top of page

ИЗКУСТВО В ЗАТВОРЕНИ МАГАЗИНИ

През есента на 2023 г. шест български художници и кураторът Бояна Джикова, по покана на Центъра за съвременно изкуство CAIRN, осъществиха 10-дневна резиденция в планинския град Дин-Ле-Бан, Южна Франция (регион Прованс-Алпи-Лазурен бряг). Целта ѝ е реализирането на проект в публична среда през 2025 г., а именно – изложби в затворените магазини на една от централните улици в района на Стария град, които, вследствие на появата на супермаркетите във Франция, фалират и през изминалите десетилетия не успяват да възстановят дейността си. В следващия текст Аарон Рот, Вълко Чобанов, Лазар Лютаков, Рада Букова и Цветомира Борисова споделят своите мисли относно етиката и подхода към този тип художествени намеси, по въпроси от Бояна. 


Един от множеството затворени магазини в центъра на Дин-ле-Бан, 2023. Снимка: Яна Абрашева
Един от множеството затворени магазини в центъра на Дин-ле-Бан, 2023. Снимка: Яна Абрашева

По време на 10-е дни, които прекарахме в Дин, почти всички се разболяха и преминаха през няколко дни на отпадналост. Впоследствие, Шарл (куратор на CAIRN) ми каза, че това се случва понякога с художници на резиденция понеже „не били свикнали на планинския въздух“. Освен неприятно, ми се стори поетично, сякаш бяхме преминали през някаква своеобразна инициация и след оздравяването ни телата ни вече можеха да боравят с мястото като „свое“. В този смисъл, в рамките на такъв тип проекти и резиденции, които се занимават с контекста на мястото, доколко е важно това „съпричастяване“ с региона? Нужно ли е неговото случване или перспективата на „другия“ понякога работи и е самодостатъчна? Каква е била вашата стратегия в други подобни резиденции?


Лазар Лютаков Възможно ли е да изключим някакво ниво на свързване с едно място, след като вече сме били там? Аз мисля за такива резиденции като за възможности, които произлизат от конкретна ситуация, но тя не се определя само от мястото, винаги има и други лични и професионални фактори, какво ни интересува в момента, какво ни се прави и т.н. Всъщност така е при всички изложби.


Рада Букова Oтиването на резиденция започва винаги като отиване на ваканция. Трябва да бъдеш на разположение. Както при почивката (тази която е предварително уговорена и платена), продължителността е условие за успешността на преживяването. В това извънпроизводственото време има дискомфорт; недовършени домашни, чувство на вина, ако не се появи момента на случването. Изисква се определена рецептивност. За да се възприеме сетивно и осмисли даден контекст, е необходимо да се преживеят моменти, които не са в програма, лични преживявания, които отключват очакваната поредица от мисли и идеи. Аз например си загубих банковата карта, нямах кеш и цяла седмица се опитвах да пазарувам с телефона и да си доставя новата карта и така схванах мащаба на Дин и изчезването на услугите.


Цветомира Борисова Активностите, които програмата на Шарл ни предостави, наистина постепенно ни трансформираха и адаптираха към преживяването там. Но все пак намирам това за неизбежно и неконтролируемо, а преживяването някак си наше, не точно в едно със средата. Аз се почувствах по-скоро битово и рационално инициирана, повече отколкото психосоматично (ако мога да го нарека така). Вече знам какви документи ми трябват, за да наема кола, познавам пътищата, познавам местното питие, познавам продуктите, с които се готви и т.н. Не боледувах, иначе можеше и да усетя по-силно тази инициация, която споменаваш (забавен факт: само шофьорите не боледуваха!). Относно другото – за мен и двата споменати подхода са важни - и свежият поглед, и този, който се е задържал някъде. Дали изобщо можем да избираме от коя страна сме, не знам, но мисля, че аз все още се намирам „чужда“ на Дин, погледът ми не съвсем не е толкова отвътре, колкото отвън.


Вълко Чобанов Аз на резиденция винаги съм болен. Генерално като ходя в чужбина винаги съм болен. Свивам се в пашкул и търпя, чакам да мине температурата, не знам дали планинският въздух е фактор. Единствения път, когато не бях болен, бях гладен, защото нямах пари. Там в Дигнес Лес Банес (Дин-Ле-Бан – бел.ред.) поне не бях гладен. Ако не съм болен или гладен, ще съм уморен. Стратегията е да изчакаш да мине.


