top of page

ВИЗУАЛНИТЕ ИЗКУСТВА ПРЕЗ 2023 | ГОДИШЕН ПРЕГЛЕД

Поканихме кураторките Бояна Джикова, Мартина Йорданова, Владия Михайлова и Весела Ножарова да поговорим за изминаващата година в изкуството. След три години на мащабни финансирания в сферата, отново набелязваме свръхпродукция, но се появат и нови посоки в темите и похватите. Какво се случи през 2023 г. и какво можем да очакваме през новата година? Въпросите зададе Виктория Драганова, главен редактор на Журнал за социална визия.



 Среща в края на декември 2023. Снимка: Виктория Драганова.
Среща в края на декември 2023. Снимка: Виктория Драганова.

Кои са големите теми на изминаващата 2023 година?


Весела Ножарова Сякаш тази година няма една голяма тема, а много и малки теми. Има и голяма по обем продукция – събития и произведения на изкуството, които са били финансирани през последните две години. Може да се каже, че вече има натрупване на нов опит и извеждане на теми, които водят до нови тенденции. 


Владия Михайлова Мисля, че има повод да кажем, че 2023 е годината на Национален фонд „Култура“. Бяхме свидетели на завой в политиката на Фонда, спрямо поетия курс през 2020 г., когато бяха въведени нови дългоочаквани програми. Тогава през Ковид мерките като повод се създадоха липсващи звена в публичната подкрепа, каквато беше грантовата едногодишна програма или индивидуалните творчески стипендии. Независимата сцена получи разпознаване и подкрепа в по-голям мащаб, мащаб, който всъщност отдавна съществува в другите европейски държави. Вместо устойчивост в политиката обаче, тази година видяхме големи колебания във Фонда – дела срещу организации, промяна на смисъла на едногодишната подкрепа, отпадане на малките индивидуални грантове за създаване на произведения. Опасявам се, че се връщаме назад и то тогава, когато промяната във финансирането вече е дала резултати. Да видим как ще се развият тези процеси…


Отвъд това, през 2023 г. се оказваме в една съвсем различна като постановка сцена на визуалните изкуства, на която аз откровено се радвам. Тя е на множеството. Вижда се възможност за създаване на цялостна екосистема, а полето на съвременните изкуства и култура вече не е ексклузивно. 


Бояна Джикова За мен това е първата година, когато започваме сериозно да критикуваме финансирането, което доведе до свръхпродукция на изложби. Когато в България се говори за изкуство, конвенцията е да мислим през липси – обикновено дефинираме с какво се отличава българската сцена през това, което няма. И сега се появява нова тема, преминаваме от липса към пренасищане, и то хаотично. Това все пак би било полезно за преоценяването на този тип финансиране и осмислянето на това каква отговорност поемаме самите ние за развитието на художествения живот.


Масово се коментира, че изложбите са на конвейер, че всичко се случва с цел изпълнение на програми.


Същевременно смятам за положително, че тази година в програма „Създаване“ отпадна изискването за образователни програми и социално ангажирани инициативи, защото те не бяха задължително в интереса или спектъра на дейност на доста организации, които си измисляха какво ли не, само за да получат финансиране, без самият продукт да е качествен или в действителност образователен. 


Мартина Йорданова И аз наблюдавам пренасищане, но виждам и че самите организации осъзнават това и отсега диалогът върви в посока как програмата през следващия програмен период да се редуцира и да се задълбочи, как да се стигне до по-смислен диалог и отношение към изложбите, и най-вече да не са толкова много и толкова нагъсто. Основно остава нуждата да работим в посока приобщаване на нови публики и да се мислят модели и стратегии за привличане, както и за разширяване на полето. Един добър пример е колаборацията между учени и художници, проект, който Аксиния Пейчева развива в Project Room на галерия Структура. Проектите на Swimming Pool също имат такава насоченост и често наблюдаваме колажно взаимодействие между различни културни актьори. 


