top of page

БОКЛУКЪТ В ПЛАНИНАТА И ПАРАДОКСЪТ НА ПОНЯТИЕТО „ПРИРОДА“

Екатерина Ангелова, част от организационния екип на кампанията „Из Чисти Планини“, споделя гледната си точка върху отношението човек – отпадъци– природа, за което посетителите на планините рядко се замислят. Как се натрупва боклук и колко сериозен е проблемът? Уместно ли е да говорим за „дива и недокосната“ от човека природа? Как наблюденията върху екологиите на боклука променят мисленето ни относно управлението на отпадъците?


Текстът на Екатерина е част от материалите към проекта „Нови екологии“ на Swimming Pool, който през 2023 г. търси нови подходи към понятието „околна среда“.


Почистване в планината, © Снимка: Jean-Francois Pauly

Денят на планинския чистач започва в девет часа, на оперативка след закуска. Събираме се в кръг на слънчева поляна до лагера, правим разгрявка и разпределяме задачите за деня. Голяма част от групата остава при основното находище до хижата, а останалите доброволци започват обход по туристическите маршрути в района.


Чистенето е разнообразна дисциплина, в която се открояват различни роли и подходи – екстремните чистачи, които обичат да се завират по стръмните дерета и да извличат отпадъци, затлачени между дърветата, маратонците, които специализират в найлони, мокри кърпички и фасове по дълги трасета, както и стабилните бунищари, които седят близо до хижата и вадят чувал след чувал от изкопа. Дисциплината има своя екипировка – ръкавици, чували, кирки и лопати. Да си чистач е начин на присъствие в планината и особена перспектива към нея. Тези от нас, които се включват в акциите в продължение на няколко години, развиват чувствителност към екологията на боклука и взаимодействието с него – къде е най-вероятно да се помещава, откога е там, как да подходим към събирането и извозването му.


Ежегодните планински почиствания на Екологично сдружение „За Земята“ се състоят от 1999 г. насам. Започнали като инициатива на група приятели от Стара Загора, акциите прерастват в организирана дейност, в хода на която над 110 тона отпадъци са събрани за извозване към сметища благодарение на участието на стотици доброволци.


С наближаване на 25-ата годишнина от началото на почистванията, формата им се променя. Вече сме чистили около всички хижи в националните паркове и излизаме извън най-строго защитените територии към по-малко познати терени като Чаирски езера в Западните Родопи, местността „Петрова нива“ в Странджа и Природен парк „Беласица“. От две години разрастваме дейността си на системно ниво към застъпничество и работа с парковите дирекции като част от кампанията „Из Чисти Планини“.


Измененията в дейността ни донякъде са продукт на генерационната промяна в организаторския екип и желанието за разнообразие, но най-вече – следствие на въпросите, които си задаваме. Защо и как продължаваме да привличаме десетки хора всяка година да прекарват свободното си време, нагазили до глезени в боклук? Какво научаваме от планинските бунища? Как дефинираме настоящите цели на почистването през призмата на дългогодишен опит?


На комуникационно ниво планинските почиствания са обвързани с две понятия – природа и отпадък. Ако някой беше поискал да опиша дейността на акциите след първото ми почистване през 2014 г., сигурно щях да отговоря, че са събития, в които доброволци почистват природни райони от отпадъци. Това на пръв поглед е съвсем смислено описание, защото природа и отпадък са думи, които използваме ежедневно без да поставяме под въпрос. Седмиците, прекарани по хижарски бунища, ме карат да се съмнявам в достоверността на това първо впечатление.



Внимателно размишление над видяното по време на чистенията показва, че няма смислено разделение между природа и човешка дейност. Акциите не помагат чрез изличаването на следите от човешко влияние в иначе диви високопланински райони. Напротив, те въвеждат още един вид човешка дейност в околната среда, такава, че да противодейства на предишните. Когато понятието природа се използва като естетически идеал, чрез който се надгражда стойността на определени места, представяни като диви и незасегнати от човешка дейност, това заобиколно води до легитимиране на практиките, чрез които трупаме отпадък в градското си ежедневие.


Уилям Кронън разглежда развитието на романтичната идея за недокосната от човека природа като конструкт на същата тази консуматорска култура, която уж не присъства в дивото.


В исторически план интересът към прекарване на дълги периоди в извънградски местности като форма на развлечение е модерен феномен, съпътстващ появата на градската средна класа.

Само хора, които не изкарват поминъка си от земята, могат да си представят, че нейният автентичен облик е този, от който хората отсъстват.


