнах да мисля психоаналитично за травмата и къде тя може да бъде локализирана. Дали това ще бъде при първата копка, при първите опити за електрификация на държавата или ще е в бъдещето под формата на екологична или социална криза? Дали пък е преди милиони години, времето на формация на въглищата, както можем да съдим по пепелността и вулканичната активност в района? Отговорът е, че травмата не може да бъде локализирана пространствено и времево, а е нещо, което се сублимира, което ражда определени методи на справяне с нея самата. Бих казал, че всеки един проект, който засяга подобен тип инфраструктура, засича разнообразно количество подобни центрове на сублимация или казано по друг начин точки на геотравматична проява.


Това, което артистът на терен показва постфактум, е по-скоро резултат на афект, отколкото вникване в самия терен. Същевременно естетиката на научните, оперативни изображения пресъздава по-адекватно геоложките процеси. Обикновено те не се виждат отвъд стените на академията или тези на фабриките на тежката индустрия. Всеки опит за навлизане през някоя от тези точки в повечето случаи ражда крайно реакционни интерпретации. Именно тук NATURE MORTE си служи с различни подходи, научни[1] и психоаналитични, които достигат своята кулминация в крайната форма на изложба.


Проследяването на геотравматиката и философското мислене на терен рязко пръскат ума едновременно в две темпорални посоки отвъд човешкото. От една страна, дълбокото време на геоформиране, от друга, бъдещите последици в резултат на климатичните промени. И точно това е функцията на сателитните изображения. С използването на тази информация получаваме достъп до едно време отвъд нас самите. Явен пример за това е една от инсталациите, обхващаща период от над 40 години на движение на мината, където може да се види с просто око как насипите, които се образуват, се изместват с десетки километри.


© Никола Стоянов, NATURE MORTE, куратор: Христо Калоянов, 2023
© Никола Стоянов, NATURE MORTE, куратор: Христо Калоянов, 2023

В днешно време голяма част от мисленето ни за геологията, което в повечето случаи е под термина „антропоцен“, превръща гео-то на геофилософията в географско т.е. в политическо (геополитическо). Това може да е свързано с водни кризи, климатични проблеми, топлинни вълни, емиграция и т.н. Но един по-глобален подход, който е все по-необходим поради невъзможните за решаване на локална почва климатични проблеми, би трябвало да търси общи решения върху тези въпроси. Реза Негарестани казва, че този, който държи контрола над сублимацията на геотравматиката, е държавата, защото тя държи и географски, и геоложки даден регион. Така тя пряко въздейства върху живота на човек като „гражданин“. В известна степен този монопол трябва да бъде изоставен, ако търсим глобално интегрирани решения.


Христо Калоянов Как би коментирал връзката между достъпа до терен и свободата на изследване?


Никола Стоянов По отношение на достъпа разгръщам идеите за архивната треска и конспиративната нишка. Като човек, работещ в академичните среди, бях учуден от липсата на достъп. Беше ни отговорено, че „Мини Марица-Изток“ има специфичен международен договор със страна извън Европейския съюз, което предполага засилен обществен интерес“ и че „посещения в момента от средства за масова информация или с научна цел са нецелесъобразни и не отговарят на оперативните интереси“. Дори и самото геоложко датиране в този регион бива изоставено в момента, в който са открити въглищата. От другата страна е медийният дискурс, който не се е променил от над близо 50 години. Репортажи на старозагорската телевизия ме тласнаха в посока на труда на Харун Фароки. Телевизиите имат банки с визуален материал на дадена тематика, такива има и за „Мини Марица-Изток“. От тях се разбира, че това са ограничен брой кадри от не повече от двадесет минути общ материал. Харун Фароки, вдъхновен от труда си върху телевизията, пише как един и същи наратив се натрапва през едни и същи комбинации от кадри и думи, поддържащи едни и същи тези. От документацията от времето на социализма, когато тепърва започва да се развива регионът, от телевизионните репортажи отпреди десет години и циркулирането на гореспоменатите тези става ясно, че няма общо социално съждение. Всичко това води до реакционни и поляризирани мнения, които постоянно се натрапват от медии и експерти. В този контекст е важно да се отбележи, че сателитните снимки, които използваме, са тип OSINT[2] и са предоставени от европейските и американските космически агенции.


