ЛИПСАТА НА СПОДЕЛЕНИ ПРОСТРАНСТВА КАТО СОЦИАЛЕН ПРОБЛЕМ

По време на летния престой на Urban Storytelling School разговаряхме с Владия Михайлова от Топлоцентрала – ръководител на визуалния отдел в новия арт център в София, който предлага платформа за независимо изкуство, пърформанс и ангажиране на общности. Разговорът е част от Urban Storytellers Journal и повдига теми като градската промяна, демократичните процеси, младите хора и връзката между изкуството, общността и обществения живот.

МЯСТО ДО ПРОЗОРЕЦА, 2020, проект на Катержина Шеда в Манастирски ливади – Запад, София, куратор Владия Михайлова.

Владия: Дълго време работех в Софийска градска художествена галерия, а след това заех позицията на ръководител на отдел „Визуални изкуства“ тук.Топлоцентрала беше основана най-вече благодарение на обединените усилия на независимата сцена за пърформанс изкуства, съвременен танц и театър, които дълго време нямаха (а и все още нямат достатъчно) подходяща инфраструктура в София. Виждаме Топлоцентрала като продължение и „възраждане“ на част от НДК – тъй като сградата е изградена върху основите на старата топлоцентрала на  НДК, но и като нов тип институция, която действа по-хоризонтално, в мрежа, като ангажира различни общности, не само артистични.

Работила съм по няколко проекта, свързани пряко с публичното пространство. Един беше в Пловдив, където художникът Кирил Кузманов изгради огледална, пресичаща напречно най-малката улица в квартала. Друг проект в София беше с чешката художничка Катержина Шеда, известна със своята дългосрочна работа с общности, насочена към реални промени в кварталите. Тя създаде градска игра в презастроения квартал Манастирски ливади – Запад, където инфраструктурата е хаотична и колите доминират трафика – често срещано явление в София.

Липсата на споделено пространство е не само градски, но и социален проблем – това прекъсва връзките между групите в София и оставя малко места за спонтанен обществен живот. Градовете стават все по-фрагментирани, а хората – все по-безучастни. Истинската работа с общности трябва да е много комплексен и дългосрочен процес, отвъд временни събития – изисква създаването на устойчиви пространства, където хората да могат да се събират, да остават и да формират общности по свой начин.

А как стои въпросът с по-широкия социално-политически контекст, в който действа изкуството?

Владия: Според мен, артистите са медиатори в публичното пространство, защото не произлизат от конкретни интереси. Когато правиш рисунка, може да не участваш активно, но разширяваш представата  за това какво и как може да се види. В този смисъл,  артистите играят важната роля на медиатори и фасилитатори. Те са  провокатори – не само на общности, но и на мисъл, внимание и отношение, стимулирайки процеси, които се разгръщат в публичното пространство. Чрез работата си, разширяват мисловните хоризонти и инициират трансформации – урбанистични, архитектурни, концептуални или дори политически.

Когато демокрацията „дойде“ в България – често използвана фраза – това не означаваше просто политическа промяна, а пристигането на една идея, свързана с въобразения свят отвъд Желязната завеса. Но въображението е едно, а практикуването на демокрацията – съвсем друго. В България, демократичната култура нямаше голяма основа за надграждане – нямаше големи традиции в гражданското участие или институционалната прозрачност. Така новите идеали, които „пристигнаха“, често се сблъскваха с реалността на постсоциалистическия преход.

В продължение на години българите бяха питани: „Чувствате ли се европейци?“ България се присъедини към ЕС през 2007 г., но въпреки това хората продължаваха да ми задават този въпрос. Аз отговарях: „Какво имате предвид? Ние сме в Европа, следователно съм европейка, нали?“

В първите години демокрацията често изглеждаше като вид спектакъл – представление, напомнящо магическо шоу, в което всичко изведнъж изглеждаше възможно. Но илюзията се разпадна, когато се сблъска с ежедневната реалност и институционалната инертност. С течение на времето, реалният процес се оказа напълно различен от много демократичните идеи. Сега говоря като културен теоретик. В началото на 90-те години настъпи масова приватизация – всичко общо бе разделено и върнато на отделни лица, но по хаотичен, властен начин. Това създаде дълбоки социални неравенства: много богати и много бедни, победители и губещи. През 90-те години имаше и свръхиндивидуализъм. Всеки искаше да се изразява свободно, но това не е истинска демокрация. Това прекомерно чувство за лична свобода често идваше за сметка на границите – място, в което личните амбиции и желанието за развитие засенчваха колективната отговорност и разрушаваха много от ценностите, които по-рано са свързвали хората.

