Разговор с куратора и автор Валентинас Климашаускас с поглед назад към месеците на опустошителна война в Украйна и онези взаимовръзки, станали очевидни след нейното начало. Говорим за властта, технологиите и информацията като „новия газ“, както и за това как изкуството може да избегне да бъде съучастник в тоталния пропаганден апарат „човек-машина“ на новите технологични индустрии. Въпросите задате Виктория Драганова.
Живеем в информационната епоха, която е свързана най-вече с достъпа до данни и информационни технологии и контрола върху тях. Според вас кои са другите решаващи компоненти и параметри на тази епоха?
Ако цитирам украинския режисьор и писател Олексий Радински, информацията е новият газ. Това твърдение е и двойна препратка към газа като нещо, което е било и все още е разпространявано кибернетично чрез тръби, но което също така, предвид цялата власт свързана с него, оформя живота на хората и общностите, особено в Централна и Източна Европа. Това, което мен ме интересува, е излишъкът на данни сам по себе си, но и излишъкът на идеи, които определят тази гъсто технологична и сложна епоха, в която живеем. Например тази конкретна епоха може да бъде определена и като епохата на дезинформацията, облачните изчисления (cloud computing), големите данни (Bg Data), пост-интернета, новите материализми, различните кибер феминизми или епохата, в която държавното наблюдение среща капитализма на наблюдението (Шошана Зубов). Ако трябва да го кажем по-просто, сега става разбираемо, че има ясна граница в начина, по който се разпределят данните (или газа) в днешните общества, като разделителната линия е размита някъде между демокрацията, неолибералната алчност и автокрациите.
Концепциите, които споменаваш, са спекулативни по отношение на това, пред което сме изправени като глобална общност. Предлагат ли те и изход от ситуацията?
Съществува огромен проблем, ако търсим съгласие за това къде се намираме в момента като „глобална общност“. Когато говорим за съвременното, точно сега акцентът трябва да се постави върху „съ-“, описвайки как различните съвремия съжителстват и/или се конкурират. За да разберем това, означава също така да осъзнаем в каква посока се движим, затова и футурологичните и спекулативните дефиниции, определящи настоящето и близкото настояще, са неизбежни. Спекулативната мисъл може да означава критична позиция спрямо настоящето и мисъл към това как да избегнем причинените от човека бедствия – от екологични и икономически до дезинформация и различни войни. Има ли изход от ситуацията? Може би. Човешката алчност и различните антагонизми обаче ни пречат да го намерим.
В лекцията си в Swimming Pool говорите за „информационната война“, която е резултат от новия съюз между пропаганда и технологии. От началото на войната в Украйна все по-ясно осъзнаваме до какво може да доведе тази връзка. Кои според Вас са най-тревожните ѝ последици?
Силно доминиращият принцип на количествено изразения „аз“ кара съвременните хора да се поддават на (не)съзнателна самоавтоматизация. Тази тенденция засилва онова, което австрийският социолог Кристиан Фукс нарича сливане на сегашната „надзорната държава“ (surveillance state) с „надзорния капитализъм“ (surveillance capitalism). Шошана Зубов, американска изследователка, която въвежда термина „надозрен капитализъм“, казва, че крайната цел на последния е не само да наблюдава потребителите и да събира и продава информация, но и да ни превърне в програмируеми автомати. Въпросите за автоматизацията, машината, изкуствения разум, дезинформацията, спекулативното(ите) бъдеще(а) и други подобни са важна част от моето изследване.
Какво се случва, когато (не)съзнателната самоавтоматизация срещне система за дезинформация? Добър пример за това е днешна Русия, която буквално е превърнала хората в част от своя пропаганден материал – плът от дезинформация.
Как един такъв пропаганден апарат „човек-машина“ (human-machine propaganda complex) трансформира културното поле?
