top of page

РАЗГОВОР ПРИВЕЧЕР

Кои са нещата, които ни свързват и привързват към „Център за социална визия“ – платформата, която стартирахме в края на 2021 г.? Това е един документ на една последна среща с участниците в първата фаза на Център, провела се в края на април. Целта на този разговор бе още веднъж да повдигнем някои от основните теми, които обсъждахме във времето, но и да ни позволи да обобщим някои наши мисли покрай участието ни в програмата. Въпросите поставя Виктория Драганова, инициатор на платформата.




© Swimming Pool, 2022. Фотография: Яна Лозева


Какво прави от едно място „център“? Каква организация, структура, институционалност се появяват? Ако „център“ е онова, около което се събираме, то – мислейки с Бруно Латур и „Парламентът на нещата“ – как си взаимодействаме с това нещо? Дали чрез самото асоциацииране ние всъщност не произвеждаме онова, около което се събираме?



Иван Бонев За да може едно място да се превърне в „център“, в него трябва да се съберат хора със споделени визия и интереси. Колкото повече и различни хора допринасят, толкова повече мястото се превръща в продукт на своите участници, техен център. Важно е участниците да са единомислещи, за да могат заедно да преследват общи цели, да създадат нещо повече от това, с което започват.

Дима Стефанова Или може би хора с общо намерение, защото всички сме с различен професионален опит.


Иван Бонев Или със споделени ценности? Мисля, че заради това се събрахме и откликнахме на поканата (за участие в „Център за социална визия“ – бел.ред.), защото всички виждаме проблеми и потенциал, най-общо неща, които бихме искали да променим в контекста на социалното. Желанието на всеки един от нас да допринесе за една от следващите стъпки в тези процеси е, предполагам, причината да сме тук.


Филип Бояджиев За мен хората са това, което правят едно място център, дори бих казал човекът. Енергията, която се завърта в колаборацията между отделните хора е силата, която има възможността да фокусира или дефокусира. Бих добавил също така, че дори група да тръгне без нагласата да изгражда такъв фокус, но успее да канализира нещата, които обединяват и спокойствието в различията, неминуемо е да се стигне до център. Формален или неформален, това няма значение.


Васил Владимиров „Център“ за мен е повече символично понятие, отколкото пространствено. Първата ми асоциация с център е притегляне. Около един център гравитират хора, случки, идеи и организации. В този смисъл, едно място се превръща в център, когато започне да обединява различни смисли, практики и преживявания. Както и когато се създаде поле за взаимно съществуване в контекста на един общ, по-мащабен и включващ план. Центърът е приобщаващ и балансира между различните идеи и гласове. Центърът, или басейнът в този конкретен случай, като физически обект и институция, действа като фасилитатор. Не че не притежава известна автономия, но според мен един център е съвкупността от проекти, инициативи и личности, които подкрепя, управлява и подпомага.

Иван Бонев В момента чета Тhink Like a Mountain (Aldo Leopold, Think Like a Mountain, Penguin Books Limited, 2021 – бел.ред.) и още на първите страници се говори за едни жерави, които живеят в едно блато. Там се описва как всяко поколение ято оставя костите си на дъното и те се превръщат във фундамент на следващото. Това ми харесва като метафора за процесите тук – ние ще сме първите, оставящи нещо на дъното на празния басейн, впоследствие някой ще стъпи на него, да го разрови, надгради или оформи по друг начин.

Андреа Попйорданова Може би това е свързано и с формиране на традиции. Това не е задължително, но при нас така се получи – срещите ни бяха в определено време всяка сряда, с определени теми и хора.

Слава Савова Аз си представям „център“ като училище, от което много нишки тръгват в много посоки, нещо като възел, в който са преплетени много умения и погледи – в случая върху социални процеси. И ми се струва, че тези нишки са вече видими, в разговорите ни, в контактите ни извън центъра, проектират се върху нови инициативи.

Стефан Иванов Много ми хареса метафората с блатото. Хубаво е, че и наистина има басейн, който никак не е метафоричен. Струва ми се, че няма значение кой с какво точно допринася, защото самият процес буквално тече, даже и басейнът да е празен, даже и да има несъгласие за процеса – той се случва.


Окуражаващо е, че даже в някакви абсолютно несвоевременни времена, по време на пандемия и на война, ние продължаваме да разговаряме и всеки продължава да отстоява своята тема и земя и когато срещне някакво чуждо пространство, творческо или ценностно, се опитва да обогати личната си територия, но без да ощетява чуждата.