Българското общество все още функционира като балканско (ориенталско) – общественото пространство е пронизано от мрежи: финансови, бизнес и политически, които заемат сянката на публичното пространство.

През последните години наблюдаваме малки независими пространства, които по някакъв начин успяват да оцелеят в тази мрежа от интереси и да съществуват между тях. Но това е едва началото на истинския демократичен процес, който тепърва трябва да развием.

Как днешните глобални условия – където в някои региони избухват войни, а другаде мирът изглежда вцепенен – какво мислиш за способността ни да се ориентираме и адаптираме?

Владия: В глобален план мисля, че сме свидетели на проявлението на тъмната страна на модерността. Нито Путин, нито Тръмп, нито Нетаняху се появиха от нищото. Тези фигури са резултат от дълги исторически процеси, оформени от човешки решения и определения ценностни системи, основани на излишък:  култа към индивида, доминацията над природата, грандиозните национални или пространствени амбиции и концентрацията на капитала.

В началото на XX век модерността беше свързана с идеи и колективни визии за прогрес; днес е обвързана с личните амбиции на онези, които са натрупали капитал и символична власт да действат. Тази концентрация на богатство доведе до концентрация на власт, ерозия на средната класа, задълбочаваща се фрагментация на обществата и изчезване на публичното пространство и институциите. Това, което някога изглеждаше като обещание за лична свобода, се превърна в система на привилегии, в която границите между амбиция и експлоатация се размиват.

Това, което наблюдаваме днес е свръхпатология – лична в някои случаи, системна в други и всеобхватен нарцисизъм, който се е превърнал в определящата болест на нашето време. Този нарцисизъм легитимира правото да бъдеш безскрупулен, да поставяш себе си на първо място, да бъркаш себеизразяването със себичност. Това е крайно изкривяване на представата за личното благополучие, което вече не зависи от взаимност или солидарност, а от видимост, натрупване и доминация. Тръмп е видим, защото има платформа, но мисленето, което олицетворява, е широко споделяно.

Вярвам, че живеем във време на дълбока промяна, макар посоката ѝ да остава неясна. От една страна, има хора, които осъзнават проблемите и се опитват да действат, макар силата им да е ограничена. От друга страна, има прекомерна, самореференциална власт без дългосрочна визия и именно това отличава нашето настояще от началото на модерността.

Снимка от среща с Владия Михайлова в Топлоцентрала по време на резиденцията на Urban Storytelling School в София.

Да се върнем към темата за младите хора – основен фокус на Urban Storytelling School. Как гледаш на младите днес и какви според теб са реалните им възможности и действия?

Владия: Нямам ясна идея, но определено е много различно. Моето поколение израсна със силно усещане за бъдещето — сега тази идея е размита. Но именно тази несигурност дава на младите по-висок праг на издръжливост. Те изглеждат по-зрели, с по-силно чувство за отговорност. Вероятно разбират по-добре от по-старите поколения, че крайният индивидуализъм не работи. Мисля, че са принудени да мислят за това, защото трябва да си представят възможно бъдеще.

Елеонора: В нашия проект Recipes for Future проведохме работилници в няколко училища и анкети на трамвайни спирки. Разбира се, открихме разнообразие от гледни точки, но това, което ме изненада най-много, беше, че много от младите, с които говорихме, не бяха толкова тревожни или уплашени от бъдещето, колкото очаквахме. Това беше голяма изненада за мен — много от тях всъщност изпитват любопитство към бъдещето.

Елеонора: В нашия проект Рецепти за бъдеще проведохме работилници в няколко училища и анкети на трамвайни спирки. Разбира се, открихме разнообразие от гледни точки, но това, което ме изненада най-много, беше, че много от младите, с които говорихме, не бяха толкова тревожни или уплашени от бъдещето, колкото очаквахме. Това беше голяма изненада за мен – много от тях всъщност изпитват любопитство към бъдещето.

Любопитството се появи често като емоция, заедно с усещане за вълнение. Интересното беше преплитането между индивидуални и колективни визии за бъдещето. Мнозина говореха за професионална реализация и се чувстваха уверени, че могат да я постигнат. В същото време много ученици споделяха желание за повече колективни ценности: грижа, разбиране и сътрудничество.

