ДЕВЕТ МНЕНИЯ ЗА ВЕНЕЦИЯ: БЪЛГАРСКИЯТ ПАВИЛИОН, БИЕНАЛЕТО И ЕДИН ВЪОБРАЖАЕМ ЗЛАТЕН ЛЪВ

По повод 61-то издание на Венецианското биенале и българския павилион „Федерация на минорните практики“ с участието на артистките Венета Андрова, Гери Георгиева, Мария Налбантова, Райна Тенева и куратор Мартина Йорданова, поканихме девет куратори и артисти да отговорят на три кратки въпроса: (1) да споделят впечатленията си от българския павилион, (2) да коментират по-широката картина на биеналето, (3) както и да посочат кой национален павилион според тях би заслужавал Златния лъв, който поради оставката на международното жури не беше присъден. Получените отговори очертават различни перспективи – от критически наблюдения върху кураторските подходи и институционалните рамки до лични впечатления от отделни произведения и национални участия. Публикуваме ги и с идеята да подхраним дебата върху едно от най-важните събития в съвременното изкуство днес.

Участващи: Михаела Лакова, Яра Бубнова, Ралица Герасимова, Борис Костантинов, Лилия Топузова, Галина Декова, Михаил Михайлов, Милена Едвиг и Виктория Драганова.

The Federation of Minor Practices, Bulgarian Pavilion at the 61st Venice Biennale, 2026. Images: Rayna Teneva and Journal for Social Vision.

Михаела Лакова, артист

(1) Българският павилион на тазгодишното издание на Венецианското биенале е впечатляващ със своята концепция, дизайн (пространствено решение) и подбраните авторки и творби. Te представят различни видео работи, някои от които съм виждала на предишни изложби докато други бяха показани за първи път. „Географията е съдба“ на Райна Тенева — личен, лиричен и много човечен филм, заснет в Казанлък, родния град на художничката, който те кара да се съпреживяваш всеки момент. Мария Налбантова с поетичния и кратък филм, озаглавен „Блатна песен“, в търсене на гласове из необятното Драгоманско блато, което тя изследва през годините. Венета Андрова Spray and Play, в който тя изследва и разследва дезинформацията и паразитните автоматизирани сайтове, манипулиращи общественото мнение. Гери Георгиева с въздействащия перформанс на откриването на българския павилион, в който тя умело комбинира текст, движение/танц в диалог с публиката. Именно чрез него тя насочва вниманието към женското тяло и мита за него – тема, която не само е поставена във видеото ѝ, но и донякъде задава тона на целия павилион.

(2) Венецианското биенале тази година спрямо предишни издания определено ще остави отпечатък с политическата си ангажираност, преди всичко защото засяга належащи теми като ролята на изкуството във време на военни конфликти, сложна геополитическа обстановка и технологично променящия се свят. Аз лично се включих в шествието/протест под мотото No Artwashing Genocide („Не изпирайте геноцида с изкуство“), които се проведе на 8-ми май срещу участието на Израел в биеналето. 27 национални павилиона бяха затворени в знак на протест, а културните работници на биеналето също обявиха стачка в тяхна подкрепа. Някои участници в главната изложба в Арсенале пък свалиха своите произведения, други ги промениха, слагайки палестински флагове и изразявайки солидарност с Палестина. Думата „геноцид“ е забранена в света на изкуството, когато става дума за Израел и Палестина и това е проблематично.

Отвъд това,  силно ми въздейства изложбата Helter Skelter на Артър Джафа и Ричард Пиърс на фондацията Прада, специфично начина по които работите на артистите си комуникират и създават диалог и отварят поле за размишление и съзерцаване. Както и Of Woman Born, изложбата на индийската артистка Налини Малани в Magazzino del Sale, в която тя представя девет канална видео инсталация комбинирайки звуци, текстове и изображения на жените, митовете глобалните конфликти.  Препоръчвам и разговора с Койо Куо от последната ѝ изложба в BOZAR в Брюксел.

(3) По-скоро за мен тази награда се обезсмисля спрямо политическата призма и парадигма на времето, в което живеем. Важно е да се спомене, че именно журито, което трябваше да връчи наградата на тазгодишното биенале във Венеция бе принудено да подаде колективна оставка, след като обяви, че няма да включи Израел и Русия в обсъжданията за наградата „Златен лъв“ за национално участие. 

Closed national pavilion in the Giardini during a solidarity strike supporting protests against the inclusion of Israel at the opening of the 61st Venice Biennale 2026. Photo: Journal for Social Vision.