Все пак, наистина е радващо, че намираме някакъв common ground, някаква обща земя. Не оставаме в някакво ничие пространство, а преговаряме какво е то, говорим си, споделяме, договаряме го всъщност. Всичко може да е „център“. Аз принципно не обичам самото понятие „център“, защото означава, че нещо има приоритет пред нещо друго, което не е в центъра, но всъщност „център“ може да има и в маргиналните полета, може да има и в ъгъла. Аз като човек с всякакви тревоги, обичам да седя в ъгъла, да наблюдавам и слушам. И наистина, беше ми много интересно да гледам и се питах дали можем да напълним това място, този басейн и „център“ с действията си, с говоренето ни и какво ще стане. Друго, което много ми хареса е, че това е и проект, който е хоризонтален и радикално инклузивен, но и всеки може да говори, да не говори, дори да откаже да участва.

Румена Калчева До момента очертахме нещата, които ние допринасяме за този център, но аз се замислих всъщност, че всеки от нас лично взе и научи нещо, израстна по някакъв начин в своя проект. Ние влязохме тук с различни идеи, и това, което всеки от нас взе от останалите, и от „центъра“, е една наша общност, която ние сами си създадохме.


Десислава Димова „Център“ е донякъде пожелателно име, символично, негативно очертано в проект като този, който е толкова емфатично „децентрализиран“ и съзнателно се оставя на центробежни сили да го отведат възможно най-далече. Център си мисля ще придобие пълния си смисъл впоследствие, в отражението на тези разговори върху работата ни поотделно, в евентуалната промяна на средата.

© Swimming Pool, 2022
© Swimming Pool, 2022

Кое бе за вас ключово в проектите, за които говорихме от самото начало и постепенно се появиха като част от публичната програма на Център за социална визия?

Стефан Иванов За мен разговорът е ключов. Много е важно, поне за мен, човек да разказва идеите и търсенията си и да получава реакции, били те и полярни и някой да му каже „това е много тъпо“, а друг да му каже „това е много интересно“. Има го и едното, и другото, крайно негативното и крайно позитивното, но те могат да породят желание за утвърждаване, за съпротива или за някаква промяна.За мен най-важното е да може да се говори за каквото и да е, за каквото му е на сърце, въображение, обсесия, интерес, накъдето го влече даденият артист и човек. И докато си мислех за изкуството на разговора, попаднах на едно много добро определение, красноречиво и ясно, какво е граница в общуването: „Граница е разстоянието, от което можеш да обичаш себе си и другия“. И ми се ще това много повече да се проявява, защото има изключително силни икономически, социални и какви ли не диспропорции, и много хора са принудени, когато водят какъвто и да е разговор, да не обичат себе си. Искрено искам повече хора да имат свободата да обичат и себе си, и другия, и да не са принуждавани да обичат само другия или да мразят него или себе си, по една или друга причина.

Андреа Попйорданова Относно това как разговаряме: В много свои проекти работя с карти, защото една карта комуникира много бързо, разбира се по-бързо от текст. Самото натрупване на информация е много интересно – след всяко едно разхождане (виж проекта „Овощните градини на Младост“ – бел.ред.) нанасям точки върху картата и постепенно се вижда едно надграждане при всичко, което научавам и откривам. Харесва ми, че има само маркиране на идеи – една карта не казва всичко – така че хората, четящи или ползващи картата по-късно, могат да видят мястото и през своя поглед.



Андреа Попйорданова, „Овощните градини на Младост“. © Swimming Pool и артистката, 2022. Фотография: Яна Лозева
Андреа Попйорданова, „Овощните градини на Младост“. © Swimming Pool и артистката, 2022. Фотография: Яна Лозева

Стефан Иванов Една от най-любимите ми карти е една френска карта на характерите, от 17 век – Carte de Tendre. Там има езеро на безразличието, море на отчаянието, има пустиня на ерудицията, има всякакви безумни карти на несъществуващи места – като в „Невидимите градове“ на Итало Калвино. За един град може да има една карта с улици и площади, но може да има и всякакви други карти: на дървета, интимни карти и други, които са изключително субективни. Както и в „Градът и Градът“, романът на Чайна Миевил, където в един град има още един, те са едновременно на едно и също място. Интересно е, че на едно място може да има десетки други места и много често за тези други места, мрежи и структури не се полага много грижа, не се поливат, не се развиват, не цъфтят, но в тях има огромен потенциал. Стига да е ясно и признато, че въобще съществуват, разбира се. И да има постигнат или извоюван консенсус, че са важни.

Дима Стефанова Говорейки за потенциала, ние се опитваме да видим нещата от една друга перспектива. Опитваме се разберем невидимите връзки да ги направим видими. В тази връзка за нас процесът и проучването са много важни, а поставянето на въпросите е най-силният ни инструмент, когато искаме да напипаме тази реалност, нуждите, проблемите.