В зависимост от това как определяш човека, машината или пропагандата, тази система всъщност не е толкова нова, ако трябва да сме точни. Предполагам, че бихме могли да търсим препратки към фалшивите надежди за по-демократични или дори утопични хоризонтални структури, които се появиха с първото десетилетие на интернет и социалните мрежи. Тогава открито се споделяха надежди за гражданските движения, активизма и журналистиката. Съвсем скоро обаче уроците бяха научени от различни автократи, диктатори и агенти на неолиберализма, които бързо превърнаха това пространство в дезинформация и надзорен капитализъм, ако използваме термина на Шошана Зубов. В книгата си „Епохата на надзорния капитализъм“ (2019 г.) Зубов очертава една тревожна картина на това как Силициевата долина и други корпорации извличат информация от потребителите, за да предвиждат и формират тяхното поведение. Според нея „капиталистите, занимаващи се с надзор, сега развиват ‘икономики на действието’, тъй като се научават да настройват, да водят и да обуславят поведението ни с фини и подсъзнателни сигнали, награди и наказания, които ни тласкат към най-печелившите им резултати“. Зубов обяснява връзката между надзорния капитализъм, как той променя поведението ни и корумпира демокрацията, и защо този модел ни отнема бъдещето – което без съмнение е плашещо. Да не говорим за прецедента с участието на руските хакери и Cambridge Analytica в Брекзит и избирането на Доналд Тръмп, помислете за това в днешния контекст на Елон Мъск, който превзема Twitter и го използва за оформяне на следващите президентски избори в САЩ.
Как функционира полето на съвременното изкуство в условията на различни социално-политически и технологични напрежения в непосредственото настояще?
Има повече въпроси, отколкото отговори, които възникват, когато мислим за настоящето. Съществуват различни възможни резултати, които в голяма степен зависят от гласа в подкрепа на демокрациите и срещу автократите – прозрачни действия и създаването на нови обединяващи и „обгръщащи“ речници, песни и други овластяващи митологии биха били добър начин да продължим напред. Живеем обаче в епохата на реални екологични и други лимити, затова действието става по-важно от всичко друго.
Относно връзката със полето на съвременното изкуство, много съвременни гласове подчертават важността на това как разбирането и локализирането на настоящето би довело до възможността да предвидим и влияем на бъдещето, особено в контекста на настоящите алгоритмични технологии на големите данни (Big Data). В своята неотдавнашна статия Tarrying with the Alien: Preliminary Notes on Curating and Algorithmic Realism Басам Ел Барони подчертава значението на концепцията на Марк Б. Н. Хансен за управляваните от данни „медии на двадесет и първи век“ в кураторските и изложбените практики днес: „Това, което отличава преобладаващите медии на този век от предишните форми, е тяхната монументална реконфигурация от технологии, фокусирани върху записването на миналото, в задвижвани от данни инфраструктури за предвиждане на бъдещето.“ Той представя и значението на концепцията за „алгоритмичния реализъм“ на Антоанет Руврой. За нея това е нова алгоритмична логика, която произвежда знания за бъдещи предпочитания, поведение и житейски събития, като същевременно до голяма степен пропуска субективните разкази, преживявания и перспективи на хората. Това „поведение към данните“ (data-behaviorism), както го нарича Руврой, изцяло зависи от данните, за да освободи хората от тяхната отговорност при създаването на смисъл чрез процеси като копиране, репрезентация, институционализация, конвенция и символизация.
За да обобщя, днешното създаване и разпространение на изкуство определено е свързано с тази нова алгоритмична логика.
Какво означава това за изкуствата: да се ангажират с активизъм и застъпничество вместо да се занимават със студийни практики и да произвеждат за белия куб? Какви са новите роли, към които културните продуценти ще се стремят, за да избегнат съучастието?
Само за пример - има доста артисти, мислители, институции и онлайн интернет психо-воини, не съм сигурен как да ги нарека - създатели на мемове и т.н., които бяха и са дълбоко потопени в пренаписването на руския колониален или дезинформационен дискурс. Някои от гореспоменатите също така създават нови критични визии и речници за недискриминационни и всеобхватни светове в настоящата обстановка на екологични и други бедствия, колониално и имперско мислене, което разширява собствените си брутални, шовинистични и ретроградни режими. В този момент бих предложил да се обърнете към украинските или беларуските (в опозиция) художници, куратори, режисьори и писатели, сред които са Yevgenia Belorusets, Svitlana Matviyenko, Oleksiy Radynski, Nikita Kadan, Mischa Gabowitsch, Olga Shparag, но и към различни други инициативи. Слушайки, гледайки, четейки, срещайки се, разговаряйки с тези хора, имам чувството, че те създават нови концепции, методологии и мрежи, които, надявам се, ще дадат тласък на нови значения и формулировки. .