Яра Бубнова, куратор

(1) Обективният поглед към българския павилион във Венеция ми е труден, защото все още не съм убедена в устойчивостта и последователността на нашето участие. От началото на усилията ми за национално представяне –  с писмото до президента Желев през 1995 г. – България е участвала едва осем пъти. Проектът „Федерация на минорните практики“ е сериозен успех на кураторството, на кураторката, обединила няколко различни авторки чрез езика на видеото, на пространствената композиция и компютърната игра. Липсва ми опит с подобни игри и не успях да се справя с тази, но познавам добре популярния шилеров афоризъм „Човекът е истински човек, когато играе“, както и концепцията на Хьойзинха за Homo ludens, според която играта е двигател на културата. Вярвам, че тя поражда и култура на любопитството, която може да обясни защо практиките на тези четири съвременни международни художнички днес са важни, макар и „минорни“.

(2) Изглежда, 61-вото Венецианско биенале е едно от най-проблематичните в историята на гигантската изложба. Кураторката Койо Куо, чула времето ни в „минорен ключ“, почина преждевременно, и на екипа ѝ се наложи да сглобява проекта без „генералния план“. Но Биеналето ще остане в историята най-вече с протестите – както срещу <участието на> Израел и Русия, така и с очевидната немощ да се реагира срещу САЩ. Недоволството на страните с по-скромен БВП и слаб локален пазар от мощната галерийна подкрепа за определени автори беше осезаемо. Съпътстващите проекти са по-добре конципирани и обозрими. Допълнително виждам проблем в начина на експониране на time-based art – сериозните произведения трудно намират място в конкурентния биенален формат, и на преден план излизат атракции и места за селфита. Обидна е очевидната неспособност на журито да „оцени“ участията. В кураторския проект има великолепни творби, но не успях да разбера как цялото трябва да се възприеме в „минорен ключ“.

Все по-остър е проблемът с националната и едновременно наднационалната структура на Биеналето се обсъжда още от 1960-те години. Надявам се, че ще заварим промяна. 

(3) Бих искала да е за павилиона на Испания с проекта Los restos на Ориол Виланова, който, запазвайки архитектурата на сградата, зачитайки базовите закони на визуалното възприятие, е създал огромен документ за мястото на изкуството днес, сведено до репродукция, незначителен сувенир, в който с чувството за хумор са абсорбирани вечното и новото, глобалното и локалното, революционното и традиционното, изящното и приложното, познато и непознато, мащабно и миниатюрно.

Los Restos, Spanish Pavilion at the 61st Venice Biennale, 2026. Photos by Marco Zorzanello and Jacopo Salvi. Courtesy: Biennale di Venezia.

Ралица Герасимова, куратор

(1) Българският павилион тази година се вписваше напълно в доминиращата тенденция сред националните павилиони — видео и дигитално изкуство, допълнено от решения на изложбения дизайн.

Позитивно обобщение, въпреки неизбежните сравнения.

Поотделно работите са чудесни. Филмът на Райна Тенева заслужава собствен павилион, предвид дължината, дълбочината и дългогодишната работа. Видеото на Венета Андрова е зашеметяващо — и като съдържание, и като художествено изразяване. Мария Налбантова е оползотворила по най-добрия начин дългия си опит в Драгоманското блато и настоящата си позиция на отдалечаване. Гери Георгиева остава вярна на своето търсене в женския образ и провокирането на мита като стереотип.

Усещането за цялост разчита на елегантния изложбен дизайн, въпреки концептуалната му привнесеност. Четири значими творби, различни по звучене, тематика и продължителност, са обединени от какво? Този въпрос за мен остана отворен. Като че ли най-силният елемент на сплотяване е в чисто човешки план — между участничките, но това остава зад завесата.

(2) В изложбата „В минорни тоналности“ на Койо Куо открих за себе си съвсем друг подтекст. Един път, в представените творби не открих нищо минорно, а втори път забелязах в кураторската изложба преобладаващото присъствие на артисти, далеч от западната цивилизация. Минорното се превърна в малцинствено и за мен това изцяло преосмисли преживяването.

Разбирането ми се потвърди по безброй начини — започвайки с първата цветнокожа жена куратор на престижното биенале, с изненадващото овластяване на сценични работници, пърформанс артисти и бекстейдж участници чрез протестите, с радикалния феминизъм (австрийския и датски павилион), гей родителството (японския павилион), различната сексуалност (швейцарския павилион) и т.н. Така минорните тонове за мен зазвучаха като омаж към устойчивостта и поетиката на незначимите, нечутите и подчинените — глас, в който липсва силата на авторитета, но преобладава стремежът към човечност.