През 1872 г. е основан първият национален парк в света – Йелоустоун, САЩ. В следващите десетилетия Канада, Нова Зеландия и Австралия обявяват паркове на своя територия, а в началото на 20 век се появяват и първите такива в Европа, Африка и Азия. Йелоустоун е обособен заради внушителността на местния пейзаж и е използван да подсили наратива за изключителност на американската държава чрез природата ѝ. Съображенията, свързани с опазването и насърчаването на богатството от растителни и животински видове на неговата площ, възникват след повече от половин век от основаването му. Изселването на обитателите на националните паркове извън пределите им създава илюзията, че тези местности са просъществували без човешка намеса. Процесът на обезлюдяване на местности, традиционно населени от животновъди, приоритизира възгледите на новосъздалите се общности от туристи и природозащитници.


В България първата защитена територия, резерват „Силкосия“ в Странджа, е основана през 1921 г., а през 1934 г. е обособен и първият национален парк в планината Витоша. Сформирането на институции, законодателство и управленски планове, свързани със защитените територии през следващите десетилетия, е доказателство, че дивата природа далеч не е лишена от човешка намеса. В планината регулирането на човешка дейност и следите от нея се случва чрез системно планиране, което отразява разбиранията на времето. Ако вземем управлението на отпадъците като частен случай, ясно виждаме изменящото се отношение към темата.


В правилника за вътрешния ред в хижите и заслоните от 1958 г. е записано, че „отпадъците трябва да се събират и хвърлят в определените за тях кошчета и ями“.



Въпросните ями са бунищата, използвани години наред и после заривани, които обработваме по време на чистенията. В Закона за защитените територии от 2022 г. и в плана за управление на Национален парк „Рила“ за 2001 – 2010 г. замърсяването на защитените територии е забранено, а твърдите отпадъци и отпадъчните води, свързани с туристическата дейност, са определени като заплахи с високо ниво от локален характер. Смяната в регулациите задава нов поглед към отпадъците, които от безобидна маса с възможности да бъде заровена, се превръщат в активна опасност, която трябва да бъде следена и предотвратявана. Кое е правилното място за отпадъците ни? Боклукът е препратка към парадокса на идеята за чиста природа – съвременното ни разбиране за безопасното му разположение е, че трябва да намира извън населените места и терени с масова човешка дейност, тоест в природата. Навсякъде, където отпадъците се озовават, става не-природа. Поради това, местностите, които са представени като най-специални и заслужаващи защита, трябва да са предпазени от процесите на замърсяване. Генерирането на отпадък в тях, разбира се, не секва, но бива пренебрегнато, така че да не бъде застрашен статута им на изключителност. Този дисонанс между идеал и практика води до ситуации като тази, че Еверест, едно от най-труднодостъпните места на повърхността на планетата, се е превърнал в сметище от изоставена екипировка и трупове на алпинисти, които не се разлагат заради екстремните условия. По време на почистванията сме свикнали да ни приветстват с фразата „Тук е чисто!“, която в рамките на няколко дни и няколкостотин чувала събран отпадък бива опровергана. Когато мислим за природата като чиста по дефиниция, това ни пречи да отчитаме реалната нужда от по-ефективно управление на отпадъците.

Теологът Бриан Брок, който разработва етика на боклука, предлага да разглеждаме отпадъка не като свойство на обектите, а като отношение към тях.


Когато изхвърляме нещо, ние го отдалечаваме от себе си, преставаме да му отделяме внимание и спираме да бъдем отговорни за него. Това отношение е избор, който правим ежедневно, и е нормализирано в рамките на капиталистическата култура, в която стоките за еднократна употреба водят до увеличена консумация и повече печалба.


На физическо ниво боклукът не отпада, той бива произведен. Възникването на планинските бунища не е низ от случайни струпвания, а поредица от решения. Попадали сме на стари хижарски наръчници, в които се описва препоръчителната ширина, дълбочина и дистанция от хижата на ямите, служили за хижарски сметища.


Пример за боклука като отношение е източникът на най-големия обем отпадъци в планината – неизползваните сгради. Беласица е гранична зона, в която достъпът на цивилни е ограничен по комунистическо време. Днес някои от бившите военни постройки на територията ѝ се използват като хижи, като Лопово и Конгур, докато други са разпадащи се черупки, опоскани от събирачите на вторични суровини. Съдбата на куп други военни обекти, недостроени хотели и пастирски колиби из българските планини е подобна. Отношението ни към тези сгради определя дали могат бъдат оползотворени по някакъв начин или ще бъдат третирани като отпадък.