Карта с маршрути за модерно и съвременно изкуство в района Прованс-Алпи-Лазурен бряг. Източник: www.provence-alpes-cotedazur.com
Карта с маршрути за модерно и съвременно изкуство в района Прованс-Алпи-Лазурен бряг. Източник: www.provence-alpes-cotedazur.com

До каква степен мислите, че художниците следва да интегрират личния си наратив в рамките на „общностни“ проекти и то чуждестранни такива? Този въпрос е по-скоро персонално към всеки от вас и собствените ви намерения.


Рада Букова Личният наратив е единственият, който съм способна да развия.


Лазар Лютаков Аз лично не вярвам, че един художник може да избяга напълно от личния си наратив, все едно да забравим кои сме, но понякога ми е трудно с произведения, които остават само в личностната рамка. Имам проблеми и с проекти, които се стремят на всяка цена да се внедрят в спецификата на нещо локално, сякаш това априори легитимира тяхното съществуване и успешност. Не смятам, че има нещо, което е в състояние винаги да осмисли даден акт в изкуството и да гарантира, каквото и да било, коректност, способност да заинтересува публиката, истинност или въздействие например.


Вълко Чобанов Няма как да не интегрираш личния си наратив, най-малкото всяка работа, която правиш като художник, става част от този наратив впоследствие.


Цветомира Борисова Според Шарл това е най-ценното, което можем да заложим в проектите си, и в този смисъл (предвид, че той ни кани), явно е. Също така, това е един по-учтив начин да работиш с непознати хора – като им дадеш от себе си. За мен личното е винаги мотиваторът в идеята и подхода ми, но рядко остава видимият център на работата. Този път може и да се постарая да го изтласкам напред, това би било предизвикателство за мен.


Аарон Рот Мисля, че това с общностите може да е адекватно и интересно понякога, но все пак имам чувството, че това идва от условие на държавата, че културата трябва да обслужва някакви изисквания на национално ниво, които нямат нищо общо с изкуство и креативност. Например как да развиваме район и да интегрираме хора и се получава така, че концептуално изкуство и джаз концерти в парка са на едно ниво за държавата – културата се превръща в инструмент. И все едно опитваш да буташ квадратът през кръгла дупка. Но няма безплатни пари.

Иначе за личния наратив мисля, че трябва да е някъде по средата. Впечатленията на художника трябва да фигурират също, иначе е скучно.


Спомням си, че в един от последните дни Цвети и Яна (Абрашева) си изтеглиха Тиндър, за да видят „какви са наистина хората, със и за които работим в този град“, което беше диаметрално различен подход от това, което досега бяхме правили, а именно обикаляне на музеи, икономически структури (термите, обсерваторията на ерозията) и туристически маршрути. Това беше опознаване на региона през живия живот. Какви за вас са пътищата за такъв тип запознанство (не Тиндър, ами опознаване на едно място)? А може и за Тиндър стратегиите си да кажете…


Цветомира Борисова Може би това че бяхме група, и то с програма, донякъде възпрепятства да се запознаем и „поотъркаме“ повече с местните. Чувството ми е, че ако днес се върна в Дин, единствено Шарл би ме разпознал и поздравил. Представям си, че запознанствата могат да са ежедневни и спонтанни, да пиеш кафе в местното кафене, да задържиш врата на някого, да искаш съвет от аптекарката и т.н., някои от нещата, които направихме. Може би помага да си сам… Често пъти такива срещи прерастват в нещо повече, най-малкото във впечатления за това колко са отворени тамошните хора към подобни запознанства.


П.П. Идеята с Тиндър се оказа лоша, защото в деня, в който го направихме, се провеждаше световно първенство по ръгби и съответно в Тиндър намирахме основно чужденци. Но поне така лесно си обяснихме празненството на площада, на което попаднахме следващия ден. 


Вълко Чобанов Какво? Цвети има Тиндър?