Владия Михайлова Много е важно устойчивото задълбочено програмиране, а то, уви, върви и с устойчивото, мъдро финансиране. Важно е и да се „децентрализира“ културното предлагане. В момента центърът на художествения живот е между Дондуков и Славейков. От позицията на Топлоцентрала усещам това много ясно, макар и в близост  да има два музея. За съжаление Софийският арсенал – Музей за съвременно изкуство присъства доста глухо в парка до Топлоцентрала. 


Мартина Йорданова Националната галерия и музейните институции би трябвало да са онези места, които да привличат масовата публика, която впоследствие да има възможност да разграничава съдържанието на различните участници в тази екосистема. В момента моите наблюдения са, че хората до голяма степен не правят разлика между изложбите, които се случват институционално, в частни галерии, комерсиални пространства, независими такива или управлявани от художници, така наречените artist-run spaces. Мисля, че е необходима по-добра комуникация в тази посока, което ще даде резултат и по отношение на пазара на изкуство.  


Съществува ли обмен между институции и независим сектор, между център и периферия, в града или национално? Може ли да говорим за екосистема, в която се предават опит, енергия, финансиране?


Мартина Йорданова Според мен липсват все още съществени звена за съществуването на такава екосистема – от една страна липсва пазар на изкуството. От друга, Националната галерия е проблематична институция на много нива, и по отношение на програмата на музея, и по отношение на финансирането, и по отношение на управлението (тук визирам, че един човек, в случая г-жа Бубнова, е натоварен с административното и творческо управление на цели девет филиала, всичките част от структурата на НГ) и каква политика и визия има. Поради липса на средства се случват и продължават да се случват много външно реализирани проекти, които просто гостуват на галерията. Тук наблюдаваме известно развитие в това отношение и оформяне на формати, които са успешни за всички участващи в процеса. Например „Майстори на фотографията“ или Биеналето на стъклото, както и колаборацията с Български фонд за жените, все формати, случващи се от няколко години и имащи своята постоянна публика. По отношение на постоянната експозиция също има много работа и нужда от преосмисляне и цялостно преформулиране. Има изключително много компетентни колеги, които вярвам, че могат да свършат тази работа и се надявам за юбилея от откриването на институцията през 2025 година да имаме евентуално един нов прочит. 


Владия Михайлова Освен липсата на пазара на изкуството, липсва и критика. Тя върви след съвременната теория за изкуството, но и такава няма. Отсъстват нови и общосподелени концепции за изкуство, които да бъдат изведени на теоретично ниво, затова и критиката няма на какво да стъпи. Да, има оперативно писане на текстове, например, чудесната рубрика на Културния център на Софийски университет „Критика х3“, но критика, която изхожда от визия за функцията на изкуството или споделен хоризонт на разбиране на съвременността просто няма. Липсва и трето важно нещо – комуникацията с публиката, която изисква и много социална работа.


Институциите имат отговорност за създаването на споделен теоретичен, визионерски и ценностен хоризонт, но и за привличането и диалога с публиката.


Оплакваме се от пренасищане на сцената, защото сега виждаме лимита и ограничението на хората, които следят, посещават и се интересуват. Широката публика е голямото предизвикателство на институциите – не следването на масовия вкус, а нейното възпитание и привличане, защото за твърде дълго им беше удобно да нямат лице, да бъдат просто контейнери на изложби. Националната галерия, например, трябва да изгражда идентичност, да говори за темите, които сплотяват обществото, да комуникира българските автори извън България, но тя не прави абсолютно нищо от това. 


Ние сме пред предизвикателството отделните институции да очертават свое лице, за да може да има разнообразие на предлагането. В частния сектор виждаме точно това – дори нови пространства като галериите Depoo, Little Bird Place и Doza очертават полета и създават нагласи и очаквания, работят и подкрепят кръг от автори и теми, а не един художник да е показан едновременно на пет места. 