Що се отнася до образа на това място, създаван с поколения – тук се крие критичният заряд на оперативното изображение, оспорващо това визуално поле – кой го представя, как го добиваме и какво то ни казва. Има нещо отчуждаващо в него, което не те привлича, освен ако нямаш дадения професионален уклон. Най-пряката дефиниция, която Фароки дава, е, че това е изображение, което нито информира, нито забавлява. Формата на изложбата дава способи мястото да бъде мислено отвъд стандартните изображения, изведени в медиите. Типично философски задава повече въпроси, отколкото дава отговори.


Христо Калоянов Този комплекс наистина е мислен като част от индустриализацията на България. В тази връзка могат да бъдат споменати забавените териториални планове за развитие на въглищните региони в страната.


Никола Стоянов Относно това доколко нашата работа засяга социални или геополитически аспекти, мога да споделя, че до голяма степен избягвам един типично социологически анализ. Събраните мнения на жителите са често крайно поляризирани. Това, което целим, е вид археография на ума – как тези центрове на травма диктуват едно глобално отношение към самата земя. Без общ, радикално организиран опит в отношението ни с планетата, няма как да се осъществи каквато и да е съществена промяна. Прекаленото наблягане на човешкия, социален елемент води до неглижиране важността на техническия такъв.


[1] Работа с геолог, работа със сателитни изображения, които не снимат по стандартен начин, а използват различни спектри на светлината, недостъпни за човешкото зрение.
[2] Open Source Intelligence, в превод „разузнаване с използването на открити източници“


СЛАВА САВОВА ЗА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА МЕСТА СЪС СЛОЖНА ЕКОЛОГИЧНА ИСТОРИЯ


Слава Савова Всъщност бих искала да говоря за проучване, което не се превърна в художествено изследване. Ще разкажа за екологичната история на Девненската долина, известна с развитата си химическа индустрия. За екологичната криза в този регион разбрах през 2021 г., когато се проведоха протести срещу изграждането на инсинератор за изгаряне на отпадъци в София. В подкрепа на протеста бяха дошли активисти от сдружение „Дишай Девня“, които говориха и за индустриите, замърсяващи техния град. Съвместно с фотографката Теодора Георгиева представиха изложбата „За хората и комините на Девня“ в Дом на киното, която ми направи много силно впечатление с начина, по който документира екологичната катастрофа в Девненската долина.

Девня, химическите заводи край кв. Повеляново с депа за съхранение на отпадъчния фосфогипс на заден план, септември 2022 г. © Снимка: Слава Савова

Именно след тази изложба започнах да проучвам контекста, който предшества изображенията. Този изследователски процес постави някои фундаментални въпроси – как ние като артисти или изследователи представяме антропогенните промени и катастрофи и каква е границата между активизма в научната и артистичната практика, и естетизацията на екологичните щети?


В Девня съществуват определени геологически предпоставки – варовикови залежи, карстови извори с голям дебит и каменосолно находище в близост край Провадия, които насочват вниманието на властта в първите години след Втората световна война, към този регион. По това време България поема курс към изключително ускорена индустриализация и развитие на химическото производство. В рамките на Пети конгрес на БКП се решава, че ресурси ще бъдат пренасочени от по-леки отрасли към тежката промишленост, като до този момент основното производство на страната е селскостопанско.


