top of page

„СЪСЕДИТЕ“ – ДРАМАТУРГИЯ НА ПАМЕТТА

Разговор с Красимира Буцева и Джулиан Шехирян за изложбения проект Съседите: Форми на травмата (1945-1989), представен на две локации в София: в Софийска градска художествена галерия и в стара сграда на ул. „Бенковски“, която преди няколко месеца те превръщат в свое студио. Двете части подхождат по различен начин към една изключително трудна материя каквато е травмата, затова и представляват добър повод да обсъдим някои основни подходи и проблеми в работата с общности, особено когато работим в полето на личната и обществена памет и живата история. Въпросите постави Виктория Драганова.


Снимка: Красимира Буцева
Снимка: Красимира Буцева

„Съседите“ е изложбен проект от две части в две различни пространства, контрастно изградени едно спрямо друго: ако едната част е изложба, включваща видеопрожекция, намерени обекти и архив от книги, то другата предизвиква преживяването – с намерени мебели от онова време авторите пресъздават стаи, в които посетителите могат да влязат и сякаш съпреживеят ежедневието на преминалите през българския Гулаг и затвори, докато слушат техните спомени. Защо избрахте този подход – да разделите разказа на две, при това да изберете различни стратегии в работата с публики?


Красимира Буцева Всеки един от нас работи с различни форми и медии, което ни доведе не само до създаването на характерни пространства и преживявания, но и до употребата на комбинация от методологии в работата с история и изкуство. Аз например използвам фотография, филм, звук, успоредно с това се занимавам и с академични проучвания. Изследвайки от години темите покрай изложбата, винаги усещах невъзможността на всяка от тези медии, разгледани поотделно, да говорят и разказват за една комплексна история – те или достигаха до определена публика, или пък не изказваха всичко необходимо. С моите колеги в проекта, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова, сме говорили неколкократно за това, те споделят подобни преживявания и опит.

В Софийска градска художествена галерия, където се помещава една част от изложбата, подходът е класически и затова различен от този, който е в нашето студио. Фокусът е върху архива – какво той съдържа, и какво не; историите отвъд него, които обаче трябва да присъстват в него. Тук разгръщаме исторически темата за политическото насилие – посетителят попада в едно пространство за четене и разглеждане, където могат да бъдат открити и книги от оцелелите. В студиото сме създали пространство, в което да се съпреживяват спомените на оцелелите. Помислихме, че чрез съчетаването на различни части като материалността на миналото със звуци и видеа от лагерите, както и с фрагменти от интервютата, можем да създадем една по-пълна картина за личното и вътрешно разбиране на миналото и травмата, свързана с него.


Снимка: Антонио Георгиев-Хаджихристов
Снимка: Антонио Георгиев-Хаджихристов

Как организирахте пространствата и каква е тяхната драматургия?


Джулиан Шехирян Драматургията се основава върху интердисциплинарен и мултимедиен подход, който изисква от нас да предоговаряме изразните възможности на съставните ѝ части. Черпихме от традициите на тоталното изкуство, изобразителното изкуство, нойз музиката, театъра, видео арта и звуковия дизайн. Но най-вече повлияха етнографските ни проучвания на домове на оцелели. Винаги е било предизвикателство как да съчетаем всички тези методи без да загубим основното – да успеем да насочим вниманието на публиката към интервютата. Това беше и един дълъг процес, като на моменти се появяваха и разногласия във вижданията ни за инсталацията, физическа и/или звукова.


Предизвикателство за този проект бе как да организираме вниманието, тъй като той от самото начало бе свързан със създаване на пространство. Ако има архитектура, мебели, битови предмети с всичките им разнородни цветове и знаци, как да „поведем“ публиката по определен път на вниманието? Нашите пространства не са „декори“ в смисъла на театъра или филма, няма актьори, които да жестикулират или да насочват погледа.


Трудността да намерим единно решение на тези драматургични проблеми ни доведе до извода, че не можем да изразим идеите си с едно пространство. Трябваше да има спектър, който да преминава от етнографското към абстрактното и обратно. Най-ранната версия на този проект включваше инсталация в хотелска стая в Белене. Оттам идеята се премести в действителен/обитаем апартамент в София. По-късно – в частна галерия, след това в музей, после в помещение под наем. По някакъв начин окончателният проект синтезира всички предходни идеи, като организира концепцията в две противоположни места – общинска галерия и съвкупност от частни помещения, изработени от нас във временна сграда.


Снимка: Антонио Георгиев-Хаджихристов
Снимка: Антонио Георгиев-Хаджихристов

Какви методи използвахте, за да оформите, конкретизирате и преведете зрителя през пространството в студиото „Съседите“?