1.Изглед от изложбата „Спи моя радост, заспи“ (19 – 31.10.2023), Алла Георгиева, Галерия Doza; 2. Изглед от изложбата „Динко Стоев. Живопис“ (10 – 28.11.2023), зала Райко Алексиев, СБХ; 3. Тур за възрастни хора от програмата „Гледане с разбиране“ в изложбата Документи. Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на 20-ти век“ (02.03. – 04.06.2023), СГХГ.


Бояна Джикова За мен СБХ са много интересна, сякаш отделна екосистема, защото поддържа сцена, която си функционира абсолютно за себе си, ние не сме наясно с тях и те не са наясно с нас. Те си имат собствена инфраструктура, финансиране, имат материална база, имат награда за скулптура и живопис. Но аз не мога да се сетя за друга държава, в която Съюзът на художниците и Академията са толкова отделени от сцената. Не виждам целенасочена връзка на Академията със света навън. Не знам доколко това може да се оправи, докато преподавателите имат идеологически предпочитания. 


Владия Михайлова Не мисля, че СБХ са толкова отделени. Започнаха да правят големи и сериозни изложби – на Николай Майсторов, Динко Стоев, Юлиян Табаков. СБХ е по-отворена институция от Академията, а Академията участва в художествения живот през техните преподаватели. Тази година направиха усилие за изнасяне на изложбата на дипломантите в институции, които са различни и не са само в пространства на СБХ – такава беше изложбата текстил в Топлоцентрала през 2022 г. Би било чудесно защитите на изкуствоведите също да са в Топлоцентрала, уверена съм, че смяната на мястото ще промени и насочеността на разработките им. 


Весела Ножарова Във всички тези големи институции, занимаващи се с изкуство, трябва да има административна реформа, която да раздели функциите в управлението. Административно от артистично. Видимо всички държавни институции се задъхват от неловко съчетание на двете.  


Владия Михайлова Но ние никъде нямаме разделяне на директорската фигура на административна и творческа, и това е проблем. Малко хора могат да съчетават добре и двете, а още по-малко и да оставят поле за ръководене на творчески екип, базиран на самоинициатива и креативно участие. Фокусът върху единствеността на директорската фигура, както и поостарелите разбирания за вертикална структура на екипите, реално феодализират институциите и пречат на съвременното им функциониране, защото не отчитат индивидуалния принос, инициатива и творческо мислене на работещите в институциите. 


Реалното статукво, което тази ситуация възпроизвежда, подменя изначално принципите за публичност, участие и достъп и държи системата затворена. Друг проблем е порочната практика публични институции (например пловдивската Градска галерия) да вземат наеми за изложби от художници или „външни“ организации - къде в този случай е експертната работа, символиката, насочването на вниманието на публиката, които реално съставляват художествената политика? Те отсъстват. Подобни практики „корумпират“ и подменят принципите на публичното пространство и достъпа до култура по един рушащ средата начин. 


Бояна Джикова Аз нямам усещането, че нашите пространства не са разпознати от публиката на по-големите институции. Не чувствам конфронтация, чувствам по-скоро подкрепа. Факт е, че всички се намираме в тесен географски център, което спомага за тази близост – често откриванията съвпадат, публиките се смесват. За мен основният проблем е, че институции и частен/независим сектор се състезават за финансиране в едни и същи програми на НФК и Министерство на културата. 


Говорейки за обмен между различни актьори в полето, отново наблюдаваме, че независими организации вършат доста добра работа в държавните институции – мисля си например за формата „Гледане с разбиране“. Но какво се случва с тези формати?


Весела Ножарова Да, този формат се оказа изключително успешен и добре посещаван откъм публика. Организиран е от Стефка Цанева, която го разшири и в посока „Слушане с разбиране“, музейни подкастове, които биха могли трайно да присъстват в залите. Последното, което направиха с Мартина Новакова, е музейния театър „Дъщерята на рамкьора“, който само с четири или пет представления е докарал над 200 посетители. Това е икономически изгодно за институцията. Оттук нататък, музеят може с малко усилия да използва тези продукти и те да продължат съществуването си, докато има публики. Но засега не виждаме интерес от страна на Национална галерия да приеме този проект, направен специално за постоянната експозиция и да подсигури неговия живот. Крайно време е тези институции да спрат да се държат като неприятни хазяйки, а да осъзнаят своята партньорска и кретивна роля. 


