top of page

ПО КАНАЛА


София изобилства от реки, макар по тях да не плават кораби и лодки – за тях си говорихме една вечер с поета, журналист и екоактивист Димитър Кенаров под надслова „Реч/на София“. Какво е да тръгнеш по течението нагоре (или надолу) по една от тези реки? Има ли все още романтика в отходните им води? Какво ни казват реките на София и останала ли е разбираема реч в брътвежите им? На тези и други въпроси се опита да отговори Димитър, а спомен от вечерта е поемата „По канала“, която публикуваме като част от серията „Изкуство и околна среда“.


© Снимка: Димитър Кенаров












По Канала

Димитър Кенаров


(на Линда и Надя)


1.

Карай по Канала казвам на таксиджията,

а той само кимва мълчаливо и издишва

цигарен дим в така или иначе мръсния

въздух на София. Разбрал е напълно

какво имам предвид без да се замисля

за думите. Разбирам го. Когато живееш

в тоалетна, какъв избор имаш освен

да привикнеш с миазмите? Въпрос

на оцеляване, някои твърдят. Ако гледаш

достатъчно дълго бетонна стена, тя става

прозрачна. Изчезват панелките, найлоните

по клоните, лицата на политиците, дори

бебето с церебрална парализа изчезва,

изчезва целият град заедно с два милиона

жители като във филм на ужасите, в който

най-ужасното е невидимо за очите, но –

тук е разковничето – и най-прекрасното.

Острието на ножа постепенно затъпява

и не можеш да се порежеш, не можеш

вече да отрежеш кутрето си, но нито пък

сладкия юнски домат. Липсата на кръв

неизменно се превръща в липса на сок.


2.

Циганчета се плацикат в Канала по бански,

а после спокойно се излягат на припек

върху бетонния бряг все едно почиват

на Канарите. Чудя се дали са затворили

очи като всички в града или, напротив,

притежават най-жилавото въображение,

съзиращо метафора във всеки предмет?

Невидими, заровени в родилния белег

на София, те са раждат за втори живот

през лепкавата, мрачна канална тръба.

3.

По Канала, казвам, но отвреме навреме,

когато се разхождам пеша в летния ден

и кестените са разлистили сецесионови

листа, а липите пръскат френски парфюми

из пластмасовия въздух, току се сещам,

че това е Перловската река, в която някога,

чувал съм, са добивали злато, а добитъкът

е слизал привечер на водопой като в картина

на Констабъл. Не искам да романтизирам –

ясно ми е как хората във всяка една епоха

унищожават света, за да мечтаят върху

руините му – и все пак e някак приятно

да си спомня, че каменните реки на Витоша

продължават да раждат вода, която бълнува

на хиляди езици и влиза в сънищата ни,

въпреки обратната, каменна логика

на архитектите и градските инженери.


4.

Да намериш първоизточника, да направиш

видими изворите на езика: това е може би

работата на поетите. Да преведеш читателя

не през реката, от единия бряг до другия,

както Харон – душите на мъртвите срещу

съответното заплащане, а да тръгнеш срещу

течението, нагоре, където дори сега, през юни,

парченца перлен сняг все още се белеят там

горе на Витоша, между двойните Резньове.

Линда, Надя, водете ме, покажете ми пътя.

Подавам ви моята почти човешка ръка.



© Снимка: Димитър Кенаров

ДИМИТЪР КЕНАРОВ е писател, преводач и журналист на свободна практика. Завършил е Мидълбъри Колидж, Върмонт и Университета Бъркли, Калифорния. Автор на българските стихосбирки „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“. Публикува на английски език в престижни американски издания като The New Yorker, Esquire, The Atlantic, The Nation, Foreign Policy, The New York Times и др. Негови пътеписи са селектирани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“, а през 2022 Audible/Amazon създава подкаст сериала Radioman по негов литературно-журналистически материал.
100 преглеждания

Comments


bottom of page