Докато концепцията на Куо беше критикувана за прекалена пасивност в един раздиран от конфликти свят, смятам, че огласяването на нечутите е истински акт на съпротива срещу разпадащото се материалистично общество.

(3) Безапелационният акцент бе австрийският павилион; на субективно ниво бях запленена от песента на сирените в павилиона на Полша, а концепцията на Павел Браила (Молдова) ме разтърси с преплитането на фантазмите на приказното с ужасите на съвременната война.

Liquid Tongues installation view, Polish pavilion at the 61st Venice Biennale. Photo by Jacopo Salvi (altomare)/ Zacheta Archive.

Борис Костадинов, куратор и директор на Scope BLN, Берлин

(1) Не успях да изгледам изцяло филмите в българския павилион и ще се върна към тях допълнително, но първото ми впечатление е много позитивно. Това е добре структуриран павилион с прецизна пространствена хореография. Кураторската работа се изразява в постигането на атмосферно единство и контрол над ритъма, чрез който публиките възприемат както произведенията, така и павилиона като цяло. Проектът функционира като интегрален инсталационен контекст, в който отделните работи действат в общ пространствен, обектен и архитектурен разказ. Има баланс между комуникативността в международна среда, без да се губи локалната специфичност на темите. Това е едно зряло представяне на България. Поздравления към художничките, кураторката и комисарката.

(2) Тазгодишното издание е особено в много аспекти. Беше белязано от смъртта на артистичната директорка Койо Куо. По-късно и от безпрецедентно напрежение около наградните механизми, включително оттеглянето на журито от награждаването. Към това се добавиха и мащабните протести във Венеция и символичните блокади на павилиони в контекста на войната Израел–Палестина, които трансформираха изложбата в поле на събитийност, а не само в поле на възприятие. Кураторската рамка, определяща предимство на перифериите, ритуалността, спиритуалните жестове и постколониалните теми, създава силна, но понякога, струва ми се, преекспонирана и пренаситена доминанта върху ръчната работа с текстил, керамика, метал и всякакви възможни занаятчийски практики. Това, от една страна, отличава биеналето от всички останали издания, но в същото време то често изглежда „прекалено хомогенно“ и налагащо именно тези практики и естетики.

(3) Бих разпределил отличието като три паралелни модела на художествена валидност: Германският павилион – заради забележителната работа на рано напусналата ни Хенрике Нойман. Изкуството ѝ винаги е съчетавало интелектуалната рамка за работа с историческата травма, но също така и артистичния синтез с нейния силен, неповторим личен маниер на работа.

Австрийският павилион – заради изключителната радикалност на Флорентина Холцингер, създаваща с такъв неоспорим замах своите постапокалиптични пърформанси. Италианският павилион – заради съвсем друг вид смелост, проявена от Киара Камони. Бягайки от изкуствената представителност, тя създава едно общо ритуализирано пространство, въздействащо като единна, жива и приказна гора от внушителни керамични фигури.

1., 2. German Pavilion, Henrike Naumann, The Home Front, 2026. Photo Jens Zieh Berlin. 3, 4. Italian Pavilion, Chiara Camoni, Con te con tutto (With you, with everything), 2026. Photos: Jacopo Salvi and Marco Zorzanello. Courtesy: Biennale di Venezia.

Лилия Топузова, изследовател, участничка в българския павилион на 60-ото Венецианско биенале

(1) Българският павилион е силна и интелигентна интерпретация на възможността за колективност едновременно като практика и като политическа ориентация. Четирите художнички внасят в проекта нюанс, чувствителност и концептуална прецизност, а кураторската работа на Мартина Йорданова ги обединява с увереност и сдържаност. Най-много оцених това, че павилионът не се опитва да монументализира България или да представя националната идентичност по очевиден начин. Вместо това той предлага конкретни минорни практики – грижа, внимание, екологична осъзнатост и дигитален скептицизъм – като форми на въплътено знание и сериозно политическо въображение. В този смисъл, без просто да илюстрира темата, той влиза в смислен диалог с „В минорни тоналности“ на Койо Куо и нейния призив за свързаност и възстановяване.

(2) За мен секцията в Арсенале от кураторската изложба беше най-силната и завладяваща част от Биеналето през 2026 г. Тя ми се стори като своеобразно посмъртно кураторско завещание – опит да се съхрани етиката на вслушването и сетивното внимание на Койо Куо в свят, в който политическото насилие непрестанно се завръща в рамката на изложбата. Бях впечатлена от начина, по който видеото функционираше като напълно реализирана художествена форма, способна да съчетава време, глас, образ и атмосфера. Думите на поети и философи бяха вплетени навсякъде не като коментар, а като форми на свидетелстване. Да слушаш, да се скиташ и да мечтаеш се превръща тук в художествена практика – такава, която отказва да отвърне поглед от историческия ужас или от съвременните жестокости, но същевременно продължава да си представя възможности за възстановяване и за други форми на колективен живот.

