„ЕДНО МЯСТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ЦЕННО ЗАРАДИ СОЦИАЛНОТО СИ ЗНАЧЕНИЕ.“

Разговорът продължава темите от по-ранния материал „Червената книга на София – отгърната“[1], който публикувахме в началото на годината. В него Виктория Драганова и арх. Виктор Дамов разглеждат как градските пространства придобиват „социална стойност“, как изглежда гражданското участие в ежедневието и по какви начини младите хора си връщат града чрез малки, но значими действия. Текстът е част от Urban Storytellers Journal – издание, което проследява програмата Urban Storytelling School, съвместен проект на Център за социална визия (София) и C*SPACE (Берлин), посветен на разказването на градски истории като начин за свързване на хората и преосмисляне на града.

Представяне на „Червената книга на София“ в книжарница „Светофар“, Виктор Дамов. Снимка: Росина Пенчева.

В есето ти, което публикуваме през януари, говориш за „социално-градските ценности“. Какво се променя, ако гледаме града през перспективата на млади хора – юноши, студенти, млади хора в 20-те?

Виктор: Нека набързо припомня какво имах предвид под „социално-градска ценност“. В повечето случаи, колкото и нелепо да звучи, ценност в града означава паметник на културата или т.н. „културна ценност“. Това са материални обекти, които държавата защитава поради научна или културна стойност. Моята хипотеза е, че пространство може да е ценно и поради социалната си стойност. Да го кажа по-просто – не сградата е важна, а това какво се случва в нея. Мислете за градския пазар, за кварталното кафене, за местното читалище, за самоорганизиращите се граждански пространства. В какво се изразява тяхната социална стойност? Например могат да бъдат икономически достъпни и да позволяват комуникация на хора от различни социални прослойки, или пък създават чувство на гражданско овластяване и принадлежност на хората в тях. Ако сметнем, че тези места са важни, ние трябва да почнем да се питаме – какво правим с тях като общество? Очевидно не можем да ги опазим като музейни експонати в градска среда, както бихме направили с паметник на културата. Тогава какво? Все още нямам сигурен отговор, но със сигурност знам, че първата стъпка е да ги припознаем за ценни.

Как ситуацията се променя, ако разгледаме „социално-градските“ ценности през погледа на младите хора? Ами, струва ми се – не много. В текста през януари нарочно отворих смисъла на понятието. Тогава посочих две широки групи от хора, които имат потребност от подобни пространства. Първата са хора в директна нужда – бедните, дискриминираните и т.н. Вторите са тези, които на пръв поглед са интегрирани в обществото, но за тях това не е достатъчно – те искат да са част от общност и да се самореализират по някакъв начин в нея.

Та, нека помислим за младите… В известен смисъл те покриват и двете групи. В повечето случаи младежите не са финансово независими, което означава, че търсят икономически достъпни места. От друга страна, това е възрастта, в която човек търси първите си общности. Тук бих добавил и нещо не по-малко важно – периода, в който бавно трябва да разбираш какво значи да си гражданин. Социално-градските пространства могат да изпълняват всички тези функции. Обаче има и две важни уточнения – млад човек с млад човек не си приличат. Затова е важно да мислим за разнообразията, които могат да стоят зад идеята. Другото е, че има непривилегировани млади хора, които имат належаща нужда от подобни места – тези с малки финансови възможности или пък дискриминираните на база етнос и сексуална ориентация.

В разговорите ни миналата година в Център за социална визия посочваше като допълнителни примери за „социално-градска ценност“ площада пред НДК или огледалата на ЦУМ като важни за младите. Какво ги прави социално-градски ценности?

Виктор: В случая етикетът не е особено важен. Те са ценни за хората, които ги ползват, и това е достатъчно. Тогава не сметнах за необходимо да насоча вниманието си към тях, защото тези пространства са обществени и важни за града така или иначе. Те няма да изчезнат. След време младежите могат да се променят и практиките им на тези места също. Това е естествен процес. В този ред на мисли единственото, което е нужно за тези пространства, е да не се забраняват дейностите на младите, които така или иначе се случват вече – скейтингът на НДК и танцуването на Ларгото. Някой ми беше казал, че са правили проблеми на ЦУМ. Не знам дали е вярно, но се надявам да не е.

Но ако искаме да разсъждаваме изследователски над тях, можем. Аз смятам, че тези практики имат особено значение, защото чрез тях младите превземат пространства от града. Разбират, че София е толкова тяхна, колкото на всички други. Те „хакват“ града, изменят го в своя собствена полза. Междувременно заявяват присъствието си пред другите хора от обществото. Особено любопитно е, че го правят на места с концентрация на символна власт. Ларгото или Паметникът на Съветската армия са идеален пример. Чрез практиките си те изменят смисъла на тези пространства. Манифестират отношението на свободния човек към властта.

Има ли други подобни пространства, които според теб заслужават внимание – било в София, било другаде?

Виктор: Все по-често си мисля за читалищата в България. Те са признатите „социално-градски ценности“ от държавата. Ако искаме да развием идеята на практическо ниво, може би най-лесно ще бъде чрез тях. На много места из България те са изключително важни пространства за младите. В тях се предлагат всякакви занимания и възможности за формиране на общности.

Читалищата имат дълга история. Те започват да се създават в средата на XIX век, като независими от Османската империя и основани по принципите на демократичност, солидарност и толерантност спрямо всички живеещи по българските земи. Читалищната мрежа играе важна роля за българското националноосвободително движение. Те са създадени от българското общество, защото то е имало нужда от тях.

