ЛЕТИЩА В ТРАНСФОРМАЦИЯ
- anna32940
- преди 7 дни
- време за четене: 12 мин.
Актуализирано: преди 6 дни
Франк Кванте, бивш изпълнителен директор на летищата в Бургас и Варна, и художничката Боряна Росса ни споделят за съвместната си работа по представянето на изкуство в сградите на летищата и как можем да създадем среда, която съчетава креативност, преживяване и вдъхновение. Докато управлява Летище Варна, Франк Кванте прави възможно интегрирането на зеленина и изкуство, а тази година Боряна създава "Жената и Вселената" – скулптурна инсталация, вдъхновена от полета, публичното изкуство и женските образи. В този материал, Виктория Драганова поставя въпроси, свързани с тяхната работа в оформянето на средата, ангажирането на посетителите и преплитането на история, идентичност и въображение.
Франк, в продължение на пет години беше изпълнителен директор на летищата в Бургас и Варна, преди да се преместиш на Летище Анталия това лято. В кой момент се появи вдъхновението да работиш с артисти, да представяш изкуство и да създаваш пространства, които предлагат различен вид преживяване?
Франк Кванте: Нека говорим по-общо, не само за работата с артисти. Подходът към летищното пространство е нещо много специално. Аз смених сектора, когато дойдох в България – преди това бях в енергийния сектор. Усещам летищата като уникални места. За мен те не са само функционални, а са свързани с мечтата за летене – мечта толкова стара, колкото и човечеството. По някакъв начин летището те подканва да мислиш отвъд неговата функция. Включването на креативното, човешко измерение, както и стремежът към красивото, е част от мениджърската ми ДНК.
Преди няколко години видях на летище Варна една голяма, триметрова скулптура от социалистическо време – „Човекът и Вселената“ (1975) на Недко Кръстев. След дълги години по складовете, представихме това произведение най-накрая в публичната част на летището, достъпно за нашите клиенти и служители. После показах скулптурата на Боряна, което, струва ми се, бе първоначалното ѝ вдъхновение. Спомням си, че каза: „Нека вземем тази мечта за летене и я направим не само мъжка мечта, а мечта на всички хора.“ Това е историята накратко.
Боряна, по покана на Франк Кванте и ръководството на летището, създаваш инсталацията „Жената и Вселената“. Кое те вдъхнови за тази нова работа?
Боряна Росса: Първоначално се вдъхнових от идеята за полета – идеята за преодоляване на земята и излизане в космоса. Това е нещо, което веднага трябва да се вземе предвид, когато създаваш изкуство за летище.
След това, разбира се, скулптурата „Човекът и Вселената“ , която ми показа Франк. Тя е произведение, което документира историята на българското публично изкуство. По-късно разбрах, че тя е част от серия скулптури на Недко Кръстев, в която има и образи на жени и деца. Много харесвам и скулптурите на Нина Канарова, с които се запознах по време на процеса – тя е негов партньор в живота и изкуството. Трябва да спомена, че при превода на заглавието от български на английски настъпва лека промяна в значението. Най-точният превод на оригиналното заглавие „Човекът и Вселената“ е The Human and the Universe. В българската версия няма полово определение. Въпреки това, скулптурата във Варна изобразява мъжка фигура върху сфера, която вероятно символизира планетата Земя. За мен това е красива метафора за преодоляване на гравитацията, за напускане на кръглото, за излизане в безкрайния и безформен Космос. Затова си казах, че тук трябва да включим и женски персонаж, защото не искам да останем със стереотипното мислене, че всичко се прави от активните мъже, а жените са просто пазителки на земята, приковани към нея, за да раждат, и това е всичко.
След това дойде върхът на крилото, който се намираше в офиса на Франк във Варна. Този материал ме вдъхнови. Можеш да започнеш с абстрактни идеи за полета, но в крайна сметка трябва да достигнеш до материален обект. Попитах дали мога да получа още от тези крила и започнах да си представям серия от портрети на супергероини, изрисувани върху тях. Дори обмислях кинетична инсталация, в която крилата се въртят около оста си.
Крилото не е като стена, върху която рисуваш от едната страна, а другата остава част от сградата. При крилото вече работиш в триизмерност – мислиш за обем, за светлина. Затова започнах да мисля за това произведение като за скулптура, а не стенопис.