(3) Ако зависеше от мен, бих уважила и подкрепила решението на международното жури да подаде оставка.

1. Alice Maher, photo by Marco Zorzanello 2. Ramos Lind, photo by Marco Zorzanello, 3. Dan Lie, photo by Luca Zambelli 4. Akinbode Akinbiyi, photo by Luca Zambelli, 5. Photo by Jacopo Salvi. 2026. Courtesy: Biennale di Venezia.

Галина Декова, директор на Художествена галерия – Перник

1. Представянето се отличава с високо професионално ниво, като особено впечатление правят техническото и дизайнерското решение на интериора, както и успешната интеграция на дигиталното съдържание в пространствената среда. Експозицията стимулира интерактивно участие и създава търсеното усещане за атмосфера, характерна за алтернативен или фиктивен тип институционална среда и модел на репрезентация. В концептуално отношение проектът функционира като адекватно допълнение към общата рамка на биеналето, макар че прекалено буквалното следване на зададената тема донякъде ограничава възможностите за по-самостоятелна интерпретативна позиция. Пърформансът на Гери Георгиева по време на откриването не успя да отговори на предварителните ми очаквания, тъй като възпроизведе по-скоро специфичен и вече установен модел на разбиране за съвременното изкуство, без да артикулира убедително актуални социални, политически или културни проблематики.

(2) За мен 61-ото Венецианско биенале е белязано от раздвоение – от една страна е усещането за институционална трансформация и от силно политизираната международна среда, а от друга – напълно аполитични и абстрактни проекти. Централната изложба поставя акцент върху по-интимни, фрагментарни и периферни художествени гласове, като обръща внимание към уязвимостта, паметта и културната устойчивост. Паралелно с това националните павилиони показват стремеж към преосмисляне на самия модел на национално представителство чрез теми, свързани с миграция, идентичност, екология и геополитически конфликти. Напрежението около участието на отделни държави превърнаха не само в художествено, но и в ясно политическо пространство с много силни позиции на представители на страни, които са били встрани от центъра, като Молдова, Беларус и други. 

(3) Мисля, че австрийският павилион се откроява категорично без конкуренция и изборът на Флорентина Холцингер е ясно заявление за първото място. 

1. Opening Étude, SEAWORLD VENICE 2026 © Helena Manhartsberger. 2,3,4. Seaworld Venice, Austrian Pavilion at the 61st Venice Biennale. Photo: Andrea  Avezzù. Courtesy: Biennale di Venezia. 

Михаил Михайлов, артист и участник в българския павилион на 59-ото Венецианско биенале

(1) Българският павилион се вписва много добре в тазгодишното издание на Биеналето във Венеция. Кураторската работа на Мартина Йорданова и представянето са изключително професионални и на необходимото ниво. Въпреки че политическата обстановка в България в момента не е особено благоприятна, на откриването за съжаление липсваше по-влиятелна и представителна фигура от нашата страна, която да подчертае значимостта на павилиона по начина, който той заслужава.

Творбите ме заинтригуваха както по съдържание, така и емоционално, и мисля, че всяка една от тях би се вписала тематично също толкова добре в някоя от основните изложби на биеналето. Фиктивният изследователски институт засяга важни теми като дезинформация, труд и грижа за околната среда. Пожелавам на художничките посетителите да отделят достатъчно време на българския павилион, имайки предвид богатството от артистични позиции в цялото Биенале. Би било добре, ако благодарение на този според мен силен проект участието на България във Венецианското биенале най-накрая да се утвърди трайно и за в бъдеще.

(2) Темата на биеналето „В минорни тонове“ всъщност е много интригуваща. За съжаление, за мен не се очертава ясна обща нишка в кураторската работа. Визуално и тематично творбите са твърде разнородни. Като цяло основните изложби са прекалено претрупани и само няколко произведения успяха истински да ме докоснат. Сред тях е работата на Алфредо Джаар „Краят на света“.  От националните павилиони моите фаворити са тези на Австрия и Холандия. И двата павилиона използват пърформанса като основно художествено средство. Според мен, в днешното време на постоянен поток от информация и прекалено много стимули, живото изкуство въздейства много по силно. Освен обичайните участия в биеналето, бих искал да обърна внимание на  проекта CANICULA ( Fondazione in Between Art Film), който ми остави по-дълбоко впечатление от изложбата в Arsenale.