В Девня до този момент основната индустрия е мелничарството, каменните мелници са задвижвани от карстовите води. Вкрая на 1940-те години започва ударна експлоатация на варовика, водите и солта налични в региона – заедно сизграждането на големия химически комплекс за производство на содови продукти. В рамките на около две десетилетия са построени 17 завода, които са свързани в една мрежа на ре-утилизация, т.е. строят се нови заводи, които да оползотворяват отпадъците от производствения процес на вече изградените заводи. Строят се азотноторов завод, завод за хлор и поливинилхлорид, нов содов завод, както и по-малки производства за битови нужди като стъкларски завод, захарен завод, завод за механизация и пр. Суровини, необходими за производството, се добиват не само край Девня, а в цялата страна, което пренася пасивите на стотици километри от самия комбинат. От друга страна, дейността му е свързана с глобалната търговия –през социалистическия период девненските заводи осигуряват чуждестранна валута на България от т.нар. страни по второ направление, или капиталистическият свят. България трябва да реализира производството си според правилата на свободния пазар, като поддържа изключително ниска стойността на продуктите, които изнася, за да бъдат конкурентноспособни. Промишлените мощности са изградени с помощта на заеми и експертна подкрепа от СССР, като условията невинаги са благоприятни за България, включително и по линия на конвертируемия курс на получената валута спрямо лева [1].


Химическият комплекс в Девня е толкова значим за икономиката на страната, че содовият завод „Карл Маркс“ е отпечатан върху няколко емисии на десетолевката, по това време най-голямата банкнота в страната в обращение. Неговото развитие обаче става с цената на растящ антропогенен натиск върху заобикалящата среда,. Противно на монолитните наративи за социалистическия период, които описват медиите по това време като непроницаем бастион на политическата пропаганда, тревогите за екологичните щети започват да се обговарят в официалните издания още през 60-те години. Появяват се множество критични статии в местния вестник „Девненски химик“, а също така и в книги, публикувани от държавни издателства, които лаконично описват екологичната катастрофа, която се разраства осезаемо още в първото десетилетие след изграждането на завода. Антон Пашев, в статията „Върху дигите ще цъфнат цветя“, публикувана във в-к „Девненски химик“ през 1966 г., разказва за опитите да се рекултивират т.нар. „черни морета“. - сгурохранилища по-високи от самите заводски сгради. А „белите морета“ са шламохранилищата – сравнението им с „море“ показателно за мащаба на акумулацията на отпадъци от заводите.


Содовият завод „Карл Маркс“ изобразен на банкнота от 10 лева, емисия от 1962 г. © Снимка: Слава Савова
Содовият завод „Карл Маркс“ изобразен на банкнота от 10 лева, емисия от 1962 г. © Снимка: Слава Савова

Заедно с екологичните катастрофи започват да се усилват и социалните или социоекологичните неравенства. Нараства неспокойствието и усещането за ощетяване на този регион, като това засяга домовете и здравето на живущите в близост, липсват базисни удобства и хранителни продукти от първа необходимост в работническите квартали на града. Поддръжката на обществената инфраструктурата е изоставена още през 1960-те години, както е описано в серия от критични материали публикувани в официални медии.


Западането на предприятията започва преди 1989 г. През 1986 г. взрив в Завода за хлор и поливинилхлорид отнема живота на 20 души и ранява десетки други, а трагедията първоначално е „заглушена“. Едва на третия ден в едно малко каре на 3-та страница в „Девненски възход“ е публикувана информация за взрива и са поднесени съболезнования на близките на загиналите работници. Официалният наратив, който тече месеци наред обаче се фокусира върху усилената работа по преодлояването на икономическите щети, така че да се предотврати изоставането от производствения план. В началото на 1990-те години в статията „Въздух, вода, хляб“ Здравко Ангелов описва липсата на базисни общи блага в града – питейна вода, чист въздух, пресен хляб. Това не се случва внезапно с началото на прехода, а е резултат от засилващите се неравенства, като вече съществуващите социални и икономически проблеми се обострят след затварянето и ликвидацията на по-голямата част от заводите. От 17 са запазени само три, които са приватизирани. Въпреки че голяма част от заводите прекратяват дейността си, местната общност продължава в продължение на десетилетия да живее с наследените рискове от екологична катастрофа. Токсични отпадъци от някогашните производства са оставени на място, а инфраструктурата, която ги съхранява, е силно амортизирана.