Ивелина Гаджева Аз бих допълнила, че това, което тук ни събра и е основна част от нашата практика, е търсенето – не сме дошли тук с готови закони или твърдения, но всички ние търсим и в творчеството, и в художественото проучване. Защото отговорите не са константни, те винаги ще се развиват.


А ако мога да ви задам директно централния за нас въпрос: Какво за вас е социалното?

Андреа Попйорданова За мен този момент със социалното е може би най-трудното и в целия мой проект, и в работата, която включва други хора, които са извън моята среда, както и това да правиш нещо навън, а не вкъщи, гледайки от разстояние. Притеснявах се от идеята да задавам въпроси на непознати хора. Това обаче е много интересно и си мисля, че може да се стигне до най-вдъхновяващите открития чрез общуването с хора или с една среда. За целта то трябва да е на място и да е свързано с много време.

Иван Бонев Част от ежедневната ми работа като проектант е да работя с широк спектър от хора. От такива, които могат да си позволят да наемат екип от архитекти или графични дизайнери, през тези, които трябва да организират проектните дейности, до всеки един работник, който трябва да действително да реализира намеренията на екипа. В този процес, трябва да можеш да преведеш намеренията и крайната цел на много различни социални езици. Съответно се сблъскваш с много различни гледни точки, които ще намерят различни положителни и отрицателни страни във всеки един детайл от цялото. Да комуникираш едно и също нещо на множество езици е както предизвикателно, така и обогатяващо, но освен всичко дава много добра представа различните социални слоеве и проявления на нашето общество.



© Swimming Pool, 2022
© Swimming Pool, 2022

Ивелина Гаджева При дизайна се поставя въпроса какъв е смисълът на това, което създаваш, кой ще го ползва, ще реши ли на някого някакъв проблем, ще допринесе ли за по-добър живот. Поставя се и въпросът една услуга помага ли на хора и кои да тези хора ­– ние познаваме ли тези хора и техните страхове, това, за което мечтаят. Важно е търсенето на правилния въпрос, за да решим правилния проблем.

Дима Стефанова Особено в контекста на образователната програма за нас е важно да експериментираме с различните подходи и да направим потенциала на дадено място или ситуация видим. Бих дала няколко примера с последния проект, където се опитахме да създадем един инвентар на един квартал под формата на умения, материали, които не се използват. Това също е един вид карта, за които вече говори Андреа, и в графичния дизайн винаги се търси една структура, да зададе една рамка, която да зададе условия за разкриването на този потенциал и за свързване на определени връзки и създаване на нови. Това са нещата, които изследваме в програмата на know-how show-how през различни фокуси и теми.


Десислава Димова Да не забравяме, че социалното сме и ние, като представители на това което правим, в разнообразните начини на социализиране на работата ни. Самият Център е социален експеримент – организиран от специфична институция, финансиран от съвсем друга, с хора с различни практики, насочен към още по-други социални групи. Обществото не е извън нас. Това е един от проблемите ми с изкуството в публична среда, публиката често се мисли за нещо извън изкуството, художникът се мисли за нещо извън публиката.

Румена Калчева Когато изкуството излиза извън белия куб на галерията, много неща се променят. Основното е контактът с публиката. Защото когато един човек отива да види конкретна изложба, то той го прави с пълно съзнание и намерение за това. Докато в публична среда той може да бъде случаен минувач покрай това изкуство, без въобще да има предварителната нагласа за каквато и да е било интеракция с него. Интересно е да се спомене, че първите осъзнати примери за изкуство в публична среда у нас водят началото си от зората на неконвенционалните форми, когато тези произведения са реализирани като бунт срещу статуквото, когато мисълта за свободно творчество извън господстващия в галериите и музеите „социалистически реализъм“ е било водещо. Тогава, както и сега, провокацията е била от голямо значение за привличането на вниманието на случайната публика.

Стефан Иванов Нещо, което много ме дразни и съм несъгласен с него е, че в голяма част от българското изкуство, без значение дали е визуално, литературно, музикално или каквото и да е, е, че то в голяма част от произведенията си е абсолютно разкачено от реалността, но в момента това се променя. Не знам защо я има тази разкаченост от реалността. Но я има. Може би е поради липса на любов или защото все искаме да сме другаде и мястото, в което сме, да е друго, но много ни е срам, отвратени и погнусени сме. Но напоследък започваме да го преоткриваме, да разказваме историите му и своите истории, да го картографираме, да го изследваме, да го използваме като материал за нещо, вместо да си съчиняваме и измисляме друга реалност, да я подменяме компенсаторно и така да си въобразяваме нещо фалшиво, като потискаме и изтласкваме конкретната действителност, в която наистина живеем. Радвам се, че в момента се приближаваме повече към тази реалност. Решаваме, че тя е достойна за нас, ние сме достойни за нея, а това, което не ни харесва, можем да променим. Или поне да се опитаме.