Но каква е тяхната мисия днес? Те съхраняват и препредават голяма част от традиционните ценности на нацията. И не ме разбирайте погрешно – това е важна задача. Тя обаче често не позволява да се запитаме от какви читалища има нужда днешното общество. Отделно – въпреки че са финансирани от държавата, те тънат в материална нищета. Това е проблем и на гражданското общество. То не ги разпознава като места за гражданско участие, каквито са били. Юрий Вълковски беше писал добри статии по темата преди една-две години. Но защо посочвам този пример… Изключения има. Вижте инициативи като „Тротоара 2020“ или „Мечталище“, или изцяло независими пространства като „Коприва“. Има граждани, които преразглеждат какво може да значи читалище и какво могат да правят младите в тях.

Представяне на „Червената книга на София“ в книжарница „Светофар“, Виктор Дамов. Снимка: Росина Пенчева.

Какви са основните предизвикателства, с които младите хора ще се сблъскват в градската среда в близко бъдеще?

Виктор: В глобален план – напрежение между нуждата от свободни, достъпни пространства и все по-силната комерсиализация на града. Проблем е, ако единственото място, което позволява на група студенти да се съберат, е кафене или бар. Тук отново уточнение – аз самият твърдя, че на теория подобни места също могат да бъдат разглеждани като „социално-градски ценности“, но условията за това са специфични. Много по-вероятно е пространство да развие подобна ценност, ако изначално е създадено с тази нагласа. Университетите могат да предоставят пространства на студентите си, за да се самоорганизират без почти никакъв ресурс, но те рядко го правят. Тук като позитивен пример мога да посоча „Прожектиране“ към Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). То работи на подобен принцип вече десетилетие.

В локален план ще срещаме и друг проблем – общественото пространство изчезва. В новите квартали няма междублокови пространства, няма площади, рядко има градинки, да не говорим за паркове. Това е градоустройствен погром. Ако се върнем към идеята колко важно е за младите да превземат обществени пространства от града – как може да се случи това, когато тях просто ги няма? Когато единствената логика на пространственото производство е тази на капитала – това е резултатът.

Има ли риск виртуалното да измести реалното, или по-скоро се появява нов тип хибридно преживяване на града и в какво се състои то?

Виктор: Със сигурност има покачващо се напрежение между двете. Мисля, че по време на Ковид пандемията всички го преживяхме от пръв поглед. Дизайн-теоретикът Силвио Лорусо говори за дигитален максимализъм и пространствен минимализъм.

Относно хибридното преживяване обаче бих мислил една идея по-провокативно. В известен смисъл в него няма нищо ново. За всички израснали през 90-те и през 00-те то още тогава беше нормата. Интернет клубовете бяха важни места за съзряването на мнозина. Това продължи, когато повечето вече имахме и персонални компютри. Физическата комуникация се прехвърляше към дигиталната и обратното. Тук не говоря само за чатовете, но и за компютърните игри, за форумите…

Дигиталното или хибридността не са проблеми сами по себе си, но виртуалното отпреди 20–30 години се различава коренно от това, което е днес. Понякога забравяме, че интернет се чувстваше като свободно пространство. Че мнозина намериха своите социално-дигитални ценни пространства там и това ги оформи като личности. Чувството бе коренно различно от днешната капитализация на внимание и радикализация на гледните точки. Тук не искам да бъда носталгичен или нещо такова. Тези неща още съществуват под някаква форма. Опитвам се да кажа, че ако се борим за свободни физически пространства, трябва да се борим също и за свободни дигитални.

Ти си част от Underschool в УАСГ. Кои са проблемите, които вие идентифицирате като най-належащи в образованието и в начина, по който младите преживяват града?

Виктор: Underschool_ е независима организация, но е вярно, че УАСГ е нашият основен партньор. Мисията на underschool_ е да участва в изграждането на дългосрочна визия за развитието на образование по архитектура в България. Нашата мотивация обаче не е чисто образователна. Крайната ни цел е подобрение на пространствената среда в България. Образованието е само елемент от тази система. Елементът, с който нашият колектив се занимава. В този ред на мисли, за нас архитектурното образование трябва да разсъждава над всички тези теми, за които вече си говорихме, и още много други.

Много независими културни НПО-та са движени от млади хора и/или работят с млади хора – чрез партиципативни програми, артистични намеси и активиране на общности. Каква е тяхната роля в условия на политическа криза?

Виктор: Ролята им е по-важна от всякога. За съжаление, думата „политика“ в България е мръсна и хората я избягват на всяка цена. Но политиката е навсякъде и тя застига всички ни. От underschool_ целим да превърнем студентите, които са част от колектива, в граждани на демократично общество. Често съм имал чувството, че аз самият не знам какво значи това. Нас никой не ни е учил. Да не говоря, че разликата във възрастта на хората от екипа не е особено голяма. Учим се взаимно. Правим неща в движение и разсъждаваме над грешките си. Това е начинът.

[1] Виктор Дамов. „Червената книга на София – отгърната“. Журнал за социална визия, 2025.

Виктор Дамов е архитект и докторант в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Той е съосновател на колектива за изследване на архитектурното образование Underschool_. Като част от него е сред организаторите на изложбата и образователния форум „Education works: Наблюдения на архитектурното образование“. В момента е на академичен обмен в GTAS (Брауншвайг, Германия), където изследва темата „spatial agency”