На физическо ниво не наблюдаваме разграничение между природа и отпадък в планинските райони, където чистим. Всичко, което навлиза в околната среда, става част от склона, гората или реката, където се озове. Антропологът Джошуа Рено пише за симбиотичния характер на отпадъците, които чрез „циркулация и деформация се смесват с хора и места, с които взаимно се трансформират“. В консерви, бутилки и гуми поникват папрат и детелина, киселинната почва над бунищата предразполага растежа на коприва и малини, пластовете боклуци се смесват с почва и коренови системи. Именно заради тази тенденция към сливане е желателно отпадъкът да бъде преместен – той не е хомогенна маса от инертни субстанции. Стъклото от бутилки и счупените хижарски чинии в ямите може и да не променят средата толкова активно, но батериите, пластмасата и азбестът влияят на здравето на животни, почви и води.



По време на чистенията преставаме да възприемаме отпадъка като обща маса и открояваме различните предмети и субстанции, които го съставят. Не просто разделяме материалите на такива, които могат да бъдат рециклирани (чисти стъклени бутилки и буркани, кенчета от бира, твърди пластмаси) и такива, които ще отидат в общинското сметище. Търсим вникването в историите на боклука. В археологията анализът на отпадъци е традиционен похват за извличане на информация относно ежедневието на предците ни. В хижарските бунища научаваме за живота на предишните поколения в планината и наблюдаваме променящите се тенденции на производство и консумация.



Бакелитът, първата синтетична пластмаса, която не съдържа естествени молекули в състава си, е разработена от Лео Бакеланд през 1907 г. Кока Кола въвежда първата пластмасова бутилка за еднократна употреба през 1978 г. В сметищата около изоставени постройки в планината, които последно са били използвани преди половин век, намираме ограничен набор от отпадъци – капачки на буркани и шишета (но не и самите буркани и бутилки, които са били преизползвани), опаковки от медикаменти, кости от дребни животни, които вероятно са били готвени. По-възрастните чистачи, с които обработваме тези терени, разказват за детството си и културата на пазене и поправяне на предметите, отказът до последно да превърнат притежанията си в отпадък. След седемдесетте години на миналия век сметищата започват се отличават с разнообразие от марки и продукти (дезодорант „Кураж“, крем „Дунавски вълни“, кроасани „22 Карата“ с мото „Вкусът на 21 век!“). В пограничните зони като горите на Странджа сме намирали куфари с дрехи, вероятно оставени от бежанци, търсещи да преминат границата, а опустелите пастирски колиби в Балкана онагледяват промени в българския планински пасторализъм.



Акциите на „Из Чисти Планини“ целят да поставят планинските почиствания в системна перспектива. Управлението на отпадъци може да се превърне в модел на мислене и консумация, подхранен от разбирането, че всички елементи в околната среда си взаимодействат. Природата не е пасивна жертва на човешката намеса, нито фон, на който да проектираме желанията си за чистота, красота или житейски смисъл. Тя отговаря на дейността ни на своя език. Еволюционните процеси насърчават адаптация – скорошни изследвания откриват бактерии и ларви на насекоми, които храносмилат пластмаса. Екологията на боклука поставя под въпрос границите между органична и синтетична материя, жива и нежива природа.


Непосилно е да премахнем всички твърди отпадъци около хижите, туристическите пътеки и горските сечища на ръка, но можем да разчистим нагласите си. Докато доброволстваме в планината, се учим да възприемаме околната среда като наш дом, в който се разполагаме с уважение и повече внимание към нуждите на съседите, които не са човеци. Престрашаваме се да се изправим лице в лице с боклука, който сме създали, и с неприятните истини за начина ни на живот, които той разкрива. Независимо че често преминаваме през чувства на гняв, погнуса и отчаяние в процеса, нарамваме тежестта му и колективно търсим начини да поемем отговорност за него.



Снимки: 1. Фотограф: Jean-Francois Pauly; 2. Архив на Екологично сдружение „За Земята“; Всички други снимки са от архива на автора.

ЕКАТЕРИНА АНГЕЛОВА работи по оценка на въздействието на проекти във фондация „Америка за България“. От 2014 г. е доброволец на „Из Чисти Планини“, а през 2022 г. се присъединява към организационния екип на кампанията.

Comments


bottom of page