Джулиан Шехирян В изложбата има няколко динамични елементи, които направляват енергията и вниманието в пространството. Осветлението се променя, разграничавайки редуването на „посещенията“ на етнографите (Лилия Топузова и Красимира Дренска), които са свидетели на оцелелите. Това осветление също така провокира публиката да се движи между активни и неактивни зони, като по този начин създава още един слой на това да си свидетел или да споделяш свидетелство. Прожекции се включват и изчезват, като мъгли свличащи се по мебели и предмети и се смесващи се с явления и текстури, записани от местата на бившите трудови лагери. Така експериментирахме с формалните прилики и символичните контрасти между това, което се прожектира, и това, върху което се прожектира. Мисля, че преживяването е свързано с мимолетността. Шумове от домашни и теренни записи се промъкват в моменти на плътна тишина, нахлуваща тогава когато гласовете на оцелелите са се оттеглили от пространството. Грамофон и кафемашина периодично съскат и се изплъзват на възприятието. След това се появяват самите гласове от няколко места в първите две инсталации. Това разпръскване на присъствието в пространството създава един вид нестабилно и активно поле на очакване, следвано от моментно разбиране, накрая връщане към мъглата на несигурността и еластичността на времето.


Вратата на студиото, с нейния свистящ домофон, е граница. Отвъд тази граница е територия. В нея има определени правила, структури и иконографии. Накратко, за да създадем временно пространство, което паметта, върху която работим, може да заеме, сметнахме за необходимо да създадем условията, при които тя да бъде слушана и възприемана. Всяка медия има свой собствен „режим на внимание“. Когато гледаме картина, осветлението може да води вниманието ни, но може и композицията да доминира; ако има фигуративност, неизказаното общуване и жестове на телата могат да насочат интерпретацията ни. Във филмите камерата насочва погледа в рамките на едно пространство. Освен това, както пише Майкъл Баксандал, съществува „око на епохата“, което допълнително определя в исторически план как виждаме това, което наблюдаваме.


Какво е вашето присъствие в самата инсталация?


Красимира Буцева Ние сме част от работата, тъй като тя е породена от личните ни разбирания, а и предметите и историите в нея са подбрани от нас. Моят глас, както и този на Лилия Топузова, се чува от време на време в самите интервюта с оцелелите. Същевременно се опитваме да сме и отстрани, отдръпнати, влизайки в ролята на артисти – изкуството е нашето средство за разказване на тази трудна история. Дори и пространствата да приличат на нечии, те не са етнографски възстановки, а художествени измислици, вдъхновени от нашите проучвания и посещения в домовете на преминалите през лагерите. Но също сме и граждани – искаме да активираме едно пространство за разговор, което да продължи съществуването си след приключване на проекта.


Джулиан Шехирян В състояние на повишена бдителност. Тук мога да говоря за техническата страна на инсталацията, която е друга страна на присъствието. Част от инсталацията е планирана да бъде хаотична и неповторима - със случайни алгоритмични забавяния (това е в кухнята). Но дневната и спалнята се управляват от чувствителна и почти невъзможна технологична хореография, задвижвана от алгоритъм за сериализация на данни, и набор от електроуреди, контролирани от радио и wifi. То е малко като самоналожена психоза, когато сме там и следим за проблеми, докато слушаме безплътните гласове (на запис) – може да изпаднем в паника, когато спрем да ги чуваме. Това се случва, особено тогава, когато дойде голяма група посетители и при инсталацията се появят смущения. Следващият път, когато правим инсталацията, мисля, че ще разчитаме повече на случайността при аранжиране на аудио- и видеофрагментите.


Снимка: Радина Ганчева
Снимка: Радина Ганчева

Какво наблюдавате при публиката, как посетители възприемат инсталацията?


Красимира Буцева Дълбоко заинтригувани сме от коментарите, които достигнаха до нас до момента. Посетителите от публиката са на различни възрасти, заслушват се, интересуват те и разказват. Идват много млади хора в студиото ни – някои случайно, други през образователната ни програма, която водим като част от изложбата. Водим много смислени разговори, някои от тях за по-малко известни факти – например затова че е имало и чисто женски лагери, и за травмата и болката на жените в този контекст. Често се спират хора, които разказват личните си семейни истории – преживени или наследени. Много ме докосна една ситуация, в която един човек ми разказваше за посещенията си в Белене и неговите лични проучвания, и преди да си тръгне от студиото ни, се огледа наоколо и възкликна, че има памет и че тя ще бъде запазена. Видях как инсталацията породи надежда в този човек, но и в други, от които по-късно чух подобни изказвания.


Колко важно е за вас учащи се (ученици, студенти и други подобни групи) да бъдат запознати с изложбата и нейните послания?