През 90-те години изследователи [2] провеждат серия от 10-годишни проучвания, в които наблюдават развитието на различни дървесни видове край химическия комплекс, състоянието на водните екосистеми и въздуха. Заключението е, че на много места е премината границата на възможностите за възстановяване на биосферата поради огромния антропогенен натиск.


През 2018 г. отпадъчни химикали се транспортират до Франция за обезвреждането им, което впоследствие води до изграждане на мощности за обработката им на място в Девня. Същевременно част от малкото останали производства започват да използват отпадъци като енергийни източници, които са брандирани като възобновяеми. Това обаче е противоречива практика – самият законодателен процес, който рамкира определени видове горива като „зелени“, трябва да бъде погледнат критично, тъй като крупните производители имат достъп до механизмите за създаването на тези категории. Новата производствена линия на циментовия завод, открита през 2015 г., разчита на енергия от отпадъци [3], които се оказват внесени от Италия без разрешителни. Голямото безпокойство на местните жители е свързано с рисковете от обработване на опасни отпадъци, но също и с промяната на жизнената среда, с миризмите от складирания боклук, а тревогите се увеличават от липсата на информация. Бизнес моделът за по-ефективно производство на цимент коства достойната жизнена среда на жителите в региона. През 2017 г. общинските съветници настояват за по-сериозен контрол на корпорациите в Девненската долина, защото „само им дишаме отровите и прахоляците и си трошим колите в дупките“ [4].


Опитите за компенсация от страна на замърсителите се ограничават с дарения за малки подобрения на инфраструктурата – обновяване на спирки, смяна на кошчета за боклук, ремонт на класни стаи и детски градини, които целят да смекчат усещането за социалните и екологични неравенства, произтичащи от екстремната експлоатация на природните ресурси в региона. На фона на тези кампании за корпоративна отговорност обаче, от 2015 г. насам в Община Варна се входират все повече инвестиционни предложения за изграждане на инсталации за обработване на отпадъци, не само от големите мултинационални компании, но и от малки бизнеси.

Информация за всичко това рядко стига до жителите на града. През октомври 2022 г. среща с местни жители, организирана от мултинационалната компания „Солвей Соди“, е обявена с двудневно предизвестие. В това импровизирано събитие представители на содовия завод представиха предложение за проект, който предвижда изгарянето на 450 хил. тона отпадъци, с които да бъдат заменени въглищата. Боклукът на София възлиза на около 180 хил. тона годишно, а този на Варненска област – на 66 хил. тона, т.е. за да функционират пълноценно мощностите на предприятието, отпадъци ще трябва да бъдат внесени от други места. Проектът се рамкира като щадящ за околната среда, но в действителност ефектите от този вид „възобновяеми енергийни източници“ не са проследени в дългосрочен план, това не решава и най-фундаменталният проблем – самото създаване на отпадъци. С други думи, подобни технократски решения движат колелото на консуматорския модел, като се опитват да заличат част от следите на оставените от него пасиви.


И с това дълго изложение на сложния социоекологичен, политически и икономически контекст на Девненската долина се опитвам да насоча вниманието към причините за невъзможността да превърна събраните данни в артистичен проект. Това поставя определени етични дилеми. Индустриите за обработване на отпадъци, които описвам по-горе, се насочват съзнателно към определени общности, които са били вече обект на антропогенен натиск, вследствие на национални политики, свързани с развитието на тежката промишленост като химическата индустрия например [5]. Това са региони със западнали производства и висока безработица, но с налична производствена инфраструктура, където съпротивата срещу изграждането на мощности за обработване на отпадъци е по-малка поради съществуващите икономически и социални неравенства, а изграждането на нов завод се рамкира като възможност за „повдигането“ на близките градове. В своята книга Discard Studies (2022) Либърън и Лепавски описват този процес като необходимост на „центъра“ да създава „периферии“, които обезпечават неговото функциониране чрез насочването на пасивите към места и общности, възприемани като ненужни. Как можем да останем верни към този сложен контекст в артистичната, а и в изследователската практика? Докато единичното изображение документира, но и естетизира изследваното, използвайки двуизмерна медия, историческите и социалните натрупвания остават на заден план. Така този сложен контекст неминуемо ще бъде сведен до една абстракция, в която драматични, многопластови истории, които хората изживяват като травмиращи, ще бъдат редуцирани.