Румена Калчева Тук си правя си паралели с програмата „Навън“ и проекта на Мина Минов – той коментира средата, но хората реагират срещу самия проект.

Иван Бонев Според мен причината е, че няма практика да се водят тези разговори в публична среда. Примерът, който дадох, как една архитектурна задача трябва да се комуникира с множество различни хора, добре онагледява една подобна ситуация, макар и в друг контекст. Артистът, който сам произвежда своя обект на изкуство, се е изправил пред много по-комплексно предизвикателство в този случай, в който трябва да комуникира идеите си не с три, а с тридесет различни групи хора, и да намери общ език с колкото се може повече от тях, за да има смисъл в това, което прави. Това е преводът, който трябва да бъде направен от нематериалното – език и емоция, в материалното – обект на изкуството, който се гледа и пипа.


Кои са предизвикателства в бъдеще и какви перспективи виждате пред тази платофрма?

Жени Дечева За мен един от проблемите е мисленето в дългосрочна перспектива, но в България да работим дългосрочно е нужно – това е свързано със самата мотивация. Нещо, което е Център би могло да има такова мислене, където можеш да работиш по един проект, без той да се изтощи или изхаби.

Ивелина Гаджева На мен ми е любопитно какво се крие зад липсата на мотивация. Ако нямам никакво желание да се занимавам и отделям време, тогава доникъде няма да стигнем – говоря за лична и колективна мотивация. И тук задавам въпроса към институциите и защо тя липсва.

Стефан Иванов Една много близка приятелка ме бе попитала преди доста години защо хората в България масово не правят това, което трябва да правят, защо примерно писателите не пишат за това, което виждат и което ги вълнува. Не знам отговора. Но поне за мен е факт, че прекалено малко хора или почти никой не отговаря на дефиницията на това, което трябва да прави – има катастрофално разминаване между думи и неща, действия и роли, отговорност и дълг. Едно от най-парадоксално трудните неща тук е колко усилия са нужни, за да се постигне една елементарна кооперативност, едно елементарно сдружаване. Ние масово се отказваме от ролята, която трябва да играем. И ми е трудно да проумея защо.


Десислава Димова Това е важен въпрос. Какво е това, което трябва да правим? Хората на изкуството уж трябва да са добре хармонизирани с това вътрешно „трябва“, и все пак точно ние се проваляме в това. Мисля че една от причините е едно остаряло разбиране за отделеност. Изкуството изобщо още се храни с мита за индивидуалност. Но художникът рядко вижда по-ясно и по-далеч от хоризонта на „обществото“, културните институции не са по-добри от пенсионното осигуряване или транспорта. Свързани сме в една екосистема.

Иван Бонев Аз виждам и едно друго обяснение – след 1989 г. България е била освободена от режим, който е диктувал поведението на хората. Съответно, промените са довели до ново преразпределение на ресурси и възможността някои хората да ги използват за своя лична облага. За други, решили да бъдат идеалисти, не е било възможно да участват в това преразпределение и са били изолирани. Така, тези процеси през 90-те са скъсали една нишка в предаването на традиции – в занаятите, в науката, в различни сфери в обществото. В крайна сметка подобна деградация на ценности води до криза на професионализма, на социалното, на това как общуваме, криза на общите блага.


Ние не сме в ситуацията да предоговаряме – трябва да договаряме от начало.


Дима Стефанова Защото много рязко се смениха социалните йерархии, те деградираха за нула време и се получи вътрешен хаос, както между града и селото, така и между различните общности. Икономическият стрес разруши още повече този процес и оцеляването стана приоритет. След това много бавно се върна усещането за тези ценности, колко са важни.

Галена Сардъмова Сякаш трябва да научим как да бъдем колективно индивидуалистични, защото този индивидуализъм тук води до междуособици, а поглеждайки отвъд себе си има толкова много възможности. Има нещо колективно, от което сме отдалечили, и въпросът е как да го върнем.

Дима Стефанова А може би ние просто трябва да си го спомним, защото това го е имало, и аз си спомням да съм била свидетел, и че го има. Казвам го като човек живеещ в друго общество, където това не е заложено.



51 преглеждания

Comentarios


bottom of page