top of page

ОТ КОЛЕКТИВНИ ИНИЦИАТИВИ ДО НЕЗАВИСИМИ ПРОСТРАНСТВА

По повод work-in-progress изложбата „Мрежи от независими пространства: България“ публикуваме материал на Иван Бонев за „деинституционалната“ архитектурата, която търси баланса между публичното, общото и частното. Изследването е продължение на обширните му проучвания между 2017 – 2019 г. върху деинституционалната архитектура в Токио, от които той взаимства подход и методология за селекция и анализ на местния контекст в България. Текстът, който публикуваме, е само откъс от по-задълбочено изследване на местни практики при създаване на нови общи пространства, включващи места като „Гьолът“ във Варна, „ТАМ“ във Велико Търново и „Читалнята“ в София.


Общите пространства са били ресурс, който е играл важна роля за традиционните исторически общества. Например поляната в края на селото е била място, където всеки е можел да пасе добитък, да бере билки или да организира празненства. През XIX и XX в. урбанизацията на този колективен ресурс е довела до неговото разпределение между обществени и частни институции, които са го индустриализирали и капитализирали. Този процес е довел до елиминирането на традиционните общи пространства, в които хората са се събирали да споделят занимания. В началото на XXI в. липсата им е запълнена от квартални организации, клубове по интереси и социални бизнеси, които установяват нови общи пространства. Тези социални практики се дистанцират от външни влияния, като се самоорганизират в рамките на техните членове. Така съумяват да останат независими и в резултат формират съвременни общи пространства.


Този феномен е добре документиран в Западна Европа, Северна Америка и Югоизточна Азия още от края на XX в., а от началото на XXI в. се правят съзнателни усилия за неговото устойчиво присъствие в съвременните градове. Берлин е един от първите европейски градове, в които концепцията за общи пространства е прегърната като инструмент за градоустройствена регенерация – през 90-те години на XX в. изоставени индустриални комплекси, ЖП линии и терените на току-що разрушената Берлинска стена се заемат от общностни проекти, които облагородяват „празните пространства“ в града (Фиг. 1). Това са едни от първите експерименти в търсене на устойчив баланс между публичното, общото и частното, и мястото на независимата инициатива в тях. Техният успех отеква в целия свят (Фиг. 2).


Фиг. 1 Urban Pioneers: Temporary Use and Urban Development in Berlin, Jovis, 2007 г. Фиг. 2 Диаграма на баланс между публично, общо и частно през XX и XXI в., Tokyo Commons, Tokyo Institute of Technology, 2019 г.


УСТОЙЧИВОСТ НА НЕЗАВИСИМИ ПРОСТРАНСТВА


Какво определя нещо като независимо? Най-обща дефиниция вероятно би била основана на автономност на съществуване. Тя би могла да се изрази териториално, финансово, институционално, морално – по всякакъв материален или нематериален признак. Проблемът на това разсъждение е, че то лесно се заключва в границите на концепцията на собственост върху ресурсите нужни за практикуване на независими занимания: публичните ресурси са предмет на занимание на програмите на публичните институции, които ги управляват; частните ресурси са предмет на занимание на частен интерес, който не е задължително споделен. В дихотомията между публично и частно, общото съществува между и около тях, освободено от бариерите на собствеността. Това не означава, че общото е безстопанствено, а напротив, че отговорността и привилегиите, свързани с общ ресурс, са споделени от група единомислещи хора, вместо да бъдат заключени в конкретен собственик. Тяхното отношение към общия ресурс е основен аргумент за тяхната независимост.


Тяхното отношение към общия ресурс е основен аргумент за тяхната независимост.