Изглед към Дин-ле-Бан, 2023. Снимка: Бояна Джикова
Изглед към Дин-ле-Бан, 2023. Снимка: Бояна Джикова

Смятате ли, че в работата в границите на резиденции, посветени на даден регион, трябва да има правдоподобност? От друга страна, ако това е изискване, то не подрива ли устоите на изкуството per se?


Лазар Лютаков Правдоподобността постоянно се предоговаря и понякога има доста неясни граници. Да вземем David-Neel (френско-белгийска пътешественичка и теософ, автор на множествео пътеписи за Тибет, книги за будизма и спиритуализма, прекарала последната част от живота си в Дин, където домът ѝ е превърнат в къща-музей – бел. ред.) и историята за нейния осиновен син, за когото известно време говорихме като за жертва, после Стефан (Стефан Лой, художник и жител на Дин – бел. ред.) хвърли доста по-различна светлина върху него. Не бих се учудил, ако градската управа в Дин има различно обяснение за изоставените магазини от това на техните собственици или живеещите там. Да не говориш нечий език и да си чужденец, да останеш с погрешно впечатление също е правдоподобно, фикцията също. Изкуството може да сглоби образ от множество, понякога противоречиви, правдоподобности.


Вълко Чобанов Не, дори и да направиш чиста документация на реалността, тя винаги е изкривена през призмата на субективното.


Рада Букова Според мен няма правдоподобност в нито една форма на изкуството, но за сметка на това то има силата да създава реалност. Със сигурност трябва да има анализ на контекста, за да не се получават неосъзнати жестове.


Аарон Рот Ще е хубаво, не задължително, но от моя гледна точка доста художници, които се издържат от резиденции, правят един и същ тъп проект в различни държави, само променен достатъчно да мине за района. Това обаче за мен е на ръба на изпълнение на поръчка, не изкуство. Естествено, мястото ще повлияе на работата.

Когато бях в Китай ми отне доста време да разбера как да рисувам, каквото и да е, и да изразя нещата, които се случваха около мен. Това все пак не беше целта на моето пътуване, но стана естествено. 


По време на резиденцията ни се повдигна въпросът за адаптиране на художествените творби за публиките, които ще ги гледат (тъй като изложбата ще се реализира в градска среда в затворените магазини на централна улица) и до каква степен творбата трябва да е заложила в себе си съзнанието и намерението за това. Мисля, че не бяхме единодушни по този въпрос. И в тази връзка къде е за вас здравословната граница между съобразяване на изкуство с контекста на показване и неговата прекалена комодификация за публиката по начин, по който то да изгуби своята автентичност? 


Аарон Рот Мисля, че понякога това да промениш работата си, заради някаква публика, може да е обидно за самата публика (тоест все едно нямаш презумпцията, че ще разберат работата ти и колко Фуко си чел) но може би някакви неща трябва да бъдат разгледани като възможност за интеракция с публиката. 


Лазар Лютаков Не може да се дефинира къде точно е тази граница, тя е много индивидуална. Приемайки, че реалността на художествения жест винаги се стреми към споделяне, нямам проблем с адаптирането на това, което правя, към определена ситуация. Не мисля, че изкуството губи автентичността си толкова лесно. Публика винаги „присъства“ в създаването на дадено произведение, най-малкото като някаква абстрактна група от хора, някакъв конгломерат от важни за автора личности. Понякога тази група има по-ясен, конкретен силует, понякога не. Да се осъзнава съществуването на произведението в пространството на досег с тези публики не означава, че то се отказва от своята автентичност и става неискрено. Определящо ми се струва как точно това споделяне се случва, какви конкретни образи се изграждат. Прoектът в Дин е проект в градската среда, оттам и произлизащите възможности за среща с публика извън рамката на музея или галерията.


Рада Букова Ако тръгнем от идеята, че всяка творческа интуиция се канализира в реализация, която е адресирана към конкретна ситуация, не би трябвало да си задаваме този въпрос.


Вълко Чобанов Ами хубаво е поне, ако имаме текст, да е преведен на френски.


Допълнителен въпрос за ентусиазирани (или ако някой иска да ми помогне в кураторската стратегия).