Колко предизвикателно е да се представя изкуство на летище?
Боряна: Летището не е галерия. Посетителите не изпитват притеснение от „храма на изкуството“, което е хубаво, но създава и трудности – хората пипат нещата, блъскат се в тях. Когато се прави публично изкуство или изкуство, което директно комуникира със случайна публика – било то пърформанс или намеса в общественото пространство – винаги се мисли за незабавната, спонтанна реакция на хората. Това е нещо, за което съм мислила като пърформанс артист, но когато инсталираш нещо трайно в публично пространство, трябва да мислиш не само за първата реакция, а и за реакцията след време.
Какво е усещането, ако прекарваш много време до произведението? Например, ако си изпуснеш полета или чакаш часове и тази творба е точно до теб.
Тя трябва по някакъв начин да комуникира с теб, да те вдъхнови, да те успокои или просто да създаде приятна и ангажираща среда.
Присъствието на изкуство и ангажираността с него означава, че ще направиш нещо друго, освен да се стресираш, че си изпуснал полета или носиш тежки куфари. Това е неговата роля и тя е важна. Виждаме временни изложби на летище София, например. Макар че напоследък нещата се подобряват, дълго време това беше едно от най-депресиращите летища, които познавам – и не само защото е моят изходен пункт от България. Говоря и като артист, и като пътник. Би било прекрасно, ако управлението на летището работи с професионални художници и куратори и инвестира в това. С удоволствие бих участвала. Тогава това би било любимото ми летище – онова, на което се връщам в България, отново и отново.
Франк: В един момент по време на проекта възникна въпросът: къде да разположим скулптурите така, че пътниците да ги виждат, без това да пречи на работния процес? Реализирането на проекти на летища никога не е лесно. Трябва да се вземат предвид различни аспекти – сигурност, безопасност, пътникопоток и оперативни нужди. Летищата в Бургас и Варна са предимно туристически. През лятото са изключително натоварени, а оперативните екипи се борят за всеки квадратен метър. Скулптурата на Боряна е масивна, но и деликатна, с чувствителна повърхност – затова трябваше внимателно да се обмисли докосването ѝ, достъпът до нея и всичко останало.
Как изкуството и артистичните намеси променят преживяването на летищата?
Франк: Идеята да показваме изкуство се появи до голяма степен заради факта, че в България много обществени пространства и сгради са видимо занемарени. В началото намерението беше да насърчим чувството за идентичност и принадлежност към общността чрез общественото пространство. Започнахме проект на летището с нашите служители, наречен „Моето летище“. Част от него беше да им дадем възможност да подобрят своите работни места. Друг проект, който стартирахме, за да повдигнем духа по време на COVID, беше засаждането на 5000 рози на всяко летище. Включихме всички бизнес партньори, както и местната общност. Дори частни лица идваха и казваха: „Чудесна идея, ще ви дам десет рози да посадите.“ Това създаде хубава динамика, и сега има около 10 000 рози на всяко летище. Дори униформите на нашите служители имат роза като бродиран символ.
Стартирахме и проекта Gate Gardens (градински пространства след паспортния контрол – на открито, с магазини, растения и пейки), добавяйки друго измерение – устойчивостта в екологичен смисъл, като същевременно позволяваме различен начин за престой на летището: навън, с гледка към самолетите и пистата. Тези външни зони спестяват 75% от CO₂ емисиите в сравнение със закритите пространства. Освен това са и икономически изгодни. Това е печеливша ситуация и за летището, и за пътниците, и за природата. Изкуството и зеленината – като Gate Gardens – влияят на пътниците. Докато летищата са силно функционални и често стресови места, зеленината успокоява и създава усещане за мир. Днес летищата все по-често внасят растения в терминалите, за да успокоят пътниците, включително децата. Ние направихме обратното – не внесохме зеленината в терминала, а изнесохме терминала сред зеленината. Търговските партньори, които включихме, приеха идеята изключително позитивно и я подкрепиха.
Боряна: Пътувам много със самолет и понякога имам много дълъг престой на летища. Когато летя от САЩ до България, обикновено имаме прекачване. Това е трудно. Трябва да намериш начин да запазиш енергията си, да не заспиш, да не се депресираш и да изядеш нещо приятно, просто за да оцелееш през дългото пътуване. Това е изтощително.