Красимира Буцева За нас е много важно работата ни да излезе извън „ехо стаята“. Посетителите да не са само артисти, куратори или историци, а да са такива, които биха открили тази изложба случайно. Затова и организираме паралелно образователна програма от самото начало на изложбата, като сме във връзка с училища и университети в София, Пловдив и Ловеч. До момента сме се срещнали с над 100 ученици и студенти, като до края на месеца изложбата ще е посетена от още 150 ученици. Тяхното внимание, любопитство и въпроси са това, което за мен активира изложбата. Те не само че се превръщат в слушатели на тази история, ами и стават преносители на паметта.


Джулиан Шехирян Някои посетители, които имат собствен житейски опит от периода на социализма, понякога идваха да потвърдят това, което вече чувстват. Много други ще чуят за изложбата и може да не дойдат, защото вече имат твърда позиция. Възможно е да изпитват колебание дали да продължат дебатите, които са част от живота им от началото на прехода. Учениците обаче се намират в момент на израстване и стоят на времева дистанция между поколенията, където срещата с историческата полифония може да има силен ефект. Смятам, че това е най-значимата аудитория за тази изложба – тези, които нямат пряк, жив опит от социалистическия период. Забелязваме огромно любопитство и интерес сред учениците от средните училища и университетите. Те са израснали с разказите на своите родители, баби и дядовци и така нашата намеса има върху какво да се надгради. И все пак, слушайки свидетелствата на хора, които произхождат както от сходни, така и от различни от техните икономически и политически среди, имат възможност да обрисуват по-широка картина на разнообразието и противоречията на опита от миналото.

Снимка: Красимира Буцева

Имахте ли за цел да лекувате травмите през изкуство, мислейки изложбата като средство за „оздравяване на общността“?


Красимира Буцева Аз лично силно се интересувам от тази тема и съм писала по нея в една моя статия “Vernacular Memorial Museums: Memory, Trauma and Healing in Post-communist Bulgaria”, наскоро публикувана в списанието Museums and Social Issues Journal. Там представям места, които случайно или целенасочено са се превърнали в музеи на паметта, като наричам тези места “vernacular memorial museums”. Те често са част и от жилищното пространство на някой човек, който ги е създал, в повечето случаи са самоинициирани, самофинансирани и ръководени отвъд йерархиите и структурите на един мемориален музей. В тези пространства забелязвам, че съществува и някакъв вид лекуване, както за инициатора им (по правило оцелял от политическо насилие), който събира свидетелства за своята и общата травма и така създава място на памет и помирение, така и за хората, които посещават тези места. Миналото, особено трудното и неизказано минало, трябва да бъде изговорено, осмислено и реконтекстуализирано не само по време на нашата едномесечна изложба, ами по принцип, в продължително време – от артисти, историци, институции и от държавата.

Джулиан Шехирян Мое вдъхновение бе филмa Bisbee ‘17 на Робърт Грийн. В него жителите на Бисби, Аризона пресъздават травматичните събития от депортацията през 1917 г., която разделя града на две. Филмът, за мое дълбоко учудване, успява не само да документира, но и да мобилизира процес на колективна равносметка и изцеление чрез достъп до въплътените и афективни измерения на начина, по който историята живее в нас, независимо дали я разказваме или не.


Тази цел е по-възвишена от всичко, което някога бих се опитал да направя. Не мисля, че избраните от нас методи събират потомците на жертвите и извършителите за едни трудни и трансформиращи диалози, но това, което правят, е да разбъркват мъгливата, подобна на блато супа на нашето колективно наследство. Фини елементи от дълбините се надигат. Това започва, когато някой прекара време в инсталациите слушайки. Когато хората лично се докосват до интимността и суровостта на разговорите. Същевременно си мисля, че този процес продължава само ако провокира нашата публика да сподели преживяванията си с други хора, независимо дали в неформална или официална среда.


Снимка: Красимира Буцева
Снимка: Красимира Буцева

Помагате ли да се създаде споделена памет – нещо, което тук напълно липсва поради тоталната фрагментация на обществото и поради липса на демократични структури и медии?