Владия Михайлова Това е огромен проблем, институциите да се държат като бастион на институционалния живот, за разлика от така наречения независим сектор. Всъщност, аз не съм поддръжник на формулировката „независим сектор“, защото с нея много се спекулира. Под това съчетание не разбирам организации, които нямат нужда от подкрепа и са напълно самостоятелни, а организации, групи и индивидуални творци, които работят на свободна практика, основана на проекти и грантове, и представляват нов начин на функциониране, по-подвижен и гъвкав в общата културна среда. Ако институциите не се ползват от този огромен ресурс, те очертават една крепост, която бавно умира вътре в себе си – остарява, не се актуализира, далеч е от културния живот. Казвам го като човек, който работи в институция, и искам да работя с независимия сектор, което обаче не означава да се функционира като отворена сцена (или контейнер) и само да се предлага пространство. Напротив, това значи да влизаш в съдържателна комуникация и да си партньор. 


Бояна Джикова Аз си представям, че може би най-важното е представянето на международно разпознати автори. Дали има шанс за изложба на Иса Генцкен в България? Въпреки че не се сблъскваме със същите проблеми като през 90-те – пътуването е значително по-лесно, а изкуството е достъпно включително и през интернет, световните автори трябва да бъдат интегрирани на българската сцена и информацията за тях да бъде изведена до много по-широки публики.


Владия Михайлова Тази година в Топлоцентрала успяхме да бъдем копродуценти наравно с виенско пространство (Франц Йозеф Кай 3) за изложбата „Заслон“ на Лийзъл Раф. Целият процес, който това изисква, е изключително сложен, защото е абсолютно нетипичен за българската администрация. Убедена съм, че трябва активно да се работи по този начин, както и обратното – български автори, куратори, изложби да се представят извън България. Нашата сцена ще бъде реално включена тогава, когато не само очевидно разпознаваеми имена, но и изгряващи автори, зрели проекти, които набират сили и внимание активно започнат да се показват и да се създава разговор за тях.


Мартина Йорданова И да говорим за така наречените „блокбъстър“ изложби, но и продукция в Национална галерия, която да изнасяме и да има сътрудничество с други европейски институции. Както и да развиваме теми, които да не остават само тук, а да бъдат „изнасяни“ извън граница. 


Владия Михайлова В България се опираме все още на най-консервативния модел на представяне на изкуство - през фигурата на автора, неговата биография и изчерпателност от произведения или пък през хронологията на история на изкуството с утвърдените представи за етапи и процеси, които не се подлагат на съмнение. Няма антропология, няма социална или културна гледна точка, няма силно куриране, което да застава зад идеи и да създава нови връзки и препрочити.


Най-често срещаните тук изложби, следващи консервативен модел на представяне, няма как да са интересни на международните институции и според мен, те дълбоко провинциализират и маргинализират българското изкуство.


И докато модерният изкуствоведски разказ е този на постиженията, то пост-модерният и съвременен не е задължително такъв – той съвсем не се ориентира около новостта и изобретяването на шедьовъра, а е разказ за културните различия от гледна точка на социални процеси и културни контексти. Подобна гледна точка отсъства. При нас все още официалният разказ е „кой е по-по-най, кой е включен, кой е вторичен и т.н.“.


Изглед от изложбата „Заслон” на Лийзъл Раф (19.10. – 26.11.2023), галерия Топлоцентрала – Куб. Снимка: Калин Серапионов
Изглед от изложбата „Заслон” на Лийзъл Раф (19.10. – 26.11.2023), галерия Топлоцентрала – Куб. Снимка: Калин Серапионов

А какви са темите, които вие смятате за смислено и нужно да поставите? Ние работим най-вече върху две – едната е екологията, другата е отнесена към общностите. Тези теми поставят в центъра взаимодействията и така променят и понятието за изкуство. Но въпросът е и доколко артистите задават или откликват на зададени проблеми.