Условия за формиране на независими пространства в семейството на съвременните общи пространства е наличието на споделено занимание, което обединява група хора около даден ресурс, който те използват за осъществяването на това занимание (Фиг. 3). Реализацията на независими пространства е продукт на подходящи градоустройствени политики, както и на инициативност и креативност на членовете на колектива. Инициативност, защото устойчивото независимо пространство изисква ангажираност на членовете му с неговото първоначално осъществяване и поддръжка. Креативност, защото свободните ресурси в града като реки, езера, свободен сграден фонд или остатъчни инфраструктурни пространства обикновено са трудни за обживяване с нужната нова архитектура. В допълнение, ако използваният ресурс е публичен, то една независима инициатива би следвало да го използва не само за собствени цели, но и за принос към по-добър достъп до него на цялото общество.


Този модел за независими пространства е базиран на анализ на места в силно урбанизирани градове на развити демократични общества, които имат традиции в поощряването на гражданска инициатива (Фиг. 4). Но как различният градоустройствен, обществен или културен контекст оказва влияние върху независимата инициатива и устойчивото съществуване на независими пространства?



Фиг. 3 Токио, Playpark Setagaya и неговата щаб-къщичка, изградена от демонтирани дървени електрически стълбове, Мрежи от независими пространства: Токио, Иван Бонев, 2021

Фиг. 4 „Мрежи от независими пространства: Токио“, Иван Бонев, 2021 г.


БЪЛГАРСКИЯТ ПРИМЕР


Гражданската инициатива в България е в процес на ново установяване след труден исторически период от втората половина на XX в. По време на тоталитарния режим в страната (1945 – 1989 г.) троицата публично, общо и частно е била изцяло обзета от политически ценности и програма. В тази среда независимото се е проявявало като тайни беседи, музикални и литературни вечери без възможност за присъствие в обществения живот в страната. След падането на „Желязната завеса“ през 1989 г. социалистическият екстремум е подменен с капиталистически – частната инициатива фрагментира обществото като приватизира много публични ресурси, които така биват отново недостъпни за гражданска инициатива. През 20-те години на XXI в. независими пространства в България съществуват във все още труден обществен контекст.


През 20-те години на XXI в. независими пространства в България съществуват във все още труден обществен контекст.


Някои от тях са се зародили като изключения в края на тоталитарния режим, други са продукт на младо поколение инициативни групи хора с нова социална визия и тепърва ще доказват своята устойчивост.


Едно от тези независими пространства се заражда във Варна по време на тоталитарния режим и съществува и до днес. В края на 70-те години на ХХ в. в града са реализирани няколко геотермални сондажа, които извеждат горещи подпочвени води до повърхността с цел използване като обществено благо. Горещата вода е утилизирана като ресурс както за рекреация, така и за отопление. Единият сондаж е на Крайбрежната алея – той отоплява Двореца на културата и спорта и Военноморското училище „Никола Йонков Вапцаров“, а използваната гореща вода се връща за изливане в морето. Така през 1979 г. в централната част на Крайбрежната алея се появява тръба с диаметър 350 мм, която излива вода с температура 57°C на каменистия плаж „Офицерски“. Група ентусиасти виждат потенциал в инфраструктурното съоръжение, „разхвърлят“ плажните камъни около тръбата и оформят малък „гьол“, в който започват да се „киснат като биволи“ (Фиг. 5).


Мястото сдружава общност редовни посетители. Един от тях, докер на пристанището, използва служебна фадрома, за да оформи гьола като естествен каменен басейн с диаметър 7-8 м., в който вече се събират около 20 души. „Гьолът“ или „Топлата вода“, както става известен неформалният басейн, се използва за балнеолечение, разговори и тихи купони под прикритието на парата от горещата вода. Басейнът е поддържан чист и спокоен, за да се избягва конфликт с органите на реда на тоталитарния режим. Запазва се така до падането на „Желязната завеса“.