Когато се замислих върху този личен опит, успях да свържа всичко: от една страна – идеята на Франк за създаване на по-добро преживяване на летището, а от друга – желанието да предам вдъхновението от самата идея за полет. Да се вдъхновиш от машината, от самата машина, която те издига във въздуха и е създадена от хората.
Боряна, твоята инсталация поставя особен акцент върху женската фигура – какви концепции стоят зад този фокус?
Боряна: Целта ми беше чрез изкуството да свържа машинното тяло с хората, които са го създали и летят с него – онези, които му дават дух. Също така исках да подчертая присъствието на жените, както реални, така и митологични. Така първоначалната идея за супергероини се трансформира в тези образи на летящи жени, които изрисувах върху тялото на самолета. Този метален корпус, който получихме от истински самолет, премина през алхимична трансформация – от нещо, което физически лети и има функция, в нещо, което може би вече не лети, но вдъхновява и събужда духа на полета.
Реших да създам специфичен контраст между лъскавата повърхност на крилото (Франк спомена, че го полират с кори от портокал, които съдържат етерични масла) и матовата повърхност на боята – за да подчертая тази двойственост и едновременно с това симбиозата между машината и човека.
За да създам женските фигури, проучвах движението на тялото в условия на нулева гравитация, което е много подобно на движението под вода. Наскоро научих, че космонавтите се подготвят за нулева гравитация именно чрез тренировки във вода. Така се оформи връзката между въздуха и морето – толкова характерна за Бургас и една от основните причини, поради които хората идват тук. Тези фигури едновременно летят, плуват и преодоляват гравитацията.
Накрая, Драгомир Георгиев, един от директорите на летище Бургас, ми разказа за произведение на изкуството, което някога се е намирало на фасадата на старата сграда преди да бъде разрушена: „Икар“ (1968) на Доко Доков. Това е красива, крехка, андрогинна фигура в полет. Аз съм голям почитател на естетиката на 60-те години и това произведение ме вдъхнови да си представя женския паралел на Икар от митологията – такъв, който не е толкова трагичен.
Тогава открих Електра – океанидата, нимфата на океана, дала името си на електричеството. Електричеството е не само движещата сила на самолетите, но и жизнената енергия на човешкото тяло. То е навсякъде. Това стана ключовият елемент, който свързва полета, водата и технологиите с една силна и вдъхновяваща женска фигура.
Беше ли важно и за двама ви да изследвате историята на публичното изкуство на летищата?
Франк: В цяла Европа много летища интегрират изкуство, но в България като че ли се е загубил духът на включване на изкуството в публичните пространства. Страната го е правила преди – през последните пет години видях, че изкуството в обществените сгради винаги е социалистическо изкуство. Очевидно това е спряло след 1989 г.
Боряна: По време на социализма обществените институции бяха задължени да купуват или поръчват произведения на изкуството. Днес това вече не съществува. За мен, като човек, завършил специалност Стенопис в Националната художествена академия през 1997 г., тази промяна в политиката, която изключи изкуството, беше болезнена. Нямаше място, където да се прави нещо, нямаше място за моето изкуство, нямаше начин да оцелея като стенописец. Затова постепенно се насочих към други области на изкуството. Това е отделна тема, за която съм говорила и на други места. [1].
Като цяло въпросът е за съществуването на съвременно публично изкуство в България.
Имаме стенописи в църкви, които следват православния канон, и някои стенописи, създадени от графити артисти. В софийското метро почти няма нищо, освен творби на Боян Добрев, един от моите преподаватели, скулптурата Орфей на Крум Дамянов и може би още няколко произведения. В цялата страна съвременното публично изкуство е изключително оскъдно, почти невидимо – особено в сравнение с предишните епохи.
Как беше финансиран проектът и как можем да върнем изкуството в публичните пространства на летищата?
Франк: Мисля, че основният „спонсор“ беше Боряна – с нейния ентусиазъм за този проект. Инсталацията беше реализирана и финансирана от летището, а крилата бяха дарение от авиокомпания Electra и техния MRO център. Освен това нашият екип беше силно мотивиран и работи с голямо вдъхновение, което също смятам за съществен принос.