Весела Ножарова Със сигурност и за нас догодина екологията ще е една от топ темите, защото както правилно заегна, това е и важната идея за взаимодействията между различни елементи, включва и комуникация между тези елементи, и взаимно влияние. Искаме да се занимаваме с общественозначими въпроси, а не с толкова с формални или свързани с тесния естетически дискурс. Но не мисля, че артистите откликват напълно. Дори онези, родени през 90-те и началото на този век. Все още не виждам фундаменталните теми за света да присъстват в практиките на много от художниците. Това поколение обаче е силно формирано от достъпа до медии, което промени и начина, по който българските художници боравят с визуалния материал и го трансформират в произведенията си. Това може да се види в живописта, често в един колажен, повлиян от нови медии, жанр. 


Независимо по какъв начин работят, артистите се занимават с личните си дилеми. Капитализмът, икономиката на изкуството, екологията и др. рядко се появяват като линия в творческите им изследания. Тези теми присъстват по-скоро като кураторско търсене и не толкова присъщо за художниците. И все пак екологията е трайно важна за автори като Невена Екимова, Мария Налбантова, коментари върху икономика, пол и идентичност, съвременна социална система през изминалата година имаха в работите си и Теодор Генов, София Димова, Цветомира Борисова, Алина Папазова, Калин Серапионов и др. Забележителна беше и появата на живопис, поставяща важни политически и социални проблеми. Изложбите на Дина Стоев, Домисани Карамански, Елена Назърова, Алла Георгиева са видима тенденция в тази посока, която вярвам ще има последователи. Въобще живописта видимо се завърна в играта. Тя вече е водеща медия в съвременното изкуство, нещо, което при нас, заради специфичната ни живописна традиция, беше забравено и неубедително. Продължавам да мисля за течащата в момента изложба Колос на Иво Бистрички, който по впечатляващ начин визуализира този преход. 


Без съмнение тази година е и годината на откритията. Забравени или напълно непознати автори влизат с нова сила в обръщение. Превръщат се във фундамент за бъдещо развитие за следващите поколения. В този смисъл забележителни са изложбте на Евгения Воденичарова, Янаки Манасиев и на Станка Цонкова-Уша, всички в СГХГ, на Магда Абазова в Квадрат 500, на Николай Майсторов и Станислав Памукчиев в СБХ. Работите в изложбата на Уша са истинско откритие, което отваря вратите към цял един период в изкуството, за който, оказва се, знаем много малко. Какви влияния, какви взаимодействия протичат сред художници, фотографи, теоретици през 80-те и 90-те? Струва ми се, че откритията тепърва предстоят.  


Бояна Джикова Прави ми впечатление, че млади автори решават да работят с архиви и индустриално наследство. Такива бяха изложбите Nature Morte на Никола Стоянов с куратор Христо Калоянов в Гьоте-институт, „Руда“ на Слава Савова в КО-ОП, „Завод Кристал“ на Невена Георгиева в Depoo, както и практиката на Яна Абрашева. Това може би се дължи на наличието на някаква дистанция на времето, която позволява да бъде гледано критически

на тези теми, но и на насищането на цялото изкуство със сюжети от общ характер, което води до желание за боравене с конкретни и автентични казуси, релевантни за дадена общност. Мисля, че залогът на такъв тип изложби е балансът между изящни изкуства и изследване – понякога визуалната част отстъпва в името на формалното изследване, а друг път това резултира в успешна синергия, в която виждаме задълбочен продукт. Предполагам зависи от автора и кураторския подход (тук трябва да спомена чудесното издание към Nature Morte).


Весела Ножарова Може би причината е, че има желание за работа с нещо конкретно, нужда за case study и работа с визуалната страна на това, което се открива. Но какви са изводите, до които се стига, е друг въпрос. 