Fig. 5 Arch. Vladimir Popov, one of The Pit initiators, telling its story during the forum “Networks of De-institutional Architecture: Tokyo in Varna”, 2021. Photo © Dobrin Minkov
Фиг. 5 Арх. Владимир Попов, един от създателите на „Гьолът“, който разказва историята му по време на форума „Мрежи от независими пространства: Токио във Варна“, 2021 г., снимка © Добрин Минков

„Гьолът“ придобива силна социална функция през 90-те години на XX в. Политическа, банкова и зърнена криза от този период създават маргинални общности, които са използвали басейна като единствено място за поддържане на хигиена. В края на 90-те „Гьолът“ е припознат от частни дарители и Варненска община, които изграждат бетонов басейн на мястото на каменния и го оборудват с душове. Той съществува така и до днес, като бива поддържан, обновяван и дооборудван от неформална общност ползватели, дарители и меценати (Фиг. 6, 7).


Множество ритуали определят „Гьолът“ като независимо пространство, което видимо се откроява между баровете и ресторантите на Крайбрежната алея. Свободно достъпното балнеолечение с гореща подземна и студена морска вода е основно занимание. Разговорите и купоните вече са популярни, а не тайни. Временно обзавеждане с пейки, маси и столове позволява да се почива, да се четат книги и да се играят шах, табла и карти на сухо и удобно. Посетителите са хора от всички прослойки на обществото – млади и възрастни, работещи и пенсионери, бедни и богати, ниско- и високообразовани, местни и туристи. Рутинните дейности по поддръжката са споделени от редовна група посетители – задружен колектив, за който басейнът няма комерсиална алтернатива. „Гьолът“ се изпразва и чисти всяка седмица с водоструйка, четки и препарати. При нужда се събират средства или материали за подмяна на счупени душове и съблекални. Дарители от страната и чужбина продължават да допринасят за поддръжката на басейна.


Фиг. 6 „Гьолът“ през 90-те години на XX в. / Фиг. 7 „Гьолът“ през 2018 г., снимки © Filmuniversität Babelsberg / Йоханес Грисле


МРЕЖИ ОТ НЕЗАВИСИМИ ПРОСТРАНСТВА


„Гьолът“ е част от мрежи от независими пространства в България, които използват споделени ресурси за общо благо. Заслони по планините като „Синята стрела“ на Витоша са такива пространства за катерачната общност. Периферни плажове като „Карантината“ във Варна приютяват бунгала на рибари, които ловят риба по традиционни методи и обучават деца в този изчезващ занаят. Поляни в покрайнините на градовете и празни парцели в жилищни квартали са места за споделено градско земеделие – например софийските квартали са дом на няколко колективни градинарски инициативи като „Градина за Дружба“ и „Споделена зеленчукова градина“. Изоставени сгради и инфраструктура са пространства за независимата културна, артистична и спортна общност. Такива намираме в повечето големи градове в България като „Читалнята“ в София, „ТАМ“ и плажът на р. Янтра във Велико Търново, и „РеБонкърс“ във Варна.


Kнигата „Мрежи от независими пространства: Токио“ може да бъде намерена в Gifted Sofia, КО-ОП и Avrtikl. Тази статия е публикувана в „Журнал за социална визия“ благодарение на Национален фонд „Култура“, програма „Творчески стипендии“.

ИВАН БОНЕВ е архитект и изследовател, живеещ в София, България. Учи в Университета по архитектура, строителство и геодезия в София (2007 – 2014 г.), KU Leuven – Saint Lucas School of Architecture в Брюксел (2012 – 2013 г.) и Tokyo Institute of Technology (TIT) в Токио (2017 – 2019 г.). Член е на сдружение „Трансформатори“, което се занимава с градски изследвания и общностни проекти. Практикувал е в Европа и Югоизточна Азия, самостоятелно и в колективи, измежду които Atelier Bow-Wow (Япония) и Zoom Studio (България). Автор е на книгата „Мрежи от независими пространства: Токио“ и е работил по публикации за TIT, MIT, академични журнали и независими издания.

През 2021 – 2022 г. Иван Бонев е ментор в първото издание на Център за социална визия и участник в последвалата публична програма „Договаряне“.

Comments


bottom of page