(3) Без съмнение бих присъдил „Златния лъв“ на Флорентина Холцингер, макар че за мен би била достатъчна и една малко по-опростена версия на павилиона.

Alfredo Jaar, The End of the World, Installation view at 61st International Art Exhibition – La Biennale di Venezia, In Minor Keys. Photo: Luca Zambelli Bais. Courtesy: La Biennale di Venezia.

Милена Едвиг, галерист

(1 ) „Федерация на минорните практики“ е силно заглавие, защото още в него има ясна позиция. Павилионът не работи с големи символи и готови идентичности, а с по-тихи, уязвими и често невидими жестове. Вместо да казва какво трябва да мислим, той отваря място за различни гласове и практики, които съществуват едновременно, без да се опитват да се наложат една над друга. Тук е важно да се отчете и контекстът: срокът между спечелването на конкурса и откриването е изключително кратък за проект  с интерактивна платформа, няколко видео работи и въобще цялостна инсталация.  Концепцията вероятно имаше нужда от още по-силна среда и повече време, за да разгърне напълно потенциала си, но въпреки това успя да устои. Затова постигнатото от Мартина Йорданова, Деси Димова и артистките Венета Андрова, Гери Георгиева, Мария Налбантова и Райна Тенева заслужава уважение.

(2) Венецианското биенале тази година ми остави усещане за много различни гласове, без един голям, лесен разказ. Най-силни за мен бяха павилионите, които не просто показваха добри работи, а успяваха да създадат цял свят. Японският павилион ми хареса много със своята деликатност, странност и особена поетичност, имаше нещо леко, но много запомнящо се в него. Австрийският павилион беше другият полюс: силен, телесен, театрален, почти като съвременна версия на Йеронимус Бош. Хареса ми как успява да пренесе усещането за хаос, гротеска, абсурд и човешка уязвимост в напълно съвременен образ.

(3) За мен най-силен беше японският павилион, защото превръща грижата и уязвимостта в художествено преживяване, което е едновременно нежно, странно, смешно и много точно за света, в който живеем.

Grass Babies, Moon Babies. Japan Pavilion at the 61st Venice Biennale, 2026. Photo: Luca Zambelli Bais. Courtesy: La Biennale di Venezia.

Виктория Драганова, куратор и издател на „Журнал за социална визия“

(1) Павилионът представя четири силни видео и филмови работи, които разглеждат идентичността през новите технологии, военно-индустриалния комплекс, екологичната криза и дигиталната среда. Заедно, те очертават политическия и социален контекст на Източна Европа, в който популизмът, дезинформацията и различни форми на пропаганда се превръщат в симптоми на по-дълбоки процеси. В същото време работите търсят възможни линии на съпротива – наследени, екологични, интуитивни и колективни.

Именно поради силата на филмите, тяхното последователно представяне в общ скрийннинг с продължителност от близо два часа е трудно съвместимо с ритъма, по който повечето посетители преживяват биеналето. Също така си задавам въпроса дали интерактивната игра, която трябва да служи като вход към произведенията, както и концептуалният апарат, който тя въвежда, не рамкират твърде силно предварително тяхното възприемане, ограничавайки многопластовостта и емоционалното им въздействие.

(2) Венеция е мястото на мащабните жестове – блокбъстър пърформанси, зрелищни филми и инсталации, създадени за незабавно въздействие. Различно звучаха павилионите на Естония, Чехия и Словакия, Литва и Франция. Те предложиха различен политически регистър – не толкова активизъм, а вместо това внимателно изградени визуални и смислени наративи, в които историята, въображението и колективното тяло разпознаваме мястото на бунта.

(3) В полето на визуалните изкуства whitewashing е системен механизъм, затова и трябва да се респектира и подкрепи решението на журито и причината за това – моят Златен лъв би отишъл за колективния акт на солидарност между журито, артистите и подкрепилите ги павилиони.

1. Comme Saturn, French Pavilion. Photo: Marco Zorzanello. 2. Merike Estna, The House of Leaking Sky, Estonian Pavilion. Courtesy: Estonian Pavilion. 3. Jakub Jansa, Silence of the Mole (film), Czechoslovak Pavilion. Photo: Shot by Us. Courtesy: Jakub Jansa. 4. Eglė Budvytytė, animism sings anarchy, three-channel film installation, 50 min. © Eglė Budvytytė, 2026. 5. Lithuanian Pavilion. Photo: Andrea Avezzù. Courtesy: La Biennale di Venezia.