Владия Михайлова Дайте си сметка, че в България нищо не пази паметта. Това е може би някакво желание да се спреш някъде, да имаш памет, да се свържеш с нещо. Българските институции не са активни институции на паметта, което допринася за самоизтриващата се култура, на която сме свидетели. Обръщането към архивите е екзистенциално, то е компенсаторно.


Мартина Йорданова Може би в самото обществено поле липсва диалогът върху подобни големи теми, не знам доколко темата за екологията стига до нас. На мен също така не ми достига политическото, наблюдаваме едно аполитизиране в полето на изкуството – много рядко художници се занимават с политически теми. Но обратно към въпроса за значимите теми, аз искам да развия в бъдеще темата за грижата и за екологията, но повече в смисъла на човешка екология и това, което имаме като отношение към себе си и към света около нас. Как изграждаме тези взаимоотношения и връзки и как това рефлектира в света на изкуството. 


Изглед от изложбата „Мавзолеят на маминото синче“, Думисани Карамански (28.09. – 20.10.2023), галерия Credo Bonum. Снимка: Галя Йотова
Изглед от изложбата „Мавзолеят на маминото синче“ (28.09. – 20.10.2023), Думисани Карамански, галерия Credo Bonum. Снимка: Галя Йотова

Владия Михайлова Аз мисля, че имаме много силни женски автори. Прокрадва се и една темата за общността. Тя по един начин присъства в работата на Искра Благоева и Валентина Шара, където общността се мисли включително на нивото на телесно съ-съществуване. По друг начин е поставена в проектите на Центъра за социална визия, където говорим по-скоро за социална общност, която се адресира и от това зависи художественото изследване и в крайна сметка художествения резултат. Двете изложби на Дина Стоев и Думисани Карамански показаха друг тип взаимодействие, а куиър елементът в тях е много интересен. Преди години когато курирах изложбата „Разместване на пластовете“ в Софийска градска художествена галерия, си дадох сметка, че няма кой знае колко нови теми след 2004 - 2005 г. И градът присъства, и архивът присъства, и художествената игра присъства, и феминизмът. Сякаш единственото принципно ново поле е queer полето – и то не от гледна точка на неговото политическо измерение LGBTQ и политиките на различията, но също така като начин на живеене извън съществуващите опозиции и полета, извън статуквото на разбиранията ни, според които осмисляме живеенето. Иска ми се да вярвам, че днес актуалните теми биха били тези за грижата, за връзките помежду ни, за екзистенциални преживявания като самота, отчуждаване, свързване със себе си. Ние сме в етапа, в който живеенето е темата, а не мисловните игри и спекулациите, общностите, а не героичния индивид, което е прекрасно, защото има възможност да се променят конвенциите на българския художествен живот по вертикала към различни мрежи и хоризонталност. 


Бояна Джикова Ако се върнем към женските тематики, на мен лично би ми било интересно с какво биха допринесли младите художнички, които се занимават с това, като София Димова например. Според мен тази година нямаше сериозно засягане на теми от третата и четвърта вълни на феминизма като женското сексуално удоволствие и икономическата независимост на жените, равенството им в кариерен план. За мен темата за свободата на жената да прави секс и да не ражда деца липсваше донякъде в изложбата „Игли в купа сено“ с куратор Светлана Куюмджиева, може би една от най-важните изложби за годината. За мен лично би било смислено да се засегнат и идеи като екофеминизъм, феминизъм и технологии (като работата на Наталия Йорданова), но и също една по-широка група от жени да придобие репрезентация.


Oт откриването на изложбата Игли в купа сено“ (30.05. – 16.07.2023). Снимка 1: Оксана Казмина, Всички сме тук, за да гнием, 2023 Райна Тенева Mahlzeit I, 2023; Снимка 2: София Грънчаорва, Крехък смях, 2023; Снимка 3: Райна Тенева, Mahlzeit I, 2023. Снимки: Росина Пенчева


Владия Михайлова Мисля, че е много стойностно това, че Български фонд за жените не се стремят чисто функционално да открият посланията на феминизма във всяка една работа, за да я подкрепят. Напротив, отварят поле за разбиране, което е и самостоятелно поле за художниците да се изказват, без непременно да се превръщат в инструменти за доказване на тези.  