Що се отнася до добри примери от други страни за изкуство в публичното пространство: в Германия всеки обществен проект има процент от бюджета, отделен за изкуство. В зависимост от финансовия обем на проекта между 0,5% и 1,5% трябва да бъдат инвестирани в изкуство. Именно затова обществените сгради в Германия имат интегрирани произведения и могат да работят с утвърдени художници.
В нашия случай ми харесва, че проектът е напълно „домашно приготвен“. Всички идеи дойдоха от Боряна и от нашия екип. Това е наистина български проект – с международно измерение и с препратки към историята на нашите летища, както Боряна вече спомена. „Жената и Вселената“ вече е част от летището, част от неговата идентичност.
Важно е да не ограничаваме иновацията само до технологиите, а да я разширяваме и към социалните концепции – включително изкуството.
Боряна: Какво можем да направим, за да върнем изкуството в публичните пространства? Как да го случваме по-често и да стане част от една устойчива политика? Франк сподели немския модел, който според мен е отличен. България също някога имаше подобна политика. От изключителна важност е да има такъв тип ангажимент – на държавно, градско или поне институционално ниво. При такава отдаденост определена част от бюджета се заделя специално за тази цел, а хората мислят колективно как да я реализират. Това е основополагащо.
Другият ключов елемент, разбира се, са хората. Те трябва да развият собствена визия – кои са, как искат да се представят пред света. Това се превръща във въпрос на идентичност за онези, които обитават мястото, преминават през него или работят там. Затова споменах Франк, като човек, който има ясна представа какво иска да постигне, защо има нужда от изкуство и как то оформя идентичността на едно пространство.
Това, за което говорим, ми напомня за част от старото летище в Бургас, построено през 60-те години и по-късно разрушено по функционални причини. Драгомир Георгиев – един от директорите на летището, с когото имах чудесни разговори – ми разказа за голямо стълбище в тази сграда. Той каза, че хората, които някога са работили там, винаги са го помнили като нещо вдъхновяващо. То е било проектирано в типичния за 60-те години стил – спираловидно нагоре. Убедена съм, че това възходящо движение, комбинирано със светлината, която идва отгоре – чисто визуално и сетивно преживяване, независимо от функцията, к е оставило траен отпечатък у хората и е било свързано с духа на летището. За съжаление, стълбището не беше достатъчно функционално, за да бъде запазено, но продължава да живее в паметта на хората като въплъщение на този дух.
Тук искам да спомена и архитектите, с които работих – Александър Георгиев и Калин Канев, които също създадоха Gate Gardens на двете летища. Сътрудничеството между художник и архитект е от решаващо значение не само за създаването на пространственото преживяване, но и за оформянето на идентичността на мястото. А отношенията с хората, които работят там – като Драгомир или Веселина Котавова, която подкрепяше проекта от самото начало – са изключително важни, защото така произведението се приема присърце.
Франк: Когато Боряна говори за държавни политики, бих добавил, че преди около десет години повече от половината от 50-те най-големи субекта в света се промениха от държавни в частни компании. Ние често сме склонни да прехвърляме отговорността върху държавата и нямам нищо против това, но вярвам, че работата с изкуство също е част от отговорността на бизнес лидерите.
Важно е образованието по мениджмънт и лидерство да включва социална отговорност, изкуство и креативност. Не трябва да ограничаваме иновациите само до технологиите, а да ги разширим и към социалните концепции – включително изкуството.
Франк, наскоро се премести на летище Анталия. Вече планираш ли художествени проекти там?
Франк: Започнах новата си позиция едва преди четири седмици, а Анталия е съвсем различен контекст – различен регион и екосистема. Искам първо добре да я разбера, преди да планирам как да интегрирам изкуството там. Но FRAPORT реализира подобни проекти и на други летища, например в Лима, и със сигурност ще представя предложения на нашия екип и борда на компанията.
Във всеки случай този проект с Боряна беше голямо училище за мен. Не беше първият ми, но беше най-художественият. Боряна е изключителен артист, и искрено се надявам да продължи да вдъхновява родината си България! И искам да благодаря на екипа на Fraport Bulgaria, който подкрепи проекта – особено на Веселина Котавова, както и на Александър Георгиев, Калин Канев и Драгомир Георгиев.
Боряна: Благодаря!
Коментари