Дори когато правим проучвания като антрополози, в теренната работа осъзнаваме, че се намираме в привилегирована властова позиция като иницииращи и ръководещи разговора, насочваме го по определен начин и не сме неутрални наблюдатели. Работата на артиста го поставя в още по-привилегирована позиция да извежда един доминиращ поглед или един наратив, който често е ексклузивен. Нямам решение как това може да се преодолее или предложение за нови методи. Това нееднозначно „синтезиране“ на многопластовата проблематика на дадено място е част и от скорошния ми проект, посветен на рудник „Кремиковци“. Дали там изследваните казуси са по-малко противоречиви, остава отворен въпрос. Това, което ми се иска да адресирам в работата с този вид тематика, е контрастът между артистичната абстракция и съвсем материалните измерения на експлоатацията. Екстремната антропогенна деградация и нейните социоекологични измерения са реалността, която всъщност живее зад абстрактните изображения.


[1] Вачков, Даниел. 2011. „Изграждане на структурите на комунистическата икономика в България. Съветизация на българската икономика“ и „Курс към ускорено икономическо развитие и опити за реформиране на икономическия модел. Първата дългова криза на комунистическа България (1960-1964)“. В: Знеполски, Ивайло (съст.) НРБ - От Началото До Края. София: Сиела, 135-141, 287-291
[2] Йонева, Женя, Еленов, Перо. 2000. „Природогеографски и антропогенни предпоставки за замърсяване на почвите с тежки метали в девненската индустриална зона“. Проблеми на географията, (1-4): 285-299; Йонева, Женя, Еленов, Перо. 2000б. „Геохимични аспекти на замърсяването с тежки метали на почвите в Девненската индустриална зона“. Географки проблеми, (1-4): 300-315; Йорова, Китка, Петкова, Красимира, Кондов, Ивайло. 1998. „Влияние на промишленото замърсяване върху състоянието на почвата под опитни култури от различни дървесни видове в района на Девня“. Лесовъдска мисъл, (4): 36-45; Кинджакова, Елена, Крачунов, Христо, Корназов, Николай. 2015. „Анализ на екологичното състояние и качеството на околната среда на Промишлена зона – Девня“. Устойчиво развитие, (1 (22)): 112-118; Cuturkova R., Bozhilova I., Petrova I. „Tendencies of atmospheric air pollution in the town of Devnya“. Годишен сборник (научни трудове) ИМАБ Интернационална медицинска асоциация “България.” 2000; 6(2): 205-207; Cuturkova R., Mandev M., Bozhilova V. 2001. „Assessment of ultrafine particle levels in the atmospheric air of the towns of Devnya and of Varna“. Годишен сборник (научни трудове) ИМАБ Интернационална медицинска асоциация “България.”, 7(1): 98-100.
[3] Refuse-derived fuel (RDF)
[4] Общински вестник, март 2017 г., бр. 157
[5] Dente, Bruno, Fareri, Paolo, Ligteringen, Josee. 1998. The Waste and the Backyard. The Creation of Waste Facilities: Success Stories in Six European Countries. Vol 8. Dordrecht: Springer Science+Business Media B.V.1998.

* Разговорът „Въглищна тропика“ се състоя на 21 юли 2023 в КО-ОП по покана на Христо Калоянов. Освен проектите на Никола Стоянов и Слава Савова, беше представен и филма In Order for this Town to be Destroyed, They Need to Move the Road на Яна Абрашева.
197 преглеждания

Comments


bottom of page