А как се справят артистите и какви са техните стратегии за оцеляване, особено след като отпадна и програма „Творчески инициативи“ на Национален фонд „Култура“


Бояна Джикова Колективът направиха нещо много важно – да предоставят ателиета на артисти в Бизнес парка, дори това да са офис пространства и да не е ясно колко дълго ще бъдат на разположение за тези цели. Досега подобни ателиета имаше в Пловдив. 


Владия Михайлова Ателиетата в Пловдив наистина са много интересно място, но то е такова, защото има дарителство зад инициативата – самата сграда е на Зографския манастир в Атон и се управлява от монасите на българския манастир. 


Весела Ножарова Повечето артисти работят от стаите си. И истината е, че създалата се ситуация се отразява на мащаба на продукция. 


Владия Михайлова Да, ние сме майстори на малкия формат.


Весела Ножарова За Думисани беше голямо надскачане да направи тези формати. Картините заемаха точно една стена в неговото студио и той не можеше да направи и пет сантиметра отгоре. Всички платна са и без рамки, защото нито може да излезе, нито да влезе отново в ателието. Това е масово. 


Бояна Джикова Отразява се на континюитета на работата, защото много художници работят за един проект, после нямат финансиране и дълго време не правят нищо. Това фрагментира работата им и може би донякъде пречи за едно последователно надграждане на художествената им практика.


Владия Михайлова Поради липса на място и условия за съхранение (или пък колекциониране от институции, например) има работи, които вече са разрушени и това е много жалко. 


Мартина Йорданова Забелязвам голям интерес към резиденцията IATRUS във Велико Търново след създаването ѝ, което го отдавам и на нещо, от което се нуждаят артистите – да принадлежат към определена общност. При нас се получава едно наистина важно взаимодействие между артистите и местната сцена, което се отразява много положително. Самите участници бързо намират своето място в търновската художествена среда, случват се сътрудничества между отделните пространства и галерии, които вече изобщо не са малко за мащабите на града. Имаме един доста богат културен пейзаж, който резидентска програма IATRUS допълва прекрасно. 


Изглед от изложбата View with a Room (15 – 21.09.2023), Берлин. Снимка: Пунта и Поста
Изглед от изложбата View with a Room (15 – 21.09.2023), Берлин. Снимка: Пунта и Поста

Какво беше присъствието на български художници на международна сцена? Може би покрай финансиранията през последните две години много се обърнахме към местните сцени и насърчаване на продукция.


Весела Ножарова Доста скромно. Владимир Илиев има галерия в Истанбул и участва в панаира в града. Веселина Сариева показа един много нов и различен Руди Нинов в Art Brussels. Десислава Терзиева имаше изложба в Берлин по време на Gallery Weekend, пак там през октомври Бояна участва с Поста. Но и гледам обратното – представянето на художници в България. Сещам се за изложбата, курирана от Теодора Коцева в Credo Bonum с артисти от Берлин, която бе посрещната с голям ентусиазъм. За изложбата на косовския художник Артан Хайрулаху в Sarieva. Много е хубаво и вече трайното присъствие на чужденци в българската сцена. Валентина Шара, Мич Брезунек, Аарон Рот, Седрик ван Парис и др. Всъщност ние отдавна не мислим за тях като за чужденци.


Трябва повече смелост и лекота при показването на външната сцена и не трябва винаги да мислим за големи имена, а да общуваме на лично ниво и този диалог да се води много по-често.


Много силна международна програма имаше Структура, която залага в програмата си международни сътрудничества и кани чуждестранни куратори да работят с български автори. Трябва да се споменат „Отвъд всякакъв разум. В огледалото на сюрреалистичните времена“ с куратор Грегор Янсен, изложбата Happy с куратор Йохан Густавсон. В Пловдив тази година имаше една много добра изложба, Places of Sorrow, курирана от Доменико де Кирико и Велизар Димчев. Тя беше в галерия Cu29, но и в паркинг под един жилищен блок в центъра. Този обмен ми се струва изключително продуктивен, но все още не съвсем достатъчен. 