Джулиан Шехирян В нашия контекст забелязвам два противоположни начина на позоваване на историята. От една страна, съществува оспорване на близкото минало като платно, на което се чертаят и определят наративи, чрез които да го осмислим. Най-често това се разгръща като спор. Понякога той се опира на личен опит („аз съм живял по това време и знам какво е било, а вие не сте“), но най-често по същество инструментализира миналото като средство за обяснение защо нещата са такива, каквито са днес, и кой носи отговорност за статуквото. Това е най-срещаният начин, по който чувам историята да се появява в разговорите. Има обаче и друг начин, който изглежда малко по-различно. Той не изключва непременно конфликти или оспорване, но основата му не е спорна – по-скоро в основата му са слушането, любопитството и запазването на пространство за споделяне от страна на другите. Практиката на слушане позволява на субективното да информира обективното и на обективното да информира субективното. Всъщност разликата между тях се размива. В „колективната“ памет винаги ще се наблюдават разломите на несъгласието.Както отбелязва Диана Иванова в разсъжденията си за нашата работа, Морис Халбакс пише, че „обществото клони към това да изключва от своята памет всичко, което би могло да раздели отделните хора едни от други“. Следователно забравянето може да бъде също толкова важна част (ако не и повече) от конституцията на колектива, колкото и помненето. Поддържането на мълчанието като средство за защита – не само в интрапсихичен смисъл, но и като средство за колективна синхронизация. Би било удивително, ако работата ни е провокирала някои хора да преработят съдържанието на това мълчание в нещо, което може да бъде споделено, което може да стане част от граждански дебати и може да се превърне в артикулираща част от колективното ни историческо наследство.


В България все още няма институции, които да се грижат за паметта по подходящ начин. Вие искате ли да компенсирате това по някакъв начин? Веднъж подхванали темата, мислите ли за продължение?


Красимира Буцева Ние бяхме толкова заети да работим върху този проект в последните месеци, че едва няколко дни след като открихме изложбите, случайно ни хрумна, че може би все пак сме създали нещо като мемориален музей. За мен в контекста на подобни институции е много интересен музея в Кейптаун, District Six Museum, може би защото е музей, който е основан от самата общност и в който липсват музейната йерархия и бюрокрация, елитаризъм или задни цели. Като противоположен пример бих споменала музея House of Terror Museum в Унгария, открит през 2002 по време на изборна политическа кампания на Виктор Орбан, финансиран през държавата и използван като инструмент. District Six Museum е мемориален музей създаден от общността, която е поканена да избира предметите, влизащи в музея, и да ги курира. Това е музей, който по един естествен път се превръща в място за лекуване, преосмисляне, събиране на изгубена и унищожена история.

Би било добре, ако инсталацията открие свой постоянен дом в бъдеще; място, на което да живее и да може да бъде посещавана. Или да стане част от мемориален музей. За нещастие тук няма мемориални музеи или паметници, няма и държавна позиция за точно това минало. Затова и нашият опит, а и на други колеги артисти, историци, изкуствоведи и куратори, е личен, спорадичен и частен. Надяваме се с тази изложба да насърчим обществения интерес към говоренето и слушането на това минало. Също така мислим, че изложбата, която е и завършване на този проект, продължил осем години, е някакъв естествен край в моята практика, а и в нашата съвместна, по конкретно тази тема.


Джулиан Шехирян Бях изненадан колко много хора считат за необходимост тази изложба да не се закрива, да не напуска тази сграда. Това е умиротворяващо. Сякаш когато тишината е нарушена, можем да видим и почувстваме по-ясно нейните контури. Красотата на една временна намеса като нашата е, че тя може да въздейства със сила и прецизност. Може ли постоянен вариант на тази инсталация да изрази необходимостта със същата сила? Може би тя би изпълнила различен регистър от задължения, като например дългосрочното стопанисване на несигурната памет за нови групи и поколения зрители. Финансирането и политическата воля, които биха били необходими за това, добавят нови измерения и уязвимости, от които не се е налагало да предпазваме творбата. Ще бъде ли тя инструментализирана? Ще бъде ли използвана от политически партии за привличане на нови демографски групи? Признавам, че политиките на паметта са сложни. Като човек, който не е роден или израснал в България, не смятам, че е моя работа да вземам тези решения. Бих се радвал да подкрепя хората, които искат да надграждат усилията на другите и на нас самите.



Изложбата „Съседите: форми на травмата (1945 – 1989)“ на Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова може да бъде видяна в СГХГ (куратор Красимир Илиев) и студио „Съседите“ на ул. „Бенковски“ № 40 (куратор Весела Ножарова) до 4 декември 2022.

КРАСИМИРА БУЦЕВА започва проучванията си през 2016 г., докато учи фотография в университета в Портсмут, Великобритания. През последните няколко години превръща проучването на архивите на Държавна сигурност и разговора с оцелелите от репресиите в основна част от работата си. Един от последните ѝ проекти по темата, „Фотографиране при неблагоприятни условия“, спечели годишната награда за съвременно изкуство BAZA.

ДЖУЛИАН ШЕХИРЯН е докторант по история в Принстънския университет, интердисциплинарен изследовател на социалната история на психиатрията и психотерапията в България и САЩ. Проучванията му в тази област водят до инсталацията „Изравяне на психиката“ в Червената къща (2015 г.).

Comentários


bottom of page