В рамките на нашия проект смятате ли, че има някаква етика за работа със затворените пространства, която трябва да спазваме? Отправните ми точки за този въпрос са, от една страна, фактът, че сме чужденци (а дори и да не бяхме – никой не е живял там) и съответно анализираме една социално-икономическа ситуация отвън, не като потърпевши от нея, а като наблюдатели, воайори дори. Може би винаги до някаква степен има съмнение към „другия“ (в случая – ние), когато работим с общности, но и любопитство от тяхна страна (ако възприемаме другите като огледала, жителите на Дин биха могли да се огледат в нас). Още повече, тук стои и неимперативният характер на тази дейност – ние не сме поканени да оценяваме социалната ситуация и да ѝ даваме обяснение, а през творчеството си всъщност имаме абсолютна свобода за разнообразни интерпретации и подходи. С други думи, как работиш за някаква социална група, без обаче да говориш от нейно име, но същевременно проектът ти все пак да е релевантен за социалната група? От друга страна говорихме за рисковете от такъв тип проект в посока джентрификация на района (примерите за това са много, включително в България). Има ли подходи, които да я избегнат?


Рада Букова Тези затворени пространства говорят много за начина на организация на съвременния живот. Всички познаваме места, където улиците са като музей на миналото. Всеки жест в този контекст е политически.

Сам по себе си проектът да се поканят чуждестранни автори е част от ролята на културните индустрии, които разчитат на артистични дейности на символично ниво, които да създават икономически ефект и развлечения едновременно, продукт на консумация, даже туризъм. Може би трябва да си зададем въпроса каква е нашата позиция, тази на всеки автор, как всеки би подходил в този контекст. Наново се поставя въпросът коя е публиката и към кого се отправя жестът.

Не би било възможно да се обобщи коя е тази социална група, по скоро всеки проект да бъде конкретно ситуиран.

Струва ми се интересно да се създаде адекватният език, който да комуникира през всеки проект по начин, който да не разчита изцяло на припознаване, универсалност и екзотизъм.


Цветомира Борисова Може би е интересно например дали ВСИЧКИ в Дин са фенове на екология и на стария град. Градът наистина е с очевидно развит планински туризъм (както и спиритуален), но пък има и голям шанс новият търговски център всъщност да предлага по-добри услуги или цени за диньоазите. Този магазин в центъра, в който дадох 17€ за

изсъхнали био портокали и още 10€ за мухлясало грозде например, не ми стана нито мил, нито трогателен, нито искам да му обръщам внимание в работата ми. Ние не сме разглеждали това като идея, за другата страна кое е добро и кое – не. Затова аз не знам дали може икономически или социално да се подхожда, поне аз не бих, нито бих подхождала спасително-поучително. По-скоро мисля, че бих искала с работата ми да се направи малък реверанс към района, да покажа нещо красиво, почти като да намеря нещо там и да му сложа панделка с идеята „ей, вижте какво има тук, много е хубаво“. 


Лазар Лютаков Дори и да бяхме живели там, пак щяхме да сме по-близко до едни проблеми и по-далече от други. Някои от местните сигурно се чувстват по-свързани с нас, отколкото с други хора, които живеят на тяхната улица, по някакъв начин сме и отвън, и вътре. Да, не сме отишли там само за да анализираме или интерпретираме някаква специфична ситуация. Можем да правим и това, но можем да се „закачим“ за публиката и чрез някаква емоция, има общочовешки неща, които ни свързват. Така че аз не мисля толкова през перспективата на някаква принадлежност. Според мен е въпрос на фина настройка без ясни правила. Понякога движението по ръба на определени етични бариери се ползва от автори съвсем съзнателно (Сиера, Бухел).


Относно джентрификацията и изкуството: Живеем в реалност, в която капиталът е в състояние да монетизира всяка културна идея, да я погълне, да я трансформира в някаква социо- икономическа промяна. Тези процеси не могат да бъдат контролирани чрез изкуството, не смятам че това е неговата функция. То не се прави просто от добрия човек за добрите хора, за да заздравява правилните възгледи. В цялото многообразие на това, което изкуството може да бъде, понякога можем да се сблъскаме и с деструктивната и шизофренична енергия на объркания човек. Може би това би ни помогнало да разопаковаме действителността и да погледнем по-дълбоко в нея, да бъдем общност, способна да се грижи и променя въпреки различията.



Резиденцията беше осъществена с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”, програма „Мобилност“.   

Kommentarer


bottom of page