Владия Михайлова За мен беше много градивна работата с Лийзъл Раф. По време на изложбата в София тя стана и избор на Австрия за биеналето в Куанджу. Но мислейки за сцената, Войн де Войн продължава да работи в международен план, особено и в сътрудничество с галерия DOZA, които развиват много интересна програма. Международно присъствие има и галерия Структура. 


Весела Ножарова спомена вече няколко артиста и изложби и аз, като замесена в Sofia Art Map, няма как да не споделя многото нови пространства, които се появиха през последната година DOT, галерия Октопод, Soldout.design/Untiled Gallery, галерията Hostgallery и др. Вие ще допълните ли артисти или изложби, които ви направиха впечатление през годината?


Владия Михайлова Със сигурност трябва да споменем и изложбите на Юлиян Табаков в галерия Райко Алексиев и в няколко града извън София, ателиетата в Габрово на Невена Екимова, Валентина Траянова, изложбите на Алла Георгиева, Иво Димчев и др. Годината беше много активна.


Мартина Йорданова И аз бих включила Happy на Йохан Густавсон. В тази изложба беше много силно застъпена кураторската работа, бих казала директна артистична намеса дори, която аз лично доста харесвам. Но и другата изложба, която се случи там по същата линия, на Грегор Янсен също даде един различен поглед по отношение на автори и избор на произведения. Изложбата на Невена Екимова „Чачки“ в офис пространството на foryouandyourcustomers също ми е много любима. „Лисича опашка“ на Мария Налбантова в галерия КО-ОП, „Игли в купа сено“ в Националната галерия, но и нея вече я споменахме. 


Изглед от изложбата Happy (21.09. – 28.10.2023), Искра Благоева, Спартак Дерменджиев, Недко Солаков, Коста Тонев, куратор: Йохан Густавсон, галерия Структура. Снимка: Калин Серапионов
Изглед от изложбата Happy (21.09. – 28.10.2023), Искра Благоева, Спартак Дерменджиев, Недко Солаков, Коста Тонев, куратор: Йохан Густавсон, галерия Структура. Снимка: Калин Серапионов

Бояна Джикова Трудно ми е да подходя към този въпрос без да споменавам стойностни проекти на мои приятели или на художници, с които съм работила, но смятам, че така би било по-етично, затова: в допълнение към изложбите, които вече споменах, за мен тазгодишните номинации БАЗА представиха интересни нови (или поне за мен) имена като Вероника Десова и Виктор Петров. Програмата на Sofia Underground, която беше доста наситена, предложи добра селекция на автори през изложби, пърформанси и съпътстващи събития, както и международно присъствие и тази децентрализация, за която говорим, че имаме нужда. Струва ми се също, че фестивалът успя да постигне един специфичен дух или пък аура, която беше различна на фона на другите събития в София. 


На институционално ниво, значима мисля беше изложбата Документи. Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на 20-ти век с куратори Даниела Радева и Светлана Куюмджиева в СГХГ, защото обхваща период от историята на българското съвременно изкуство, отличаващ се с едно конкретно любопитство (в случая към документалното). Кураторите бяха направили голямо усилие относно контекстуализирането на работите. От последните седмици мога да спомена изложбата на Никола Грозданов в Project Room на Структура като интересно изследване на работата с материя и потенциала на стъклото, което в българската сцена като че ли не е толкова масово разпространено.



БОЯНА ДЖИКОВА е куратор на галерия Пунта и галерия Поста.

МАРТИНА ЙОРДАНОВА е куратор в Национална галерия и инициатор на IATRUS резиденцията във Велико Търново.

ВЛАДИЯ МИХАЙЛОВА е куратор в РЦСИ Топлоцентрала.

ВЕСЕЛА НОЖАРОВА е куратор в галерия Credo Bonum и е част от кураторския колектив Изкуство дела и документи.

Comments


bottom of page