Владия: За мен, като майка, това поражда големи въпроси – какво трябва да научат децата ни. Какво е „добро умение“? Моето поколение ценеше дисциплината и знанията. Представям си, че е по-добре да запазя у децата си любопитството – да знаят, че трябва постоянно да търсят ново знание и да остават любопитни. Не съм сигурна, че някои от професиите днес ще съществуват в близко бъдеще. Има ясна тенденция да се връщаме към природата и отново да правим неща с ръцете си – градинарство, печене на хляб.

Гулиелмо: В нашия проект Finding Home интервюирахме хора от различен произход, които са се преместили в Берлин. Искахме да разберем как и кога човек започва да се чувства у дома на ново място. В Берлин има много бежанци, дошли заради войни. Наблюдавате ли нещо подобно в София? И тук има натиск върху града, усеща се доста подобно с Берлин.

Владия: Темата за миграцията е актуална и в София, усеща се в тъканта на града и в реакциите на обществото. Но зависи, отношението не е равно. Например, българите отвориха домовете и сърцата си за украинците, но ако говорим за мигранти от Сирия, Афганистан, Ирак – не е същото. В това отношение, България е доста консервативна страна, не особено гостоприемна. Имаме много случаи, в които държавата отказва гражданство или постоянно пребиваване на хора, които са политически бежанци и могат да бъдат убити.

Вярвам, че Германия и Франция са далеч по-отворени към мигрантите от България. Исторически ,обаче, градове като Пловдив са миграционни – там живеят арменци, евреи, турци без тази мигрантска криза на идентичността, която имаме, защото е било естествено да се местиш от място на място. Днес обаче имаме криза на идентичността, свързана с миграцията, имаме много страх, подхранван и преувеличаван от крайнодесни хора. Това е част от съвременната ситуация, породена от т.нар. „политики на идентичността“.

Мария: Последният човек, който интервюирахме вчера, Маги, на 18 години, каза, че мрази колко фрагментирано е обществото и как хората се категоризират чрез етикети. От моя собствен опит, сега като с Ксения завършваме магистратурата си в Берлин, фокусирана върху постколониално мислене и критика на потисническите системи в изкуството, осъзнах колко е важно да назоваваме различията – да признаем, че да си бял или черен, например, не е едно и също преживяване. Но също толкова важно е да можем да излезем отвъд тези етикети. Има интерсекционалност, но има и индивидуалност; важно е да виждаме как се свързваме като хора отвъд различията.

Снимка от среща с Владия Михайлова в Топлоцентрала по време на резиденцията на Urban Storytelling School в София.

Сменяйки малко темата – как виждаш  връзката с общността и как едно арт пространство може да стане по-независимо от държавното финансиране? Това е важен въпрос в света на изкуството, особено когато държавата става все по-авторитарна.

Владия: България никога не е била близо до Германия по отношение на публичното финансиране на изкуствата, така че не усещаме съкращенията толкова силно – просто защото никога не сме имали такова ниво на подкрепа. Но, разбира се, го усещаме. Особено тази година, когато Министерството на културата включва много популистка партия, която няма реално разбиране за изкуството и защо то е важно, така че те не виждат причина да го финансират. Изправени сме пред сериозни трудности – институции като Топлоцентрала срещат предизвикателства.

Идеята за публичните пари и държавните инвестиции в изкуството е свързана с образованието, с развитието на визуалния, сценичния или какъвто и да е артистичен език, независим от пазара, както и със социалния достъп до изкуството. Когато говорим за оттеглянето на държавата от публичното финансиране, говорим и за промяна на самата сфера на изкуството, защото, дали ни харесва или не, големи проекти като опери и театри не могат да съществуват без държавна подкрепа. Държавата не е корпорация; тя е инструмент, канал за обществени средства. Без държавно финансиране много арт пространства ще бъдат принудени да затворят, защото просто не могат да съществуват без публични средства.

Владия Михайлова е куратор и културен историк. От 2021 г. ръководи отдела за визуални изкуства в Регионалния център за съвременно изкуство Топлоцентрала. От 2007 до 2021 г. е част от екипа на Софийска градска художествена галерия като куратор в галерия „Васка Емануилова“, където работи по програмите за съвременно изкуство и музейния архив на галерията.